Съдба да се родиш Наталия беше невероятно ядосана. Не си спомняше кога последно бе изпитвала такава ярост. Всичко вече беше ясно – беше бременна. Само че случката не можеше да дойде в по-неподходящ момент. Беше 1993 година – трудни и смутни времена, когато хората, които все още имаха работа, се смятаха за късметлии. Тъкмо наскоро Наталия бе намерила постоянна работа, за която даже получаваше прилична (за времето) заплата. Животът ѝ най-сетне започваше да се подрежда – и точно тогава съдбата удари. Кой щеше да я иска на работа след пореден майчински? Едно дете има – достатъчно. Наталия и съпругът ѝ Николай отглеждаха седемгодишния си син Владко, който тази година тръгна в първи клас. Още преди деветдесетте, когато в държавата имаше някаква стабилност, искаха да имат още едно дете, но тогава не стана. А сега вече не беше на време. Разговорът на вечеря беше дълъг и тежък. И все пак заедно с Николай взеха решението Наталия да направи аборт. Семейството живееше в голямо българско село, а поликлиниката беше на няколко минутки пеша от дома им. По онези години нямаше “дни за размисъл”, никой не увещаваше бременните жени да мислят дълго и да вземат обмислено решение, така че Наталия се записа за процедурата без големи усилия. На прегледа я попитаха просто и ясно дали иска да остави бременността, или не. “Екзекуцията” трябваше да извърши единствената в селото гинеколожка – смятана за опитен специалист. В ранна лятна утрин Наталия тръгна към болницата, разположена една идея по-далеч от поликлиниката. Дните бяха горещи, още сутринта слънцето печеше безмилостно, въздухът се напичаше над тридесет градуса. Минутите до болницата бяха около двадесет – нищо за Наталия, която беше свикнала да ходи пеша. Но днес ѝ се струваше невъзможно тежко – краката ѝ натежаха, главата ѝ се завъртя, а клепачите сякаш се затваряха сами. Осъзна, че няма да стигне до болницата, и се върна. Добре, че не беше стигнала далеч. Прекара този ден заспала, все едно не беше спала минимум два дни… На следващата сутрин, когато все пак стигна до болницата, разбра, че лекарят, който трябваше да ѝ направи аборта – Анна Петровна, се беше разболяла и нямаше да дойде поне две седмици. *** – Две седмици, мамо, разбираш ли?! – изкрещя Наталия по телефона – за мен две седмици са катастрофа! Ще започне да се движи детето! Свекърва ѝ кротко слушаше и въздъхваше: – Може би такава ти е съдбата, дете… – Каква съдба, мамо? Какво ще правим ние с Кольо, как ще живеем, ще гледаме Владко, ще учим… Кой ще ме вземе на работа след още едно майчинство? – Наташе, ще помагаме с дядото, ще гледаме детенцето… – Не, мамо! – пресече я решително Наталия. Свекървата въздъхна. Вярваща жена, тази идея никак не ѝ харесваше, но не посмя да спори. Това си беше тяхното семейство. *** Наталия отчаяно търсеше решение на “проблема”. В областната болница имаше огромна опашка, а за прием постъпваха чак след три седмици. *** – Наташе, имам една позната в града, поговорих с нея и е готова да помогне! – весело звънна Оля, стара приятелка. – Колко струва? – попита без излишни любезности Наталия. – Не много, уговорих се. Но трябва да дойдеш утре сутрин до десет. Казва се д-р Елена Валентинова Гришева, запомни! На сутринта Наталия вече пътуваше с автобуса. В зеления градец беше тихо – мъглата леко се стелеше по улиците, но днес времето беше скапано, валеше и духаше вятър. Наталия се уви още по-здраво във ветровката си и побърза към болницата. Сградата приличаше на кадър от стар български филм на ужасите – олющени стени, вятърът хлопаше прозорците, в гардеробната нямаше никого. Всичко беше зловещо тихо. Първата отворена врата – “Приемно отделение”, без етикет, но Наталия се досети. Зад бюрото стоеше разпиляна възрастна жена, небрежно вперила поглед в празен лист. – Добър ден, как да стигна до д-р Елена Валентинова Гришева? – Нямаме такава! – изскърца гласът ѝ, още по-зловещ от входната врата. Не отмести поглед, ръцете ѝ безжизнени, вперени в празното. – Как така, няма? Днес ли не е, или по принцип? – Няма такава! Ясно ли е?! – и вдигна глава; очите зелени и замъглени, а когато се усмихна, сякаш със зъби от въглен, Наталия се шмугна навън, без да си спомни какво я е довело. Бяга чак до спирката и въздъхна едва в автобуса, пълен с обикновени хора… *** – Е, защо не дойде? – засегната попита Оля по телефона – Аз нарочно се уредих за теб, а теб те нямаше… Докторката те чака до обяд! – Знаеш ли, може би ще почакам нашата Анна Петровна… – измънка Наталия и затвори. Дъждът, до момента ситен, заплющя по прозорците, а Наталия се замисли. До сега толкова упорито беше вървяла към целта си, но някаква невидима ръка я дърпаше все по-далече от нея. Погледна през прозореца – дворът беше пуст, но от ъгъла изскочиха млада жена и момче на около седем, което буташе количка с малко момиченце. Мама ги пазеше с чадъра, но момиченцето се подаваше, протягаше ръчички към капките и се смееше. И Владко се смееше на сестричката си. За миг ѝ се сви сърцето. След някоя година и тя можеше да върви така под дъжда… *** – Вече е късно, Наталия, сроковете са изтекли – усмихна се Анна Петровна с големите си черни очи. Наталия я наричаше “сърничето”. – Това ли е повод за радост? – пошегува се Наталия, макар отвътре да се чувстваше успокоена. – Не знам, но със сигурност не е повод да страдаш – вдигна рамене Анна Петровна. Успокоена, Наталия тръгна у дома и с увереност съобщи на мъжа си, че ще има дете. Същата нощ сънува необикновен сън – вървеше из парк, потънал в зеленина и красота, а напред стоеше момиче на около 15 години, русо, високо, стройно, в къса рокля на цветя, със закачливи трапчинки по бузите и пръски от лунички по малкия си нос. Очите – бистро-зелени, същите като на Кольо. Наталия искаше да я прегърне, но момичето ѝ махна, изпрати ѝ въздушна целувка и извика: – Кръсти ме Лилия! И се затича по пътеката… *** Минаха шестнадесет години. Наталия често гледаше дъщеря си Лилия – висока, светла, със закачливите трапчинки и лунички – и често си спомняше, че някой тогава не ѝ позволи да се откаже от тази бременност. Дори го разказа на дъщеря си, очаквайки обида. Лилия само се усмихна и прегърна майка си… От този ден Наталия вярваше – децата наистина избират родителите си. Понякога даже им дават знаци, още преди да се родят.

Съдбата да се родиш

Силвана е повече от ядосана. Отдавна не е изпитвала такова раздразнение. Всичко е ясно тя е бременна. Само че е станало в най-неподходящия момент. Пише се 1993 година тежко и тревожно време, когато онези с останала работа са късметлии. Ето я Силвана съвсем скоро най-после е открила постоянна работа с добра, за тогавашните условия, заплата в лева.

Животът тъкмо започва да се подрежда и ето ти беля. Кой ще я иска след майчинството? Едно дете има стига. Силвана и мъжът ѝ Николай отглеждат седемгодишния си син Владко, първокласник тази година. Още преди началото на деветдесетте, когато в страната имаше някаква стабилност, двамата са мечтали за още едно дете, но тогава не е станало. Сега сякаш няма смисъл.

Вечерята е мъчителна, разговорът много труден. В крайна сметка Силвана и Николай заедно вземат решение направят аборт.

Живеят в голямо село, а поликлиниката е само на няколко минути пеша от дома им. Тогава още няма тихи дни, никой не убеждава бременните да мислят преди важното решение и затова на Силвана ѝ е лесно да си запише час. На прегледа докторката просто я пита дали смята да задържи бременността.

Тази екзекуция ще направи единствената гинеколожка в селото, считана за добра специалистка. Една ранна юлска утрин Силвана тръгва към болницата, която е малко по-далече от поликлиниката. Жегите са ужасни още рано сутринта слънцето пече безмилостно, въздухът е над трийсет градуса. Пътят не е повече от двайсет минути, Силвана е свикнала да ходи пеш дълго, но днес ѝ е особено тежко краката ѝ се подкосяват, все едно са оловни, главата ѝ се върти и неимоверна сънливост я обзема. Решава, че няма да издържи до болницата и се връща вкъщи, за щастие не е стигнала далеч. Целия ден спи до вечерта, като че ли не е спала два дена преди това…

На следващата сутрин, след като все пак стига болницата, научава, че гинеколожката, която трябва да ѝ проведе аборта, е болна и в следващите минимум две седмици няма да е на работа.

Две седмици, мамо, разбираш ли? крещи по телефона Силвана. За мен тези две седмици са катастрофа! Детето вече сигурно ще започне да се движи!

Свекърва ѝ я изслушва търпеливо и само въздиша:
Дъще, може просто така да е писано?

Как така писано, мамо? Ами ние с Кольо как ще живеем, как ще отгледаме и изучим Владко? Кой ще ме вземе на работа след пореден отпуск по майчинство?

Ще помагаме, аз и дядо ти, ще гледаме бебето…

Не, мамо! твърдо отвръща Силвана.

Свекърва ѝ въздъхва. Жената е набожна, не харесва решението на сина си и снаха си, но не спори това не е нейната съдба, нито семейство.

Силвана отчаяно търси изход. В областната болница чакащите са безкрайни и за записване в болнично заведение трябва да минат три седмици, защото случайят ѝ не е спешен.

Силвена, познавам една докторка в града, говорих с нея и ще ти помогне! чурулика Оля, стара приятелка.

Колко? пита директно Силвана.

Не е много уреждам те. Само трябва да дойдеш рано сутрин до десет часа. Докторката се казва Елена Василева. Запомни!

На заранта Силвана пътува с автобуса. Изспива се по пътя и се чувства по-добре, макар симптомите на бременността ѝ се натрапват все повече и я изнервят. Желанието да реши проблема става маниакално.

Слиза на автогарата в града, оглежда се. Навсякъде зеленина, но улиците са пусти. През нощта е ръмяло, духа вятър, времето се е развалило коренно.

Силвана се закопчава плътно и бърза към болницата, защото се страхува да не изпусне часа. Почти тича. Влиза в напълно опразнен вестибюл, вратата скърца неприятно. Обстановката напомня треторазряден филм на ужасите: олющени стени, празни закачалки в гардероба, прозорците зеещи. Стои абсолютна тишина.

Силвана тръгва напред и надниква в първата отворена врата.

Приемно отделение си мисли, макар и без табела.

Странно, но зад бюрото има жена разчорлена и възрастна, втренчена в празен лист. Силвана, за приличие, почуква:

Добър ден, как мога да стигна до доктор Елена Василева?

Нямаме такава! със скърцащ като входната врата глас отговаря сестрата, без да вдигне поглед.

Как така няма? Днес не е ли на смяна или изобщо? учудва се Силвана.

Нямаме такава! Ясно ли казах?! изревава жената и вдига глава.

Силвана едва не изкрещява, срещайки се с млечнобелите ѝ като стъкло очи. А когато сестрата се усмихва и разкрива абсолютно черни, остри зъби, Силвана изпищява вътрешно и препуска навън, забравяйки защо е дошла.

Бяга направо до спирката и се чувства спокойна чак след като сяда в автобуса, пълен с обикновени хора…

Какво става с теб!? възмущава се Оля по телефона. Аз се разправях, уреждах те, а ти не дойде! Елена Василева те чака цяла сутрин!

Оля… Не знам… Ще изчакам нашата доктор Анна Петрова мърмори Силвана и затваря телефона.

Гадният дъжд, тих досега, заблъска по рамките на прозорците, а Силвана потъва в размишления. Толкова упорито вървеше към тази цел, но някаква невидима ръка, вече трети път я отклонява. Наднича през прозореца дворът е опустял, изведнъж от ъгъла се появява млада жена с около седемгодишно момче, което бута количка с момиченце вътре. Бързат към дома си, майката ги пази с чадър, а момичето с къдрави, руси коси вдига глава към небето, протяга ръце към дъжда и звънко се смее. Момчето също се смее на сестра си.

Сърцето ѝ трепва. След някоя година и те могат тъй да вървят под дъжда…

Вече е късно, мила, срокът мина усмихва се Анна Петрова, вперила в нея дружелюбните си кафяви очи. Силвана я нарича еленче.

Това повод ли е за радост? усмихва се Силвана. В дълбоко в себе си ѝ олеква.

Не знам. Със сигурност не е повод да се косиш вдига рамене докторката.

Успокоена, Силвана се прибира вкъщи и вече с увереност казва на Николай, че ще имат дете.

Тази нощ сънува странен сън. Върви през парк навсякъде зеленина и прекрасни цветя, блестящи във всички цветове. Изведнъж на една пейка пред нея седи красиво момиче, около петнайсетгодишно, високо, русо, с дълги крака и къса рокля на цветя. По бузите весели трапчинки, по нослето ситни лунички. Очите ясни, леко бадемови, зелени като на Кольо. Изведнъж Силвана иска да я прегърне, но момичето ѝ маха, изпраща въздушна целувка и казва:

Наречи ме Лидия!

И изтичва нанякъде.

Шестнадесет години по-късно Силвана гледа дъщеря си Лидия висока, руса, с чаровни трапчинки и лунички и често си спомня онова чувство, че някой не позволи тогава да се раздели с бременността. Дори споделя тази история с дъщеря си, очаквайки тя да се обиди. Но Лидия само се усмихва и я прегръща. Силвана вече е сигурна децата избират родителите си. Понякога им изпращат знаци много преди да се появят на света…

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

4 − four =

Съдба да се родиш Наталия беше невероятно ядосана. Не си спомняше кога последно бе изпитвала такава ярост. Всичко вече беше ясно – беше бременна. Само че случката не можеше да дойде в по-неподходящ момент. Беше 1993 година – трудни и смутни времена, когато хората, които все още имаха работа, се смятаха за късметлии. Тъкмо наскоро Наталия бе намерила постоянна работа, за която даже получаваше прилична (за времето) заплата. Животът ѝ най-сетне започваше да се подрежда – и точно тогава съдбата удари. Кой щеше да я иска на работа след пореден майчински? Едно дете има – достатъчно. Наталия и съпругът ѝ Николай отглеждаха седемгодишния си син Владко, който тази година тръгна в първи клас. Още преди деветдесетте, когато в държавата имаше някаква стабилност, искаха да имат още едно дете, но тогава не стана. А сега вече не беше на време. Разговорът на вечеря беше дълъг и тежък. И все пак заедно с Николай взеха решението Наталия да направи аборт. Семейството живееше в голямо българско село, а поликлиниката беше на няколко минутки пеша от дома им. По онези години нямаше “дни за размисъл”, никой не увещаваше бременните жени да мислят дълго и да вземат обмислено решение, така че Наталия се записа за процедурата без големи усилия. На прегледа я попитаха просто и ясно дали иска да остави бременността, или не. “Екзекуцията” трябваше да извърши единствената в селото гинеколожка – смятана за опитен специалист. В ранна лятна утрин Наталия тръгна към болницата, разположена една идея по-далеч от поликлиниката. Дните бяха горещи, още сутринта слънцето печеше безмилостно, въздухът се напичаше над тридесет градуса. Минутите до болницата бяха около двадесет – нищо за Наталия, която беше свикнала да ходи пеша. Но днес ѝ се струваше невъзможно тежко – краката ѝ натежаха, главата ѝ се завъртя, а клепачите сякаш се затваряха сами. Осъзна, че няма да стигне до болницата, и се върна. Добре, че не беше стигнала далеч. Прекара този ден заспала, все едно не беше спала минимум два дни… На следващата сутрин, когато все пак стигна до болницата, разбра, че лекарят, който трябваше да ѝ направи аборта – Анна Петровна, се беше разболяла и нямаше да дойде поне две седмици. *** – Две седмици, мамо, разбираш ли?! – изкрещя Наталия по телефона – за мен две седмици са катастрофа! Ще започне да се движи детето! Свекърва ѝ кротко слушаше и въздъхваше: – Може би такава ти е съдбата, дете… – Каква съдба, мамо? Какво ще правим ние с Кольо, как ще живеем, ще гледаме Владко, ще учим… Кой ще ме вземе на работа след още едно майчинство? – Наташе, ще помагаме с дядото, ще гледаме детенцето… – Не, мамо! – пресече я решително Наталия. Свекървата въздъхна. Вярваща жена, тази идея никак не ѝ харесваше, но не посмя да спори. Това си беше тяхното семейство. *** Наталия отчаяно търсеше решение на “проблема”. В областната болница имаше огромна опашка, а за прием постъпваха чак след три седмици. *** – Наташе, имам една позната в града, поговорих с нея и е готова да помогне! – весело звънна Оля, стара приятелка. – Колко струва? – попита без излишни любезности Наталия. – Не много, уговорих се. Но трябва да дойдеш утре сутрин до десет. Казва се д-р Елена Валентинова Гришева, запомни! На сутринта Наталия вече пътуваше с автобуса. В зеления градец беше тихо – мъглата леко се стелеше по улиците, но днес времето беше скапано, валеше и духаше вятър. Наталия се уви още по-здраво във ветровката си и побърза към болницата. Сградата приличаше на кадър от стар български филм на ужасите – олющени стени, вятърът хлопаше прозорците, в гардеробната нямаше никого. Всичко беше зловещо тихо. Първата отворена врата – “Приемно отделение”, без етикет, но Наталия се досети. Зад бюрото стоеше разпиляна възрастна жена, небрежно вперила поглед в празен лист. – Добър ден, как да стигна до д-р Елена Валентинова Гришева? – Нямаме такава! – изскърца гласът ѝ, още по-зловещ от входната врата. Не отмести поглед, ръцете ѝ безжизнени, вперени в празното. – Как така, няма? Днес ли не е, или по принцип? – Няма такава! Ясно ли е?! – и вдигна глава; очите зелени и замъглени, а когато се усмихна, сякаш със зъби от въглен, Наталия се шмугна навън, без да си спомни какво я е довело. Бяга чак до спирката и въздъхна едва в автобуса, пълен с обикновени хора… *** – Е, защо не дойде? – засегната попита Оля по телефона – Аз нарочно се уредих за теб, а теб те нямаше… Докторката те чака до обяд! – Знаеш ли, може би ще почакам нашата Анна Петровна… – измънка Наталия и затвори. Дъждът, до момента ситен, заплющя по прозорците, а Наталия се замисли. До сега толкова упорито беше вървяла към целта си, но някаква невидима ръка я дърпаше все по-далече от нея. Погледна през прозореца – дворът беше пуст, но от ъгъла изскочиха млада жена и момче на около седем, което буташе количка с малко момиченце. Мама ги пазеше с чадъра, но момиченцето се подаваше, протягаше ръчички към капките и се смееше. И Владко се смееше на сестричката си. За миг ѝ се сви сърцето. След някоя година и тя можеше да върви така под дъжда… *** – Вече е късно, Наталия, сроковете са изтекли – усмихна се Анна Петровна с големите си черни очи. Наталия я наричаше “сърничето”. – Това ли е повод за радост? – пошегува се Наталия, макар отвътре да се чувстваше успокоена. – Не знам, но със сигурност не е повод да страдаш – вдигна рамене Анна Петровна. Успокоена, Наталия тръгна у дома и с увереност съобщи на мъжа си, че ще има дете. Същата нощ сънува необикновен сън – вървеше из парк, потънал в зеленина и красота, а напред стоеше момиче на около 15 години, русо, високо, стройно, в къса рокля на цветя, със закачливи трапчинки по бузите и пръски от лунички по малкия си нос. Очите – бистро-зелени, същите като на Кольо. Наталия искаше да я прегърне, но момичето ѝ махна, изпрати ѝ въздушна целувка и извика: – Кръсти ме Лилия! И се затича по пътеката… *** Минаха шестнадесет години. Наталия често гледаше дъщеря си Лилия – висока, светла, със закачливите трапчинки и лунички – и често си спомняше, че някой тогава не ѝ позволи да се откаже от тази бременност. Дори го разказа на дъщеря си, очаквайки обида. Лилия само се усмихна и прегърна майка си… От този ден Наталия вярваше – децата наистина избират родителите си. Понякога даже им дават знаци, още преди да се родят.
Когато външният вид променя взаимоотношенията: историята на една майка и дъщеря им