Надежда Георгиева сваля тъмносинята си престилка, прибира я в тесния шкафчета и затваря ципа. В раздевалнята се задушава от аромат на евтин препарат за пране и мириса на белина от съседната тоалетна. Дежурството започва в девет вечер, но тя е тук малко порано, за да се облече без бързане и да си направи глътка силен черен чай от термоса. Горчивият привкус й подсказва, че нощта ще е дълга. Надежда оправя бялата риза под халата, слага две резинови ръкавици в джоба и излиза в коридора на отделението за тежко болни.
Коридорът е осветен с мека лампа, стъпките на санитарната количка отекват като далечен барабан. През големия прозорец се разстила късната есенна мракота; редки лампички във вътрешния двор светят замръзналата хлъзгаща се кристална корица от сняг. Надежда кимва на дежурната медицинска сестра от дневната смяна, която й подава папка с назначения, контакт на дежурния анестезиолог и староциклен пейджер. Трима пациенти са предвидени за нощта всички тежки: измерване на кръвното, проверка на инфузии, auskultation на белите дробове и, найважното, да не се даде никой в паника.
В стая 6 лежи Андрей Петров, седемдесет и осем години, с краен рак на стомаха, инфузионна помпа с опиоиди, лице като восък. Мониторът показва нежен пулс, сатурацията се колебае около осемдесет и четири процента. Надежда навлажнява устните на стария, оправя възглавницата и проверява часа за следващата доза морфин болката трябва да остане под контрол дори през нощта. Дъховете му се смекчават, но между ребрата все още се чува сухо свирене.
Отвратно в съседната стая блещи кардиомониторът на млад мъж Никола Димитров, двадесет и пет, донесен след пътен инцидент. Счупен таз, ушарен белодроб, вътрешна фиксация. Катетърът е свързан с дренаж, на масата са колоиди. Надежда проверява дали събирачът на урина не е препълнен и чува шепот:
Колко дълго ще бъда тук?
Два дена, всичко върви по план, основното спокойно дишане, отговаря тя ровно. Младият затваря очи, а медицинската сестра преминава към следващия пост.
Ружа Петрова, четиридесет и три години, токущо е преживяла опит за самоубийство опакована таблетка сънливо средство и дълбока безнадеждност. Стигано е стомакът, съзнанието е замъглено, на китките й са нови розови линии. Жената трепери под одеялото, опитвайки се да го свали.
Ружа, аз съм тук. Със сухота в устата, нека навлажним устните, казва Надежда, подавайки памучен топчето с вода. Стъкленият поглед се захваща за тавана: колко болка се изисква, за да се стигне до таблетките, преминава мислите й.
Това е двадесет и три часа и петнадесет минути. Първите записки: температура, кръвно, скорост на инфузии. От стаята на стария се чуват усиливащи се кашлица. Надежда повдига главата, включва аспиратор и поставя кислородни очила. Хриповете се заспиват, но пръстите на стареца остават студени и синкавкави.
Точно преди да се отдалечи, мониторът на Никола започва да звъни: сатурацията е седемдесет и девет, кръвното спадна. Пациентът се навежда на странично и задушава кислородната тръба; дренажът се оттегля, оставя черна петно върху чаршафа. Надежда го връща в правилно положение, притиска марля върху изтичането, сменя флакона с разтвор и въвежда нови параметри. Фронтът е трислоен, а в помощниците само дремещ коридор.
Полунощем тя е заела историята на Ружа: две деца, развод през август, предишни опити нямало. Жената поискаше да отиде до тоалетната и тихо заплака. Надежда й помогна, даде диазепам и намали светлината. Дълбоката фаза на смяната започна мислите се опъваха, краката бяха като от олово.
Към едно часа нощната система издава тънък метален гудеж, а на прозореца се образува сняг. Медицинската сестра отново минава старец травма суицид: сменя събирачите за урина, навлажнява устните, проверява дозите. Дежурният лекар спуска се веднъж, хвърля поглед към графиците и се връща нагоре: инсулт на друг етаж. Светът се задържа върху зелени линии на мониторите и последната глътка охладен чай.
Три часа четири и двеста минути едновременно: сипящ крик от Ружа, тревожен сигнал VTAC от Никола, продължителен стон от Андрей. Надежда натиска бутона за общо повикване, пейджерът оживява. Времето се стеснява в тясна процеп, в който трябва да се притиснат трите живота.
Връзвайки се към Никола, тя вижда пулс сто четиридесет и падащо кръвно. Кардиоверсия е запазена за резерв решава да пробва медикаменти. В коридора се чува удар Ружа срина от фиксиращата лента. Старецът хрипи все порядко. Надежда натиска червения бутон за аларма, осветява цялото отделение с червена светлина и, държейки ключкартата за лекарския шкаф, разбира, че предишното спокойствие няма да се върне.
Тревожната светлина мигне, когато в поста приближават двама от реанимационната бригада анестезиолог и фелдшър с кутия. Надежда накратко описва ситуацията и се втурва заедно с тях към Никола, вече подготвяйки ампула с допамин.
Вътре мониторът мърка в червенозелено, но ритъмът е още организиран. Докато фелдшърът слага допълнителен катетър, Надежда притиска марля върху изтичащото място и подава шприц на лекаря. Сто и петдесет на четиридесет, съобщава тя. След минута екранните линии се изравняват. Младият ще издържи.
Пейджерът вибрира: санитарната не се справя с Ружа. Надежда предава наблюдението на фелдшъра и се втурва към трета стая. Жената стои босонога пред прозореца, стискане ръцете около отворен флакон с физиологичен разтвор.
Ружа, гледай ме. Тук е безопасно, никой не те съди, казва медицинската сестра, приближавайки се без резки движения. Пластмасовият флакон пада върху линолеума, Ружа започва да плаче. Надежда я подпомага да се легне, поставя меки превръзки, дава минимална доза диазепам и се обажда на дежурния психиатър: лична оценка сутринта и постоянен надзор.
Тогава се връща при Андрей. Хриповете се уплътняват, сатурацията пада до шестдесет и три процента. Морфинът все още действа, но бръчките между веждите разкриват болка. Надежда добавя болус, сяда на табуретката и взема студена ръка на стареца. В коридора сърната вече е затихнала, сменяйки се със шепот на команди, а тук владее почти пълен мрак. Старецът прави два прерывисти вдишка и спира. Времето на смъртта е четири нула пет. Тя спира кислорода и прибира чаршафа под брадичката му.
Фелдшърът влиза, помага да се изключи уредът и излиза да подпише документи. Пациентът спасен, пациентът задържан, пациентът напусна без крик, мисли Надежда.
Близо пет часа. Чрез мътното стъкло проблясва синявата на предрассветното небе. Надежда събира използваните ръкавици, изплаква дренажа на Никола и сменя чаршафа, където е оставена кръв. Младият диша поравномерно.
Стабилно. Сутринта ще направим рентген и, ако всичко е наред, ще го преместим в общо отделение, казва тя. Той кима едва забелязано.
Дихателната система на Ружа се успокоява. Надежда поставя разтеглив стол до леглото санитарната ще остане на дежурство. В записа записва: Риск от повторно самонараняване висок, круглосуточен надзор, психологическа консултация, план за безопасност.
Седем часа и половина. Дежурният лекар отново спуска се, този път без бързане. Надежда предава устния доклад и подава журнал със процедури. Той проверява реда за времето на смъртта, кима и подписва документи.
В осем часа влизат дневната медицинска сестра и домакинската санитарка. Надежда им показва новите бинтове за Никола, графика за аналгетици и протокола за наблюдение на Ружа. След това изваждат стареца, затварят му очите и подготвят тялото за транспортиране.
В компютъра се появяват отчети с треперещи пръсти: Ружа Петрова съзнанието ясно, негативните мисли отречени; Никола Димитров гемодинамика стабилизирана; Андрей Петров смъртен изход, болка контролирана. В края Надежда добавя: Сестрински надзор осигурен изцяло и натиска Запази.
В раздевалнята отново стои ароматът на същия прах, но сега помещението звучи от сутрешни разговори. Медицинската сестра сваля халата, внимателно закопчава якето и поставя пейджера на заряд дългият писък звучи като сбогом.
Навън лек сняг запълва дупките между камъните. Надежда вдишва студения въздух, усещайки как пара се издига от белите й дробове, и невольно се усмихва. В джоба ѝ бръмчи резервен пакет чай за следващата смяна. Коли преминават по улицата, а тя се позволява полминутно успокоение, преди да стъпи към автобусната спирка. Нощта свършва и тя продължава да устои.
