Ако утре не занесеш сина си при баща му, ще ви изхвърля и двамата от къщата! Не искам вашите сопи и сълзи през нощта! Разбра ли ме?
Тези думи удариха Вероника като ръка от камък, парейки по бузите й по-горещо от всяко порязване. Седеше на края на нашето споделено легло, спирайки се спиною към мен, докато люлееше тресливия, неспокоен Кирил, който вече спеше. Тримата години малкото момче дишаше тежко, потта се стичаше по челото, а от гърдите му излизаха редки, скръбни всмуквания не крик, а болната писъка на болен късмет. Температурата му не спадаше, въпреки че преди час дадохме му лекарство. С ръка усетих колко горещо е малкото му тяло, а сърцето ми се стяна от безсилие и тревога.
Зад мен, на другия край на леглото, аз се въртях без сън, стискайки зъбите. Чувствах, че не спи чух как се мърка, как се върти от едната страна на другата, дърпайки матрака. Това продължи почти час, откакто температурата на Кирил отново се изкачи и той започна да плаче в съня си. Въздухът в спалнята трептеше от задържания ми гняв. Инстинктивно се опитах да заглуша звуците, стискайки сина по-силно, шепнейки безсмислени успокоителни думи в ухото му, но треската и болката му не позволяваха да се успокои.
И тогава експлозия. Той не просто каза той изръмна, скочи от леглото толкова рязко, че пружините скърцаха. Аз се свих и се обърнах. Стоях в средата на стаята, осветен само от слабата нощна лампа висок, напрегнат, като разтегната струна. Лицето ми, обикновено привлекателно, беше изкривено от ярост. Очите ми блестяха като мълния, а в ръка стисках възглавница, която явно току-що беше изрязан от леглото.
Преди да успея да кажа и дума, хвърлих възглавницата със сила срещу противоположната стена. Сух, тупкащ звук и възглавницата се спъна, превърнала се в безформена купчина на пода. Жестът беше толкова неочакван, толкова див в тази тиха нощ, изпълнена само с детски плач и моето собствено затруднено дишане, че за миг се стопях.
Бях ли аз същият Станислав, който преди шест месеца носеше Кирил на раменете си в парка, се смееше на неукротимите му опити да хвърли топка в коша, четеше за трактори по десет пъти подред? Този, който преди сватбата обеща, че Кирил е като мой син, че винаги е мечтал за момче и е готов да бъде истински баща? Трите месеца от официалния брак изтрихаха този идиличен образ, сякаш никога не е съществувал. Маската на перфектния отчем и любящ съпруг се сви, разкривайки грубо егоистично сърце.
Стъпих към леглото, нависих се над тях над теб и над детето. Сянката ми падна върху вас, голяма и заплашваща.
Питах те, разбра ли? прошепнах, намалявайки гласа до опасен шепот, който му прободеше гърба. Стигам да се натъпквам с вашите нощни концерти! Работя, имам нужда от покой, а не от това вика! Утре! И не искам да виждам лицето му тук! Вземи го при баща му, нека се грижи!
Ти вдигна очи към мен. Шокът започна да отстъпва, а на мястото му се появи студена, звъна гняв. Прегърнах сина по-силно, сякаш се опитвах да го защити не само от болестта, а и от вълната от омраза, излизаща от човека, който наскоро се закле в любов към нас двамата.
Станиславе, да си луд ли си? попитах, опитвайки се да запазя гласът спокоен. Какъв баща? Знаеш, че Ивайло живее на хиляда километри, видя Кирил само веднъж, когато беше месец. Плаща издръжка нерегулярно, след скандали. Не се интересува от сина си, това е ясно! Къде да го отведа? Сега, когато е болен!
Това беше очевидното, което вече обсъждахме многократно преди сватбата. Ти винаги се съгласяваше, кима, съжаляваше, наричаше Ивайло безотговорен убиец и обещаваше, че никога няма да бъдеш като него, че Кирил е твой син. Къде отлетя всичко това?
Не е мой проблем! прекъсна ме без съчувствие, само с ледена раздразнителност. Не ме интересува къде живее бащата му или какво иска. Мен ме тревожи, че не мога да спя в собствения си дом заради твоето дете! Ти си майката реши проблема. Ако искаш да живееш тук, махни го. Далеч от очи, далеч от ума. Утре сутрин опаковай нещата му и тръгвай. При баща, баба, училищепансион където искате! Но повече тук не!
Ти ме гледаше надолу, челюстите стягащи, очите ти излъчваха онова надменно пренебрежение, което започнах да забелязвам все по-често, когато не ти харесваше нещо. Сега обектът на това отвращение беше болният ми син.
Училищепансион където и да висяха в кабината като отровен мъгла. Погледнах те, а в очите ми се стопи всяка обърканост. Дълбоко вътре запали се студен, яростен огън. Предложението ти да изпратиш детето в пансион заради това, че ти нарушава съня, ме разтърси до кости, изгоряйки последните искри от надежда, че това е само моментна слабост. Не, това беше истинското ти лице отвратително.
Ти започнах, изненадващо спокоен, без трептене, само с ледени нотки, които те клатиха леко.
