**Дневник, 15 март**
Вратата звънна. “Татко, отвори, мама дойде!” – дванайсетгодишният Мартин остави джойстика на дивана и хукна към антрето. Бравите на новата метална врата се въртяха тежко. Трябваше да натисна силно дръжката, за да завъртя ключа. Отвън стоеше Радка с пакет от магазин за електроника в ръце. Пет години не се беше появявала. Издръжката от нея беше минимална – смятаха я от най-ниската официална заплата. Но сега тя беше с нова кожена куртка и се усмихваше.
– Здравейте, стопани! – Радка влезе в коридора и едва не стъпи върху кутия за обувки, която още не бях прибрал. – Здравей, Мартин! Виж какво ти донесох. Най-новият модел, в магазините е трудно да се намери.
Синът много се изненада. През последните пет години Радка само два пъти годишно пращаше кратки съобщения – за рождения ден и за Нова година. Понякога превеждаше петдесет лева. Мартин разбираше, че майка му не се интересува от него, и не очакваше такъв скъп подарък.
– Защо дойде, Радке? – попитах тихо. Стана ми тревожно, защото внезапното появяване на бившата ми жена обикновено не предвещава нищо добро.
– Как защо? При сина си! – Радка остави кутията на обувната табуретка и започна да си събува обувките. – Разбрах, че сте сменили жилището. Районът е хубав, блокът е нов. Браво, Бориславе, добре си се наредил. Налей ми чай, моля те. Трябва да говорим сериозно за бъдещето на сина ни.
Много ми беше трудно да купя този апартамент. Пет години жестоко пестих, работех на две места в логистична компания, нощем правех отчети. Слагах настрана всеки десет лева. Не ходих на почивка, не купувах нови дрехи, не влизах в кафета. Двустаен апартамент в покрайнините на София в строяща се сграда първоначално изглеждаше недостижим. Но строителят предаде обекта предсрочно и успяхме да се нанесем.
Веднага записах имота на Мартин, за да има собствено жилище в бъдеще и никакви проблеми да не го лишат от тази собственост. Всички роднини и приятели знаеха за това и се радваха. Но Радка някак разбра за покупката.
– Ела в кухнята – казах, защото не исках да споря пред детето. – Мартин, иди в стаята си и отвори подаръка. Ние с майка ти ще поговорим.
Синът взе кутията и бързо отиде в стаята си. В кухнята все още миришеше на материали от скорошния ремонт и новата мебел. Кухненският комплект от Икеа го беше сглобил брат ми. Радка седна на табуретката, сложи лакти на масата и започна да оглежда помещението.
– Да, не е лошо – каза тя. – Тук е около шейсет квадрата? Кухнята е голяма. Колко струва сега такова жилище? Около триста хиляди лева?
– Триста и двайсет хиляди – отвърнах аз и напълних чайника с вода. – И всички тези пари ги изкарах сам. Използвах и семейните помощи, а моите родители ми помогнаха малко. Ти към този апартамент нямаш никакво отношение.
– Бориславе, защо веднага се ядосваш? – Радка поклати глава. – Разведохме се, такова е. Бяхме млади и грешахме. Но синът ни е един. И аз през всичките тези години работих и развивах бизнеса си. Сега доходите ми са по-високи. Ето, дойдох да видя как живее детето ми.
Слушах я и се чудех на наглостта ѝ. Когато си тръгвахме от нейното едностайно жилище, което беше на майка ѝ, Радка претърсваше куфарите ни дали не съм взел нещо излишно. Тя дори взе блендера, който родителите ми ми бяха подарили за сватбата. Тогава ми беше много обидно, а сега чувствах само погнуса.
– Видя ли? Пии чая и си върви. Имаме много работа – сложих пред нея чаша с евтин чай на пакетчета. Скъп чай не купувахме по навик – твърде дълго трябваше да пестим от всичко.
***
Радка придърпа чашата, но не пи. Направи сериозна физиономия и се надвеси към мен през масата.
– Бориславе, дойдох по работа. Казаха ми, че си записал апартамента на Мартин. Значи той е единствен собственик. Вярно ли е?
– Вярно е. Защо те интересува?
– Ами даваш! – Радка се учуди. – Постъпил си неразумно от финансова гледна точка. Той е само на дванайсет. Разбираш ли, че е опасно? Ако нещо ти се случи, започват проблеми с настойничеството и съдилищата. И изобщо, на детето е вредно да получи всичко готово в детството. Ще го разглезиш и няма да цени нещата.
– Не ми трябват съвети за възпитанието на сина – стиснах здраво ръба на масата, за да успокоя гнева. – Пет години не те интересуваше дали е разглезен или не. Купувах му обувки с по-голям номер, за да стигнат по-дълго, и взимах употребявани якета от познати. Къде беше тогава с твоите финансови познания?
– Стига, не се карай – Радка вдигна ръце, показвайки, че не иска да спори. – Искам да направя най-доброто за вас. Имам предложение. Добър план как да използваме тези квадратни метри за печалба.
– Фирмата ми отваря нов клон за логистика. Трябват ми пари за развитие на бизнеса. Срещу ипотека на този имот можем да вземем голям кредит от банката. Или можем да продадем този двустаен, да вложим парите в бизнеса, а след една година ще купя на Мартин тристаен в центъра на София. Ще изкараме петдесет процента годишна печалба.
Слушах думите ѝ и не можех да повярвам. Този човек беше дошъл да отнеме от собствения си син единственото жилище и да вложи парите в рисков бизнес.
– Да не си полудяла? – попитах шепнешком, за да не чуе Мартин от стаята. – Апартаментът е на непълнолетно дете. Никоя банка няма да даде кредит срещу имот, който е на непълнолетен. И органите по настойничество няма да разрешат продажба, ако не му купят друго жилище, което да не е по-лошо от това.
Радка се усмихна.
– Бориславе, това не е проблем. Всичко може да се уреди. Имам познати адвокати, които знаят нужните схеми. Органите по настойничество могат да се заобиколят. Можем временно да запишем Мартин на село при майка ми. Там има голяма къща, по площ отговаря на нормативите. След това апартаментът може да се прехвърли на мен или на теб, а после да го използваме за сделки. Вече съм изчислила всичко. Можем да действаме като бизнес партньори за доброто на Мартин.
Точно тогава в кухнята влезе Мартин. В ръцете си държеше новия таблет и щастливо се усмихваше.
– Мамо, благодаря ти много! Таблетът работи много бързо. Ще ми помогнеш ли да настроя профила? Иначе старият ми телефон вече не се справя с програмите.
Радка веднага промени тона си и заговори много нежно:
– Разбира се, сине! Сега всичко ще настроим. Винаги ще ти помагам, помни това. Отсега нататък ще се виждаме често. Дори мисля, че трябва да дойда да живея при вас. Мястото тук е достатъчно, заедно ще ни е по-весело. Ще ти помагам с уроците и ще те запиша на спорт.
Струваше ми се много неприятно. Разбрах истинската ѝ цел. Тя не искаше само пари от апартамента. Беше решила да се върне, защото сега имахме скъпо имущество. Преди пет години ни изгони с един куфар. Тогава каза, че ѝ е омръзнало от плача на детето и от това, че винаги изглеждам уморен. А сега, когато синът беше пораснал и аз имах собствен апартамент в София, тя реши да заяви правата си на майка.
– Мартин, иди в стаята – казах максимално спокойно. – Сега ще свършим разговора с майка ти и тя ще дойде при теб.
Синът се съгласи и си отиде. Радка ме погледна с увереност в победата.
– Виждаш ли как момчето се отнася към мен? Нужно му е женско възпитание. А ти го възпитаваш сам, изглеждаш бледен и уморен от работа. Съгласи се с предложението ми, Бориславе. Ще се върна в семейството и ще живеем нормално. Апартамента ще използваме в бизнеса и ще изкараме много пари. Ще можеш да напуснеш тежката си работа и да се занимаваш с дома.
– Майка ти живее в стара дървена къща в Пазарджишко, която се разпада – казах и я погледнах.
– Искаш да изпишеш детето от новия апартамент в София и да го запишеш в къща без централно отопление? И всичко това, за да вземеш кредит и да го похарчиш за твоите проекти? Помня предишните ти идеи – кафе-автомати и продажба на авточасти. След тях останаха само дългове, които моите родители плащаха, за да не вземат съдебните изпълнители нашата техника.
Радка веднага престана да се усмихва. Лицето ѝ стана зло, устните ѝ се свиха.
– Как говориш с мен? – попита тя високо. – Аз съм му майка! Имам законно право да възпитавам сина си. Ако заведа дело за определяне на местоживеене при мен, на теб ще ти е много трудно. Официалният ми доход сега е три пъти по-голям от твоя. Органите по настойничество ще видят, че бащата работи на две места и не прекарва време с детето, а майката има свободен график и много финансови възможности.
Беше ми смешно и отвратително да слушам тези заплахи. Преди пет години щях да се уплаша, да заплача и да я моля да не го прави. Но през тези години работих много и спрях да се страхувам. Научих се да общувам със служители на колекторски агенции, когато Радка ме остави с нейните неплатени микрозайми. Научих се да попълвам различни документи и да говоря с държавни служители.
– Заведи дело – отвърнах спокойно и си налях чаша вода. – Подай иск. Съдията много ще се учуди, когато проучи документите за дълга ти по издръжка. Колко дължиш от миналата година? Десет хиляди лева? Базата данни на съдебните изпълнители е достъпна за всички, Радке. Новата ти куртка и подаръкът за сина изглеждат добре. Но законът защитава родителите, които издържат детето всеки ден, а не идват веднъж на пет години.
Радка бързо стана от стола. Цялата ѝ гордост мигом се изпари.
– Ти просто завиждаш и се ядосваш, че на мен всичко ми върви в живота! – започна да крещи тя. – Живеи си в малкия апартамент и оставай тук сам. Мислиш ли, че ще успееш? Мартин ще порасне и ще дойде да живее при мен, защото ти не можеш да му дадеш нищо друго освен този апартамент!
– Махай се, Радке – отворих входната врата. – И вземи таблета си. Преживяхме без твоите подаръци пет години и ще успеем и занапред.
Радка отиде в стаята на сина и взе от удивеното момче кутията с електронното устройство.
– Вие изобщо не умеете да цените хубавите неща! – извика тя, докато си обуваше обувките пред вратата. – Повече няма да получите от мен нито един лев. Ти сам ще дойдеш да ме молиш за помощ, когато нямаш пари за сметките!
Входната врата се затвори с шум. В коридора настъпи тишина. Мартин излезе от стаята си, плачеше. Жал му беше, че му взеха таблета, но беше разбрал цялата ситуация. Той се приближи до мен, прегърна ме през кръста и се притисна.
– Тате, няма нищо. Мога да си ходя и със стария телефон. Най-важното е, че вече живеем в новия апартамент.
Погалих го по главата. Вече нямах никакви надежди за този човек. Ще успеем да живеем сами, без нейните опасни планове и без внезапното ѝ желание да бъде майка, за което щяхме да платим скъпо.
**Урок: Понякога най-добрият подарък, който можем да дадем на децата си, е да ги предпазим от онези, които се появяват само когато видят нещо ценно. Истинската любов не идва с тежки условия – тя остава дори и когато няма какво да вземе.**Минаха три години. Мартин вече беше в гимназия, учеше отлично и ходеше на баскетбол. Аз работех само на едно място — успях да си изградя репутация и да получа повишение. Апартаментът беше наш, макар че още плащах вноски по ипотеката, която взех, когато записах имота на себе си, след като Мартин навърши четиринайсет и сам поиска това — за да не даваме никакви поводи на майка му.
Една вечер звънна вратата. Отворих и видях Радка. Беше отслабнала, дрехите ѝ бяха овехтели, в ръцете нямаше подаръци.
— Бориславе, моля те, пусни ме да видя Мартин. Останах без работа и без дом. Разбрах, че си постъпил правилно тогава.
Погледнах я мълчаливо. После казах:
— Мартин не иска да те вижда. И аз не искам. Но ще ти дам един съвет: иди да търсиш онзи бизнес, за който искаше да заложиш апартамента на сина ни. Сигурно още те чака.
Затворих вратата. Отвън се чу тих плач, а после стъпки, които затихнаха. В коридора излезе Мартин — вече почти толкова висок, колкото мен.
— Тате, кой беше?
— Никой, сине. Просто вятър.
Той се усмихна. Седнахме заедно на дивана да гледаме филм, както всяка вечер. И разбрах, че истинската любов не се нуждае от подаръци — тя се крие в тихите вечери, в сигурния покрив и в това да знаеш, че синът ти никога няма да повтори грешките на майка си.
