**Личният ми дневник**
Днес докато си купувах манджа за вечеря, продавачката в магазина внезапно ме хвана за ръката и прошепна: Бягай отсюда, бързо!
Не мога повече да понасям! Три години, Венета Георгиева, три години слушам неговите пияни изказвания под прозорците ни! гласът на Ани Петрова трепереше от възмущение. Участъковият само с ръце маха. Казва, че не може нищо да направи, докато този алкохолик някого не нарани!
Ани, преувеличаваш, Венета поправи очилата си и погледна съчувствено съседката. Никола Стоянов е просто нещастен човек. След смъртта на жена му се съвсем разпадна.
Нещастен? Ани Петрова плясна с ръце. А ние всички ли сме щастливи? Моята Даринка в Русе се бори сама с две деца, на теб постоянно коля кръвното, а ние не пием и не крещим в три през нощта под чужди прозорци!
Силвия Димитрова, която мълчеливо слушаше спора, тежко въздъхна. Всяка среща на съседките в беседката на старата им пететажна блокирана къща неизбежно стигаше до Никола Стоянов. Днешният чай също не беше изключение.
Да поговорим за нещо друго, предложи тя, разливайки чая. Времето днес е прекрасно, първият истински топъл ден на пролетта.
Наистина, съгласи се Венета, приемайки чашата. Ти, Силвия, винаги си гласът на разума. Как е при теб? Страхилчо как е?
Всичко е както винаги, усмихна се Силвия. Вчера ми се обади от София, каза, че завършват някакъв важен проект. Обеща да дойде за празниците.
Това е добре, кимна Ани Петрова, леко успокоявайки се. А то ти си сама през цялото време. На твоите години не трябва да работиш толкова. Още и в тази библиотека, където дишаш прах
Стига, Ани, Силвия махна с ръка. Аз съм само на шестдесет и две, не е чак толкова. Освен това обичам библиотеката си, там е животът ми. А що се отнася до самотата тя загледада се в далечината, свикнала съм. Пятнадесет години минаха, откакто Страхил почина.
Разговорът премина в спокойно русло, жените обсъждаха цени, здравето, децата и внуците си. Когато чайникът се изпразни, Силвия погледна часовника си:
Ох, време ми е! Исках да отскоча до Зорница преди вечерята. Казаха, че донесоха хубава елда на старата цена.
Иди, иди, подкрепи я Венета. Само не се забавлявай до късно, в нашия квартал вечер не е безопасно. Участъковият каза, че търсят някаква банда.
Не я плаши, влезе Ани Петрова. Силвия е разумна, няма да се мотае из тъмнините без причина.
Сбогувайки се със съседките, Силвия се върна у дома да се преоблече. Кварталът наистина не беше от спокойните покрайнината на малко провинциално градче, стари пететажки блокове, тъмни улички. Но през деня нямаше от какво да се страхува, особено след като магазинът Зорница беше само на пет минути.
Облечена в по-удобни обувки и с пазарската си чанта, Силвия излезе от входа. Пролетното слънце приятно грееше, а в градинките покрай тротоарите вече се пробождаха първите стръкчета трева. Скоро ще цъфнат люляците, помисли си тя, спомняйки си колко обичаше аромата им като малка.
Зорница беше малък магазин от старата школа, където продавачките познаваха всеки клиент по име и винаги бяха готови за приказка. Силвия идваше почти всеки ден след работа да купи хляб, мляко или зърнени храни. Продавачката я посрещна с усмивка и веднага й подаде пакетчето с елда, като прошепна: Чух, че днес те питаше някакъв мъж. Търсиш ли те. Силвия се замисли нямаше представа за кого става дума. На връщане, докато минаваше покрай уличката зад пощата, забеляза сянка, която се отмести бързо зад контейнерите. Сърцето й трепна, но тя продължи решително напред, стиснала здраво чантата. Вече на пет крачки от входа си чу стъпки зад гърба си. Обърна се рязко никой. В апартамента си заключи вратата два пъти и дълго стоя до прозореца, гледайки надолу към пустата улица. Утре щеше да каже на участъковия. Или може би не. Понякога мълчанието беше по-сигурно.
