Денят не тръгна добре.
Такова се случва, Борис, знаеше го, но пак е досадно.
Мислеше си за живота.
Какво е постигнал? Наближава четиридесетте, завършил е училище и техникум, минал е през войската.
Има апартамент, жена и две деца, кара си стареньката кола до глупавата къща в село, където върши само работа.
Да лежи с бира и да не прави нищо не е за него. Трябва да копае градини, да плеве, да чисти бурени.
Да вози цял ден черна земя с количката, да коси тревата, покривът се срина, къщата гние, оградата падна.
Трамваят скърцаше и тропаше като стара консерва, люлейки се по релсите. Борис седеше до прозореца, гледаше уличните лампи, които проблясваха и се проточваха като огнена нишка в тъмнината, и мислеше.
Мислеше за живота си.
На пръв поглед всичко е както у другите семейство, работа, къща в село, аванс, заплата, деца, родители, тъща и свекър.
Футбол през уикендите и бира след банята в село…
Празници, рождени дни в семейния кръг, всичко като хората.
Но изведнъж Борис осъзна, че всичко е станало обикновено, тихо и спокойно, безвкусно. А той иска нещо друго иска празник, нови усещания.
Разбра, че винаги е бил удобен удобен за всички.
Имаше чувството, че през целия си живот е вървял по пътя, който са му показали, без да се опита да завие.
Ами ако можеше да започне отначало?
Изневиделица си спомни за Радка, първата му любов. Спомни си как се разхождаха, държейки се за ръце, как си мечтаеха, първата целувка… как се целуваха до замаяност…
Борис дори се замисли и избърса влажните си очи.
Ами ако всичко беше по-различно…
Радка… Весела, звънка, винаги с лукава усмивка, колко страда при раздялата! А после срещна Мария тя беше пълна противоположност, спокойна, някак сигурна. С Мария всичко беше по възрастни никакви шеги, всичко беше тихо и размерено.
Искаш да ме сложиш в леглото? Е, първо сватба.
Донесе ми букет цветя? Който си набрал от градинката пред читалището?
Глупаво, можеше да те хванат, ще те глобят, после ще те изнесат на събрание…
И така във всичко.
Веднага след сватбата тя започна да нарича родителите му мамо и тате.
Навлязла беше бързо в семейния живот, разбира се, родителите му я боготвореха умна, добра, смирена, стопанска.
А може би той не искаше това… Може би…
Борис потъна в мисли.
Не се караха… Той прояви страхливост тогава… не направи онзи решителен ход, а тя тогава просто изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.
После някой му каза, че Радка просто се омъжила…
На спирката трамваят се дръпна, вратите скърцаха, един поток хора излезе, друг се втисна вътре, разливайки се из вагона.
Борис стана и се промъкна към задната част след три спирки трябваше да слиза. Отдавна не беше пътувал с градски транспорт, свикнал беше с колата си стара, но негова… ех…
Обърна се към прозореца, когато чу познат звънъл глас:
Бори, моля те, стой спокойно!
Обърна се и започна да търси очите тази, която го извика, но не я откриваше.
Хората бяха уморени, изтощени, затрупани от грижи, гледаха през прозореца или в една точка…
Една пълна жена държеше здраво за ръка момче на около десет. Момчето се извърна към него, пусна ръката на майка си и извика:
Татко!
Борис зяпна. Очите му се спряха върху лицето на детето тъмни, живи, познати очи, лъчезарни като слънце.
Сърцето му трепна, сякаш се върна в онова лято, когато всичко беше възможно.
А зад момчето, с притихнал глас и лека усмивка, стоеше Радка.
Той често говори за теб, Борис.
Той не помръдна. Светът около него замъгли, после се избистри и някъде дълбоко в гърдите му нещо топло и забравено се раздвижи.
