**Дневник на един мъж**
Цветана винаги е била дете от дом за сираци. От както си спомня, около нея са били същите като нея деца и възпитатели. Животът не ѝ се е струвал лесен научила се е да се защитава и да застъпва слабите. Имаше остро чувство за справедливост и не понасяше, когато някой малтретира по-беззащитните. Понякога и на нея ѝ се налагаше да понесе удари, но не плачеше. Знаеше, че страда заради истината.
Още от малка беше Цветана, но в сиропиталището й съкратиха името на Цецо. Когато навърши осемнадесет, я пуснаха да тръгне по собствения си път. Имаше късмет вече работеше като помощник-готвач в едно кафене и ѝ дадоха стая в общежитието, но беше в плачевно състояние.
По това време вече се виждаше с Красимир, който беше три години по-голям от нея и работеше в същото заведение като шофьор на Рено. Бързо се събраха в едностайния му апартамент, наследен от баба му.
Цецо, ела при мен, какво ще правиш в тази дупка в общака? Не можеш дори да заключиш вратата, предложи той. Тя се съгласи веднага.
Красимир й харесваше, защото беше по-зрял. Един ден разговаряха за деца и той отсече:
Не понасям дребните дяволчета, само врява и главоболия.
Краси, сериозно? Ако е твоето дете, твоя кръв, как можеш да говориш така?
Стига вече, казано не ги търпя. Точка, отвърна той.
Цветана се почувства наранена, но си помисли: Ако се омъжим, деца ще има, а до тогава може и да си промени мнението.
Тя работеше усърдно в кафенето, можеше дори да замести главния готвач Елица, която често отсъстваше с извинение главоболие. Всички знаеха, че Елица прекалява с алкохола.
Още един пропуск и те уволнявам, предупреждаваше я управителят Стефан, макар да знаеше, че тя е добра готвачка. Страхотна готвачка имаш, харесваха я клиентите.
Елица издържаше докато може, знаеше, че я държат само заради кулинарните ѝ умения. Виждаше как Цецо се справя и върши работата с усет. Стефан също започна да я наблюдава.
Един ден Цветана случайно чу разговора му с мениджъра:
Ако Елица пропусне още веднъж, я заместваме с Цецо. Млада е, но се старае и върши добре.
Еха, Стефан ме забеляза, помисли си тя. Жалко за леля Елица, но самия си виновна. Реши да не споделя нищо, дори на Красимир.
Времето минаваше. Елица отсъства цяла седмица, а Цецо готвеше никой клиент не усети разликата. Когато Елица се върна, изглеждаше ужасно трепереха й ръцете, очите й бяха потъмнели.
Стефан влезе в кухнята: Елица, в кабинета ми. Сега.
След малко излезе и обяви: От днес Цветана е главен готвач. Надявам се да се справиш.
Ще се постарая, отвърна тя, макар и леко уплашена.
Обрадова се на увеличената заплата толкова млада и вече самостоятелна. Ще докажа, че заслужавам доверието на Стефан, реши тя.
Вечерта Красимир донесе шампанско: Да отпразнуваме! Гордея се с теб.
Живееха заедно от три години. Той не пиеше, не я нараняваше, но за брак не говореха. Тя си мислеше: Може би ако забременея, ще се осмели да предложи.
Спомняше си думите му за децата, но се надяваше, че ще се промени.
След време разбра, че е бременна. Отишла при лекаря, който потвърди. Радваше се: Нямам роднини, но това ще е моето дете.
Когато Красимир разбра, лицето му се изкриви.
Не ми трябва. Или се разкараш от него, или си тръгваш. Казах ти не искам деца.
Гласът му беше студен. Тя го познаваше не би я ударил, но думите му бяха по-болезнени.
Ти си от сиропиталище, къде ще отидеш? добави той.
На следващия ден тя си събра вещите и се върна в общака. В стаята беше студено и миришеше на мухъл, също като преди, но сега знаеше, че не е сама. Притисна ръка към корема си и си каза: Ти си мой, и никога няма да те изоставя. На сутринта отиде в кафенето, пое смяната си и готви с усмивка малка, тиха, но непоколебима.
