Ще го взема
Мамо, ето онова момиче!
Кое момиче? За какво говориш, Елица?
Ами това, чиято майка все ходи на гости на тате. Помниш ли, разказвах ти?
Калинка обърна глава към децата, които играят в пясъчника. Усети как сърцето ѝ се сви, а после като че ли се сурна надолу в гърдите… Но, разбира се, не показа, че нещо я тревожи. Даже се усмихна на дъщеря си.
Слънчице, и какво от това? На тате му идват много клиенти, все пак е художник
Да, ама това момиче ми каза, че скоро ще ни вземе тати! разплака се Елица.
Калинка клекна до малката, за да е на нейното ниво.
Никой няма да ни вземе таткото! Ще отида да поговоря с нея, да разбера защо те обижда и какви ги приказва. Става ли?
Става!
Покажи ми коя е, става ли?
Елица посочи към момиче с небесносиньо яке. Изглеждаше по-голяма от останалите и стоеше настрана.
Здравей! Калинка седна на ръба на пясъчника и я поздрави с усмивка. Как се казваш, миличка?
Момичето първо се стъписа, но бързо си придаде важен вид.
Никаква не съм ви миличка! Какво искате? Ще повикам мама сега!
Не се тревожи, само исках да си поговорим. Като възрастни, на четири очи, можеш ли да разбереш?
Момичето кимна леко, без да я гледа.
Сияна… Казвам се Сияна.
Сияна? учуди се Калинка. Много хубаво българско име!
Всички така казват… Какво искате?
Елица много се натъжава от думите ти. Можеш ли да ми кажеш какво сте си говорили? Може пък само да ѝ се е сторило така.
Няма проблем! изкрещя момичето. Моята мама скоро ще вземе вашия татко! И аз ще си имам татко, а Елица няма! И всички заедно ще живеем щастливи, а вие ще плачете сами! Ясно ли е?!
Калинка остана без думи. Всички на площадката обърнаха глава и с почуда се загледаха в нея.
Сияна, защо говориш така?
Защото вашият татко обича моята мама! И тя него обича! Това е!
Калинка едва не изгуби самообладание. Не може да лъже, нали? Защо ѝ е да измисля? Господи, Станимир… Как така? Как не забелязах?… мислеше тя разтреперана. Изправи се и тръгна да се отдалечава, но се спря.
Разбрах, Сияна. Извинявай, че те притесних.
Мамо, значи нашият тати няма да си тръгне? Няма да го вземе онова гадно момиче? попита Елица, вперила очи в притесненото лице на майка си. Ти… плачеш ли? Мамо…
Калинка допря обрата на дланта си до бузата и с изненада усети сълза.
Не, слънчице, не… Просто нещо ми влезе в окото, сигурно вятърът.
Плачеш! извика Елица. Значи тати ще си иде! Значи тя е права! Тя е права, нали, мамо?! Кажи ми!
Елица се разплака и избяга към входа. Калинка се окопити и затича след нея, забърсвайки размазаната си спирала и сълзите от лицето си…
***
Мразя да рисувам в ателието! Станимир, мъж на средна възраст, свали сакото си и го хвърли на стола. У дома е друго усещам сила и вдъхновение в работилницата си…
Калинка държеше чиния, която лъскаше от десетина минути. Изтърва я, тя се разби с трясък в мивката.
Калинка, всичко наред ли е? Да не се поряза? попита притеснен Станимир.
Добре съм…
Опита се да се усмихне, но не можа да го погледне в очите.
Извинявай, много съм уморен. Днес работих с деца, знаеш как уморяват. И утре пак имам клиенти.
Кои?
Една, от чужбина. Класически портрет ѝ правя.
С дългата руса коса и тънката талия?
Станимир изненадано я погледна. Калинка се сдържаше, ала тонът ѝ я издаваше.
Откъде да знам каква ѝ е талията? Рисувам го портрета! Да, косата ѝ е руса, май. Няма значение дълга, къса… Плаща добре, не задава въпроси, тиха е някак…
Тиха… промълви Калинка.
Да, в депресия е. Веднъж ме спря да пие хапче. Проверих името, дават го само с рецепта…
А твърдиш, че нищо не знаеш за нея.
Просто ми стана интересно, човешко е.
Станимир стана, прегърна я отзад и прошушна:
Не тъжи, че сега рядко сме заедно. Ще завърша портрета и ще идем на море.
Обещаваш ли?.. попита Калинка, усещайки топлотата на мъжа си.
Разбира се, мое Калинче. Моят инатлив, мнителен човек, когото обичам безкрайно прошепна Станимир и я притисна още по-силно…
На следващия ден Калинка реши да остане вкъщи, за да види жената, с която мъжът ѝ работи. Когато чуха звън на вратата, сърцето ѝ заби лудо. Я се успокой… Кога за последно беше така? Стига тревоги, каза си тя и отвори.
Добър ден! Казвам се Калинка, съпруга съм на Станимир. Заповядайте!
Жената кимна и прекрачи прага. Калинка тъкмо затваряше, когато зад нея се появи момиченце. Онова същото от пясъчника.
Тя ще стои тихо, няма да пречи каза жената, като се събуваше. Нали, Сияна?
Момичето кимна, без да я погледне.
Жената се зае със свалянето на връхните дрехи, мина покрай Калинка и директно се отправи към ателието. Сякаш тя е господарката у дома!, помисли Калинка, но отхвърли мисълта.
Е, Сияна, да се запознаем пак? Сигурно си гладна? Разсъблечи се, ще сложа чайника.
Сияна безмълвно седна на пейката до обувките и замря с поглед надолу.
Жега е… Да ти помогна? опита да е приятелска Калинка.
Сияна не отговори. Калинка се притесни, но не го показа. Клекна до нея и сложи ръка на рамото ѝ.
Нещо притеснява ли те, Сияна? Случило ли се е нещо?
Отговор нямаше, но Калинка забеляза, че очичките на детето са мокри отдавна. Сълзите се стичаха по бузките ѝ.
Извинявайте… прошепна момичето. Излъгах ви.
Сияна, мило дете… сърцето на Калинка се сви. За какво говориш?
Никой няма да ви взема таткото… Просто аз… исках и аз да имам тати…
Сияна заплака. Гласът ѝ трепереше, бързо получи пристъп на истерия.
Мама ми е болна. Все боледува. Даде ми име от болест. Омразно ми е! Сия от тъга, от болка… Никога не се усмихва! А чичо Станимир, той ме черпи, показва ми боите… Видях го как играе с Елица на площадката! А аз… аз винаги съм сама. Винаги!
Калинка се вцепени. Горкото дете… Явно се чувства защитена само при нас… Какво става с този свят? помисли си тя, гушкайки малката Сияна, която се разплака неудържимо.
