Пак се забави!
Свалих чантата от рамото и се облегнах на стената в коридора. Краката ми пулсираха след десет часа на работа отчетният период в счетоводството ме изцеждаше напълно.
Стефка, имаме тримесечен отчет, казах ти сутринта…
Казала си, свекърва ми, Мария Иванова, изсумтя и стисна устни по онзи начин, който значеше виновна си, край.
Петър се показа от стаята, усмихна се виновно и веднага се скри обратно. Мария Иванова се обърна и излезе, оставяйки след себе си облак недоволство и мирис на валериана.
Събу обувките и се запътих към кухнята. Втора година живеем в този тристаен апартамент на майка му, втора година събираме за първа вноска по ипотеката. И втора година спестяванията се топят като сладолед през юли. Веднъж пералнята се развали стара е, трябва нова, хубава. После ремонт в банята плочките са напукани, как може така. После нов телевизор Петър го болят очите от стария екран.
Отворих хладилника, погледнах към кутията с изстинали картофи и затворих. Не ми се ядеше.
Меко мяу се чу отдолу. Моята котка пухкава сива красавица с бяло петно на гърдите се отърка в глезените ми, извивайки гръб и мъркайки силно.
Здравей, малка, взех я на ръце, зарових нос в топлата ѝ козина. Чакаше ли ме?
Тя ме бутна с глава по брадичката и замърка още по-силно. Преди осем години Мария Иванова я намери като котенце пред блока. Сега е достолепна дама с гъста козина и навик да спи само на меко.
Занесох котката в нашата стая, легнах на леглото, а тя веднага се сви до мен. В този апартамент, където всяка крачка се следи и коментира, котката беше единственото същество, което ме обичаше безусловно. Без претенции, без мълчаливи упреци.
Галех меката ѝ козина и си мислех, че още половин година, най-много осем месеца и ще се изнесем. Задължително.
…Но тези месеци се оказаха трудни. Промените започнаха незабелязано. Първо Мария Иванова се скара на котката, че е скочила на кухненската маса. После започна да я гони от хола навсякъде козина, не се диша. После забрани да спи на дивана.
Това е мебел, не котешко легло! Ще спи на пода, нищо няма да ѝ стане.
Купих ѝ мека постелка, но котката пак се криеше по ъглите, стряскаше се от шумове. Преди се разхождаше свободно, а сега се движеше на пресекулки, да не я види стопанката.
Една вечер седях в креслото с котката в скута, преглеждах новини на телефона. Тя мъркаше, подлагаше глава под ръката ми.
Стефка!
Мария Иванова се появи на вратата, лицето ѝ изкривено от възмущение.
Махни това животно! Колко пъти да казвам не го носи на ръце! Козина по дрехите, бълхи…
Няма бълхи, продължих да я галя. Водя я на ветеринар на всеки шест месеца.
Все едно! Животно е, разбираш ли? Не се глези с нея!
Котката се напрегна, сви уши. Пуснах я на пода, веднага се скри под леглото.
Мария Иванова кимна доволно и излезе. Стиснах юмруци, ноктите ми се впиха в дланите.
Спестяванията растяха бавно. Още малко и ще стигнат за първа вноска. Вече разглеждах апартаменти онлайн, правех сметки. Малка гарсониера в спокоен квартал не лукс, но свое. И котката ще взема с мен, задължително. Ще лежи на дивана, ще спи на възглавницата, ще обикаля цялата квартира.
Скоро, малка, шепнех ѝ нощем, когато се сгушваше до мен. Скоро ще си тръгнем. Още малко търпение.
Този вечер започна обикновено. Прибрах се, преоблякох се, отворих банковото приложение да проверя баланса.
И замръзнах.
Почти всички пари бяха изчезнали…
Петър!
Мъжът ми се появи на вратата, с виновно изражение. Винаги изглеждаше така сякаш предварително се извиняваше.
Стефи, исках да ти кажа…
Къде са парите?
Мама… Лекарят ѝ препоръча да отиде на море. За сърцето, разбираш ли? Санаториум, процедури… Наистина не се чувства добре, и аз реших…
Решил си, засмях се, но смехът ми беше горчив. Решил си! Втора година събираме за апартамент, втора година! И всеки път се намира причина да се похарчат!
Стефи, това е мама…
А аз кой съм? Изобщо кой съм в това семейство, Петър?
Мълчеше. Стоеше с наведени очи, прехвърляше тежестта от крак на крак. Тридесетгодишен мъж, който не може да каже не на майка си. Който ѝ позволява да решава за общите ни пари. Който…
Поне веднъж, приближих се до него, поне веднъж застана ли на моя страна? Поне веднъж каза ли ѝ, че и ние имаме право на свой живот?
Петър вдигна поглед. В очите му се четеше объркване и нещо като молба.
Тя ми е майка, Стефи. Не мога…
Не можеш. Никога нищо не можеш.
Обърнах се и влязох в стаята. Затръшнах вратата, облегнах се на нея, затворих очи.
Тихо скърцане котката дойде, отърка се в ръката ми.
Легнах на леглото, тя се настани до мен, сложи глава на дланта ми. Единственото същество тук, на което съм нужна.
Галех сивата козина и гледах тавана. Сълзите се стичаха по слепоочията, попиваха в косата ми.
…Сутринта беше странно тиха. Обикновено Мария Иванова трещеше с чинии, пускаше телевизора на макс, говореше сама. Днес тишина.
Излязох от стаята и спрях.
Мария Иванова стоеше в коридора с голям чувал за боклук. От него стърчеше котешката тоалетна.
Къде е котката?
Свекърва ми повдигна вежди с искрено недоумение.
Котката? А, изнесох я навън.
Какво?
Омръзна ми. Козина навсякъде, мяука нощем, яде като невидяла. Осем години я търпях, стига. Ще поживее на улицата, няма страшно. Котките са издръжливи.
Говореше спокойно, равнодушно сякаш ставаше дума за счупен стол.
Изхвърлихте котката?
Не съм я изхвърлила, пуснах я. Да се разходи, да лови мишки. Привикна да живее на хубаво! Замени ме с теб! Все около теб се върти. Сега да види какво е навън, да разбере какво е загубила!
Не помня как се озовах навън. Домашни пантофи, пижамени панталони, тениска на Петър все едно. Дворът. Входовете. Храстите край блока.
Котенце! Котенце, пис-пис!
Зимният въздух пареше дробовете. Пантофите се намокриха от локвите и калта. Обиколих целия двор, проверих зад кофите, под колите.
Мазето. Вратата беше открехната.
Промъкнах се вътре, влажно, мирише на мухъл и ръжда.
Котенце?
Тихо, жално мяу се чу зад тръбите.
Проврях се през боклуци, дъски, стари кофи. Котката се беше свила в ъгъла между стената и тръбата, малко сиво топче. Очите огромни, изплашени. Щом ме видя, мяукна пак, като че ли плачеше.
Ела, малка. Ела при мен.
Излезе от скривалището, трепереща. Гушнах я, притиснах я до гърди. Вкопчи се с нокти в тениската ми и замърка объркано, нервно, силно.
Всичко е наред. Намерих те. Всичко ще бъде наред.
Мария Иванова стоеше на вратата, препречила пътя.
Къде я водиш?
Вкъщи.
Казах ти тук няма място за котка. Повече няма да прекрачи прага.
Спрях пред нея. Котката се притискаше до мен, още трепереща.
Пуснете ме.
Няма. Избирай или котката, или апартамента.
Мария Иванова…
Какво? изкриви устни. Мислиш, че не виждам как се грижиш за това животно? Повече, отколкото за мъжа си. Безродна котка, безродна снаха намерихте се. Двете решихте, че имате право да живеете тук, на готово.
Направих крачка напред. Тя не очакваше отстъпи, това ми стигаше. Промъкнах се в апартамента, държейки котката.
Стой! Къде?! Какво ти казах…
Влязох в стаята. Извадих пътна чанта, започнах да събирам дрехи. Бельо, тениски, дънки. Документи от чекмеджето. Зарядно за телефона.
Мария Иванова се появи на вратата.
Какво правиш?
Събирам си багажа. Не виждаш ли?
Къде ще ходиш?
Затворих чантата, взех котешката клетка от килера. Котката влезе сама, сякаш разбираше време е да си тръгнем.
Стефи, Петър се появи зад майка си. Хайде да поговорим. Не действай така…
Точно така трябва, Петър.
Минах покрай тях, без да се обръщам. Чанта на рамо, клетка в ръка.
Навън извадих телефона, набрах номер.
Деси? Аз съм Стефи. Може ли да остана при теб няколко дни? Да, случи се нещо. Ще ти разкажа. Благодаря.
Таксито дойде след седем минути. Седнах отзад, сложих клетката до себе си. Котката ме гледаше през решетката, в зелените ѝ очи нямаше страх. Само доверие.
Деси ни посрещна с чайник и кутия бисквити. Изслуша ме, поклати глава, наля още чай. Котката свикна за половин час обиколи ъглите, намери слънчево петно на прозореца, сви се на топка.
Живей колкото трябва, каза Деси.
След три дни намерих квартира. Малка гарсониера в стар блок, с изглед към индустриалната зона и шумни съседи отгоре. Евтино и позволено с животни.
Пренесох багажа с такси, сложих котешката тоалетна в банята, купичките в кухнята. Котката обикаляше празния апартамент, отъркваше се в голите стени, мяукаше.
Ще свикнем, седнах до нея на пода. Ще купим мебели. Ще сложим пердета. Ще стане уютно.
Котката се качи в скута ми и замърка.
Петър подписа развода без възражения. Нямаше какво да делим спестяванията ги няма, общо имущество не сме натрупали. Мария Иванова, според познати, разказвала на всички, че съм неблагодарна и съм си тръгнала заради някаква котка.
Не спорех. В известен смисъл беше вярно.
Годината мина бавно и незабелязано. Работа, дом, уикенди с книга на дивана. Котката спеше в краката ми, посрещаше ме вечер, мъркаше до мен. Парите се трупаха този път наистина, без внезапни разходи за санаториуми и телевизори.
Пролетта намерих апартамент. Малка гарсониера в нов блок, с широк прозорец, на който можеш да седиш, и балкон за саксии с цветя.
Сделка, ипотека, безкрайни подписи. И ето го ключът. Ключът за моя собствен дом.
Отключих, пуснах котката. Тя обиколи празните стаи, подуши всеки ъгъл. Скочи на прозореца, седна, обви лапите с опашка и ме погледна.
Как ти харесва?
Мяу, отвърна тя.
Седнах до нея на пода. Зад прозореца слънцето залязваше, заливайки стаята с топла светлина. Празни стени, прашен под, мирис на боя и ново начало.
Две години в чужд апартамент. Година под наем. И ето свое.
Котката скочи от прозореца, качи се в скута ми, отърка се в брадичката ми. Мъркането изпълни празната стая, отекна от голите стени.
Усмихнах се и я почесах зад ухото.
Единственото хубаво от този брак лежеше сега в скута ми и мъркаше силно. Мисля, че това ми стига.
