Без „трябва“: Антон влиза у дома и вижда на кухненската маса три чинии със засъхнали макарони, обърната кофичка от кисело мляко и отворена тетрадка на квадратчета. Раницата на Косьо е захвърлена по средата на коридора, Вера седи на дивана заровена в телефона. Той слага чантата си, събува се. Иска да каже нещо за чиниите, но се чувства прекалено уморен и просто се приближава, взима една чиния и я носи към мивката. – Тате, аз сега ще я измия – казва Вера, без да вдига глава. – Добре. Той пуска водата, държи чинията под струята. Макароните се размекват и тръгват към канала. Антон спира водата и се заглежда в мократа посуда. – Верче, Косьо къде е? – В неговата стая. Решава математика. – А ти? – Аз вече съм готова с всичко. Той избърсва ръцете си в кърпата, влиза в стаята на Косьо. Синът му лежи на килима, опрян на юмрук, в тетрадката са написани само няколко примера. – Здравей, – казва Антон. – Здравей. – Как си? – Добре. – Уроците? – Решавам ги. Антон сяда на ръба на леглото. Косьо го поглежда настрани, после пак се вглъбява в тетрадката. – Тате, какво има? – Не знам – казва Антон. – Може би съм уморен. Той наистина не знае. Сутринта майка му звънна – искаше да отиде да помогне да оправя гардероба, после на работа съвещанието се проточи до шест, в метрото беше притиснат към вратата. А сега седи в стаята на Косьо и разбира, че не иска да говори за чиниите, уроците, реда. Не иска да е функция, която се прибира и автоматично „сработва“ у дома. – Ей, хайде да се съберем в кухнята – казва той. – Всички. – Защо? – Да поговорим. Косьо се мръщи. – Пак ли за оценката по български? – Не. Просто да поговорим. – Тате, не съм си довършил уроците. – После ще ги довършиш. Пет минути. Антон става, излиза, вика Вера. Тя повдига поглед, въздиша недоволно. – Сериозно? – Сериозно. Тя оставя телефона на дивана и тръгва след него. Косьо излиза от стаята си, спира на прага на кухнята, сякаш се колебае да влезе. Антон сяда на масата, прибира настрани тетрадката. Вера сяда отсреща, Косьо се настанява на крайчето на стола. – Какво стана? – пита Вера. – Нищо не е станало. – Тогава защо? Антон я поглежда, после поглежда Косьо. В очите на Косьо има тревога, той явно очаква пак проблеми. – Просто искам да поговорим – казва Антон. – Истински. Без „трябва да се направят уроците“, „трябва да се измие посудата“, без всичко това. – Значи може да не мия чиниите? – изяснява предпазливо Косьо. – После ще ги измием. Говоря за друго. Вера скръства ръце отпред. – Малко си странен днес. – Странен съм – съгласява се той. – Може би, защото ми омръзна да се преструвам, че всичко е наред. Мълчат. Той търси думите, но главата му е празна. – Не знам как да го кажа – започва Антон. – Но мисля, че всички се преструваме. Аз се прибирам, вие се правите, че всичко е наред, аз се правя, че вярвам. Говорим си за училище, за храна, а всъщност изобщо не говорим. – Тате, натоварваш ни – казва тихо Вера. – Защо? – Не знам. Може би, защото сам не се справям и ме е страх, че и вие се борите, а аз дори не знам с какво. Косьо свива вежди. – Аз се справям. – Наистина? – пита Антон. – А защо последните две седмици заспиваш чак след полунощ? Косьо замълчава и зяпа в масата. – Чувам как се въртиш в леглото – казва Антон. – А сутрин се събуждаш така, сякаш цяла нощ не си спал. – Просто не ми се спи. – Косьо. – Какво „Косьо“? – Кажи как е всъщност. Косьо тръпва, обръща се настрани. – В училище всичко е наред. Уроците решавам. Какво още? – Не за уроците те питам. Вера се намесва: – Тате, защо го разпитваш? – Не го разпитвам. Искам да разбера. – А той не иска да говори. Това си е негово право. Антон я поглежда. – Добре. Тогава кажи ти, как си. Тя се усмихва криво. – Аз ли? Чудесно. Уча, говоря с приятелки, всичко е както трябва. – Верче. Тя замълчава, отвръща поглед. – Какво? – Последния месец почти не излизаш. Два пъти те извикаха приятелки, ти им отказа. – И? Просто не ми се ходеше. – Защо? Тя стиска устни. – Защото се уморих от тях, от техните разговори за момчета и разни глупости. Добре ли е така? – Добре – казва той. – Просто ми се струва, че си тъжна. Тя мята глава, сякаш изтръсква нещо. – Не съм тъжна. – Добре. Настъпва тишина, само хладилникът бучи на заден план. – Слушайте – казва бавно Антон, – не искам сега да ви възпитавам. И не искам да ме утешавате. Просто казвам както е: страх ме е. Всеки ден. Страхувам се, че парите няма да стигнат, страхувам се баба да не се разболее тайно, страхувам се да няма съкращения в офиса. Страхувам се, че вие преживявате нещо, а аз не го забелязвам, защото съм твърде зает със себе си. И ми писна да се правя, че всичко е под контрол. Вера го гледа замислено. – Ти си голям – казва тихо тя, – трябва да се справяш. – Знам. Но не винаги се справям. Косьо вдига глава. – А какво ще стане, ако не се справиш? – Не знам – признава Антон. – Може би ще трябва да поискам помощ. – От кого? – От вас например. Косьо се мръщи. – Ама ние сме деца. – Деца сте, да. Но сте част от семейството. И понякога ми трябва просто да ми кажете истината. Не „всичко е наред“, а както си е. Вера върти ръка по масата, сякаш събира невидими трохи. – А защо ти е да знаеш? – За да не съм сам. Тя го поглежда, в очите ѝ нещо просветва – разбиране. – Страх ме е да ходя на училище – казва изведнъж Косьо. – Един момче постоянно ми повтаря, че съм тъп. Всеки ден. Всички се смеят. Антон усеща стягане в гърдите. – Как се казва? – Няма да ти кажа. Ако тръгнеш да се караш, ще стане по-лошо. – Няма да ходя. Обещавам. Косьо го гледа подозрително. – Наистина? – Наистина. Но ми е важно да знам, че не си сам. Косьо кимва, навежда глава. – Не съм сам. Има един Димо – той е читав. Седим заедно. – Добре. Вера въздиша. – Не искам да ходя в университет – шепне тя. – Всички питат накъде ще тръгна, аз не знам. Хич не знам. И ми се струва, че няма да отида никъде, защото не съм добра в нищо. – Верче, ти си на четиринадесет. – И какво? Всички вече си знаят посоката. Аз – не. – Не всички. – Всички, които познавам. Антон мълчи. – На твоята възраст исках да стана геолог. После се отказах. После пак. И сега работя нещо съвсем друго. – Как е – добре ли е? – По различно – понякога добре, понякога е трудно. Така е животът – не се решава предварително. Вера кимва, несигурно. – Просто всички казват, че трябва да се реши. – Така казват – съгласява се той. – Но това са техните думи, не твоите. Тя го гледа и почти се усмихва. – Днес си малко различен. – Уморих се да бъда „правилния“. Косьо се усмихва: – Може ли да те попитам нещо? – Питай. – Наистина ли се страхуваш? – Наистина. – А какво правиш, когато те е страх? Антон се замисля. – Ставам сутрин и правя нещо. Дори да не съм сигурен, че е правилно. Просто го правя. Косьо кимва. – Ясно. Мълчат. Антон ги гледа и усеща, че не е решил нищо, не е дал отговори, не е успокоил тревогата. Но нещо се е променило: показа им, че може да бъде не функция, а човек – и те му отговориха по същия начин. – Хайде, – казва Вера, ставайки, – време е да мия чиниите. – Ще помогна – казва Косьо. – И аз – добавя Антон. Изправят се, Вера пуска водата, Косьо взима гъбата. Антон взима кърпата и започва да бърше. Работят мълчаливо – но това е нова тишина, изпълнена, не празна. Когато последната чиния е на сушилката, Вера избърсва ръцете си и поглежда към баща си. – Тате, може ли пак така да поговорим? Понякога. – Може – казва той. – Когато поискаш. Тя кимва и си тръгва към стаята. Косьо се тутка на място. – Благодаря, че няма да се караш на онзи – казва той. – Но ако стане съвсем зле – ще ми кажеш? – Ще кажа. – Хайде да довършим математиката. Влизат в стаята на Косьо, сядат на килима. Антон взима тетрадката с примерите. Косьо се приближава и решават заедно – бавно, по свой си начин. Но сега Антон знае, че зад тези примери стои момче, което се страхува; и че самият той може да бъде не само проверяващ, а истински близък човек, който също се страхува, но пак става сутрин. Това е малко, но е начало.

Без трябва

Антон открехна вратата и още с прага видя на кухненската маса три чинии с изсъхнали спагети, обърната кутийка от кисело мляко и разтворена тетрадка на квадратчета. Раницата на Костадин се беше разплула като мързелив котарак точно по средата на коридора, а Вяра се беше паркирала на дивана и дълбаеше нещо в телефона си.

Той сложи чантата на пода, събу се. Започна да казва нещо за чиниите, но умората му залепи гърлото, затова просто отиде до масата, хвана една чиния и я понесе към мивката.

Тате, аз ще измия, въздъхна Вяра, без да повдигне глава.

Добре.

Пусна водата, потопи чинията, спагетите се разкиснаха и се понесоха към канала като дечица след първия учебен ден. Затвори крана и се загледа във влажната съдба на чинията.

Вярче, Костадин къде е?

В стаята си. Мъчи се с математика.

А ти?

Всичко приключих вече.

Попи ръцете си в кухненската кърпа и тръгна към Костадиновата бърлога. Синът му лежеше със свита ръка под главата, в тетрадката кротко се червенееха един и половина пример.

Здрасти, каза Антон.

Здрасти.

Как си?

ОК.

Уроците?

Правя ги.

Антон се усмихна и приседна на ръба на леглото. Костадин стрелна към него с едно око, после пак се залепи в тетрадката.

Тате, ти добре ли си?

Не знам, отвърна Антон. Май съм леко изцеден.

Наистина не знаеше. Днес сутринта му звънна майка му третият звънец искаше да дойде и да й премести гардероба. После цял ден в офиса събрание до шест, после в метрото като сардина до вратата. Сега седеше в стаята на Костадин и се чудеше дали изобщо иска да обсъжда чинии, домашни или уж подредбата. Не му се играеше ролята на прибирам се и веднага се включвам като пералня.

Чуй, хайде да се сборим в кухнята. Заедно.

Защо?

Да си поговорим.

Костадин се втренчи.

Пак ще ми четеш конско за двойката по български?

Не. Само да си поговорим.

Тате, не съм свършил с уроците.

Ще ги довършиш после. Пет минутки.

Антон стана, повика и Вяра. Тя го погледна с изражение трудно ще ме впечатлиш, въздъхна и все пак замъкна телефона и го остави на дивана. Костадин изпълзя от стаята си като оцелял герой след междучасие и спря на прага на кухнята, сякаш го беше страх да прекрачи.

Антон дръпна тетрадката, седна на масата. Вяра седна срещу него, Костадин се приплъзна по ръба на стола.

Какво става? попита Вяра.

Нищо не става.

Тогава защо?

Антон се зазяпа ту в нея, ту в Костадин. На лицето на сина му читаво се беше изписала тревога, като че ли всеки миг ще изскочи някоя лоша новина.

Просто искам да поговорим, измънка Антон. По истински. Без трябва да напишеш домашното, трябва да измиеш чиниите и останалите трябва.

Тоест, чиниите може и да не се мият? пробно уточни Костадин.

Ще ги измием после. Искам друго.

Вяра скръсти ръце демонстративно.

Днес си някак странен.

Така е, сякаш сам на себе си кимна той. Май съм уморен да правя, че всичко е наред.

Настъпи тишина, а мислите на Антон приличаха на празна касетка.

Не знам точно как да го кажа, започна накрая. Но ми се струва, че всички ние играем театър. Аз се прибирам, вие се правите, че всичко е супер, аз се преструвам, че вярвам. Говорим за училище, ядене всъщност почти не говорим.

Тате, натоварваш ни, тихо прошепна Вяра. Защо?

Не знам. Може би, понеже сам не се справям, ме е страх, че и вие не се справяте, а аз изобщо не разбирам с какво.

Костадин сбърчи чело.

Аз се справям.

Така ли? погледна го Антон. Тогава защо последните две седмици заспиваш чак след полунощ?

Костадин млъкна, забил поглед в масата.

Слушам те как се въртиш, каза Антон, сутрин лицето ти е като на човек, който цяла нощ е водил война с възглавницата.

Просто не ми се спи.

Костадин.

Какво, Костадин?

Кажи, какво има наистина.

Костадин извъртя рамо, обърна се.

В училище всичко е ок. Уроците ги правя. И какво още?

Не за уроците те питам.

Вяра се включи:

Тате, недей така да го разпитваш.

Не разпитвам, просто искам да разбера.

А той не иска да казва. Негово си право.

Антон я погледна.

Добре. Тогава ти кажи как си.

Тя се подсмихна.

Аз ли? Супер. Уча, чатя с приятелки, както трябва.

Вярче

Тя млъкна, отвърна погледа.

Какво?

Последния месец почти не излизаш от нас. Приятелките ти два пъти те викаха, ти отказа.

Е и? Не ми се ходеше.

Защо?

Стисна устни.

Защото ме измориха с техните разговори за момчета и глупости. Да ти стига?

Стига, кимна той. Просто ми се струва, че си тъжна.

Тя тръсна глава, като след два часа писане по физика.

Не съм тъжна!

Добре.

Пак настъпи тишина, хладилникът на заден план гудеше като трактор преди жътва.

Чуйте, каза накрая Антон не искам сега да ви възпитавам. Не искам и да ме утешавате. Само ще си призная: страх ме е. Всеки ден. Бо́я се, че няма да стигнат парите, бо́я се, че баба ще се разболее, а дори няма да каже. Бо́я се, че ще ме съкратят. Бо́я се, че вие се мъчите с нещо, а аз не го виждам, защото съм затрупан с моите притеснения. И се уморих да се преструвам, че всичко е под контрол.

Вяра мигна, загледа се в него някак ново.

Ама ти си възрастен, промълви. Трябва да се оправяш.

Знам. Ама не винаги мога.

Костадин повдигна лице.

А какво става, ако не можеш?

Не знам, отвърна честно Антон. Май ще ми трябва помощ.

От кого?

Например от вас.

Костадин смръщи вежди.

Ама ние сме деца!

Деца сте, да. Но сте част от семейството. И понякога просто искам да си кажем истината. Не всичко е окей, а така както е.

Вяра примъкна ръка по масата, събра невидими трохи.

А защо ти е да знаеш?

За да не съм сам.

Вдигна поглед, а той видя в очите й нещо като разбиране.

Страх ме е да ходя на училище, каза изведнъж Костадин. Един съученик всеки ден казва, че съм тъп. Всички се смеят.

Антон усети как нещо го заклещи отвътре.

Как се казва?

Няма да ти кажа. Ако ти тръгнеш да оправяш, ще стане по-зле.

Няма да ходя. Обещавам.

Костадин го изгледа предпазливо.

Честно?

Честно. Но трябва да знам, че не си сам.

Костадин кимна, сниши поглед.

Не съм сам. Димо е там, и той е свестен. Седим заедно.

Добре.

Вяра въздъхна от дълбините на тийнейджърската мъдрост.

Не искам в университета, прошепна. Всички ме питат къде ще кандидатствам, а аз си нямам и понятие. Дори май нищо не ме влече.

Вярче, на четиринайсет си.

И какво? Всички вече знаят. Аз не.

Не всички.

Всички, които познавам.

Той се замисли.

На твоите години исках да съм археолог. После смених на биолог. После се озовах съвсем другаде.

Хубаво ли е така?

Понякога да, понякога е тегаво. Но това е животът не е нужно да е решен предварително.

Вяра поклати глава, но неуверено.

Просто всички казват, че трябва да се избира.

Казват, съгласи се той. Но това е тяхното трябва, не твоето.

Погледна го, почти се усмихна.

Днес си различен.

Омръзна ми да съм идеален.

Костадин се изкиска тихо.

Може ли един въпрос?

Питай.

Ти наистина ли се страхуваш?

Наистина.

А какво правиш, когато те е страх?

Антон се замисли.

Ставам сутрин и правя нещо. Дори и да не знам дали е това, просто го правя.

Костадин кимна.

Разбрах.

Поседяха така. Антон ги гледаше и усещаше, че не е решил нищо, не е дал готови решения, не е разчистил облаците. Но някак нещо се промени: вече не беше ролята функция, а просто един татко между други човечета, и те отвърнаха човешки.

Айде, каза Вяра, ставайки, време е да измия чиниите.

Ще помогна, кимна Костадин.

И аз, добави Антон.

Станаха, Вяра пусна водата, Костадин донесе гъбата. Антон хвана кърпата, почна да бърше. Работеха в тишина, но този път не беше неловкото мълчание на кой забрави да заключи, а тишината на хора, които знаят, че другият е до тях.

Когато последната чиния се изправи гордо на сушилката, Вяра избърса ръцете и погледна баща си.

Тате, може ли пак да говорим така? Някога.

Може, рече той. Когато ти поискаш.

Тя кимна и се прибра в стаята си. Костадин постоя, помърда се.

Благодаря, че няма да се занимаваш с онзи съученик, промълви.

Ако стане съвсем нетърпимо, ще ми кажеш?

Ще кажа.

Хайде сега, да оправим математиката.

Отидоха в стаята, седнаха на килима. Антон хвана тетрадката, погледна примерите. Костадин се сгуши до него, и започнаха да решават заедно не бързаха, работеха почти като в старите реклами за крема сирене: търпеливо, с усмивка и малко бъркотия. Но този път Антон знаеше, че зад задачите се крие едно момче със собствени страхове, и че може да му е опора не само като коректор на домашни, а и като такъв, който също се плаши, но все пак става и върви напред.

Малко е, но е начало.

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

14 − three =

Без „трябва“: Антон влиза у дома и вижда на кухненската маса три чинии със засъхнали макарони, обърната кофичка от кисело мляко и отворена тетрадка на квадратчета. Раницата на Косьо е захвърлена по средата на коридора, Вера седи на дивана заровена в телефона. Той слага чантата си, събува се. Иска да каже нещо за чиниите, но се чувства прекалено уморен и просто се приближава, взима една чиния и я носи към мивката. – Тате, аз сега ще я измия – казва Вера, без да вдига глава. – Добре. Той пуска водата, държи чинията под струята. Макароните се размекват и тръгват към канала. Антон спира водата и се заглежда в мократа посуда. – Верче, Косьо къде е? – В неговата стая. Решава математика. – А ти? – Аз вече съм готова с всичко. Той избърсва ръцете си в кърпата, влиза в стаята на Косьо. Синът му лежи на килима, опрян на юмрук, в тетрадката са написани само няколко примера. – Здравей, – казва Антон. – Здравей. – Как си? – Добре. – Уроците? – Решавам ги. Антон сяда на ръба на леглото. Косьо го поглежда настрани, после пак се вглъбява в тетрадката. – Тате, какво има? – Не знам – казва Антон. – Може би съм уморен. Той наистина не знае. Сутринта майка му звънна – искаше да отиде да помогне да оправя гардероба, после на работа съвещанието се проточи до шест, в метрото беше притиснат към вратата. А сега седи в стаята на Косьо и разбира, че не иска да говори за чиниите, уроците, реда. Не иска да е функция, която се прибира и автоматично „сработва“ у дома. – Ей, хайде да се съберем в кухнята – казва той. – Всички. – Защо? – Да поговорим. Косьо се мръщи. – Пак ли за оценката по български? – Не. Просто да поговорим. – Тате, не съм си довършил уроците. – После ще ги довършиш. Пет минути. Антон става, излиза, вика Вера. Тя повдига поглед, въздиша недоволно. – Сериозно? – Сериозно. Тя оставя телефона на дивана и тръгва след него. Косьо излиза от стаята си, спира на прага на кухнята, сякаш се колебае да влезе. Антон сяда на масата, прибира настрани тетрадката. Вера сяда отсреща, Косьо се настанява на крайчето на стола. – Какво стана? – пита Вера. – Нищо не е станало. – Тогава защо? Антон я поглежда, после поглежда Косьо. В очите на Косьо има тревога, той явно очаква пак проблеми. – Просто искам да поговорим – казва Антон. – Истински. Без „трябва да се направят уроците“, „трябва да се измие посудата“, без всичко това. – Значи може да не мия чиниите? – изяснява предпазливо Косьо. – После ще ги измием. Говоря за друго. Вера скръства ръце отпред. – Малко си странен днес. – Странен съм – съгласява се той. – Може би, защото ми омръзна да се преструвам, че всичко е наред. Мълчат. Той търси думите, но главата му е празна. – Не знам как да го кажа – започва Антон. – Но мисля, че всички се преструваме. Аз се прибирам, вие се правите, че всичко е наред, аз се правя, че вярвам. Говорим си за училище, за храна, а всъщност изобщо не говорим. – Тате, натоварваш ни – казва тихо Вера. – Защо? – Не знам. Може би, защото сам не се справям и ме е страх, че и вие се борите, а аз дори не знам с какво. Косьо свива вежди. – Аз се справям. – Наистина? – пита Антон. – А защо последните две седмици заспиваш чак след полунощ? Косьо замълчава и зяпа в масата. – Чувам как се въртиш в леглото – казва Антон. – А сутрин се събуждаш така, сякаш цяла нощ не си спал. – Просто не ми се спи. – Косьо. – Какво „Косьо“? – Кажи как е всъщност. Косьо тръпва, обръща се настрани. – В училище всичко е наред. Уроците решавам. Какво още? – Не за уроците те питам. Вера се намесва: – Тате, защо го разпитваш? – Не го разпитвам. Искам да разбера. – А той не иска да говори. Това си е негово право. Антон я поглежда. – Добре. Тогава кажи ти, как си. Тя се усмихва криво. – Аз ли? Чудесно. Уча, говоря с приятелки, всичко е както трябва. – Верче. Тя замълчава, отвръща поглед. – Какво? – Последния месец почти не излизаш. Два пъти те извикаха приятелки, ти им отказа. – И? Просто не ми се ходеше. – Защо? Тя стиска устни. – Защото се уморих от тях, от техните разговори за момчета и разни глупости. Добре ли е така? – Добре – казва той. – Просто ми се струва, че си тъжна. Тя мята глава, сякаш изтръсква нещо. – Не съм тъжна. – Добре. Настъпва тишина, само хладилникът бучи на заден план. – Слушайте – казва бавно Антон, – не искам сега да ви възпитавам. И не искам да ме утешавате. Просто казвам както е: страх ме е. Всеки ден. Страхувам се, че парите няма да стигнат, страхувам се баба да не се разболее тайно, страхувам се да няма съкращения в офиса. Страхувам се, че вие преживявате нещо, а аз не го забелязвам, защото съм твърде зает със себе си. И ми писна да се правя, че всичко е под контрол. Вера го гледа замислено. – Ти си голям – казва тихо тя, – трябва да се справяш. – Знам. Но не винаги се справям. Косьо вдига глава. – А какво ще стане, ако не се справиш? – Не знам – признава Антон. – Може би ще трябва да поискам помощ. – От кого? – От вас например. Косьо се мръщи. – Ама ние сме деца. – Деца сте, да. Но сте част от семейството. И понякога ми трябва просто да ми кажете истината. Не „всичко е наред“, а както си е. Вера върти ръка по масата, сякаш събира невидими трохи. – А защо ти е да знаеш? – За да не съм сам. Тя го поглежда, в очите ѝ нещо просветва – разбиране. – Страх ме е да ходя на училище – казва изведнъж Косьо. – Един момче постоянно ми повтаря, че съм тъп. Всеки ден. Всички се смеят. Антон усеща стягане в гърдите. – Как се казва? – Няма да ти кажа. Ако тръгнеш да се караш, ще стане по-лошо. – Няма да ходя. Обещавам. Косьо го гледа подозрително. – Наистина? – Наистина. Но ми е важно да знам, че не си сам. Косьо кимва, навежда глава. – Не съм сам. Има един Димо – той е читав. Седим заедно. – Добре. Вера въздиша. – Не искам да ходя в университет – шепне тя. – Всички питат накъде ще тръгна, аз не знам. Хич не знам. И ми се струва, че няма да отида никъде, защото не съм добра в нищо. – Верче, ти си на четиринадесет. – И какво? Всички вече си знаят посоката. Аз – не. – Не всички. – Всички, които познавам. Антон мълчи. – На твоята възраст исках да стана геолог. После се отказах. После пак. И сега работя нещо съвсем друго. – Как е – добре ли е? – По различно – понякога добре, понякога е трудно. Така е животът – не се решава предварително. Вера кимва, несигурно. – Просто всички казват, че трябва да се реши. – Така казват – съгласява се той. – Но това са техните думи, не твоите. Тя го гледа и почти се усмихва. – Днес си малко различен. – Уморих се да бъда „правилния“. Косьо се усмихва: – Може ли да те попитам нещо? – Питай. – Наистина ли се страхуваш? – Наистина. – А какво правиш, когато те е страх? Антон се замисля. – Ставам сутрин и правя нещо. Дори да не съм сигурен, че е правилно. Просто го правя. Косьо кимва. – Ясно. Мълчат. Антон ги гледа и усеща, че не е решил нищо, не е дал отговори, не е успокоил тревогата. Но нещо се е променило: показа им, че може да бъде не функция, а човек – и те му отговориха по същия начин. – Хайде, – казва Вера, ставайки, – време е да мия чиниите. – Ще помогна – казва Косьо. – И аз – добавя Антон. Изправят се, Вера пуска водата, Косьо взима гъбата. Антон взима кърпата и започва да бърше. Работят мълчаливо – но това е нова тишина, изпълнена, не празна. Когато последната чиния е на сушилката, Вера избърсва ръцете си и поглежда към баща си. – Тате, може ли пак така да поговорим? Понякога. – Може – казва той. – Когато поискаш. Тя кимва и си тръгва към стаята. Косьо се тутка на място. – Благодаря, че няма да се караш на онзи – казва той. – Но ако стане съвсем зле – ще ми кажеш? – Ще кажа. – Хайде да довършим математиката. Влизат в стаята на Косьо, сядат на килима. Антон взима тетрадката с примерите. Косьо се приближава и решават заедно – бавно, по свой си начин. Но сега Антон знае, че зад тези примери стои момче, което се страхува; и че самият той може да бъде не само проверяващ, а истински близък човек, който също се страхува, но пак става сутрин. Това е малко, но е начало.
Tenho 50 anos e há um ano perdi inesperadamente o meu marido. Não foi uma longa doença, nem algo par…