Роднините на съпруга ме унижаваха заради бедността ми, но те не знаеха, че съм внучка на милионер и провеждам експеримент над тях.
“Стоян, погледни в какво се е облякла,” гласът на свекървата, Катерина Георгиева, се изливаше със сладникава отрова, която дори не се опитваше да скрие. “Това е рокля от пазара, такава видях миналата седмица. Петдесет лева, не повече.”
Мълча поправих яка на простото синьо рокля. Наистина беше евтина. Като всички дрехи в гардероба ми. Това беше едно от условията на жестоката обзаложба, която бях сключила с дядо си.
Съпругът ми, Стоян, се изкашля неловко, отдръпвайки поглед.
“Мамо, спри. Нормална рокля е.”
“Нормална?” крещяше сестра му Десислава, подливайки масло в огъня. “Стоян, жена ти има вкус като… Е, какъв вкус може да има у сираче от провинцията?”
Погледът й плъзна по мен с презрение, спря се на тънките ми китки. В очите й бликаше злобно триумфиране.
“Поне някакъв гривнен да сложиш. А, да, ти нямаш нищо.”
Бавящо вдигнах поглед към нея. Беше спокоен, почти изследователски. Вътре си правяха бележки: “Обект номер две, Десислава. Ниво на агресия високо. Основна мотивация завист и самоутвърждаване.”
Беше като да наблюдавам хищници в дивата природа. Увлекателно и предсказуемо.
Катерина Георгиева театрално въздъхна и седна до мен на дивана, постави тежката си ръка на рамото ми. Миришеше на лак за коса и пържени кюфтенца.
“Ангелина, ние не сме ти врагове. Доброто ти желаем. Просто искаме да си достойна за мъжа си. Той е виден човек, началник отдел. А ти… нали разбираш.”
Спря, чакайки сълзи или оправдания. Не получи нито едно. Аз само наблюдавах.
Къде беше онзи Стоян, за когото се омъжих? Оня остроумен, уверен мъж, който ме спечели с независимостта си от чужди мнения? Сега от него остана само сянка, послушна марионетка в ръцете на майка си и сестра си.
“Ето какво измислих!” лицето й засия от собствената си “гениалност”. “Ти имаш майчините обеци, нали? Онези с малките камъчета. Почти не ги носиш. Да ги продадем?”
Стоян се задави от въздух.
“Мамо, с ума ли си? Това е спомен!”
“Е, какъв спомен!” махна тя с ръка. “Спомен за мизерия? А така ще имаме пари. Купуваме на Ангелина няколко прилични блузи. И нов скара за вилата ще стигне. Всички печелим.”
Десислава веднага подкрепи:
“Точно! И без това тези обеци изглеждат на нея като седло на крава.”
Дори не осъзнаваха, че не мен унижават, а самите себе си, показвайки своята дребнавост.
Гледах лицата им, изкривени от алчност и самоувереност. Бяха толкова предсказуеми. Всяка тяхна стъпка, всяка дума потвърждаваха първоначалните ми хипотези.
Експериментът вървеше по план.
“Добре,” тихо казах.
В стаята се носеше изненада. Дори Стоян ме погледна учудено.
“Какво ‘добре’?” не разбра свекървата.
“Съгласна съм да ги продадем,” позволих си лек, едва забележим усмивка. “Щом е за семейството.”
Катерина Георгиева и Десислава се погледнаха. В очите им мина подозрение, но то се разтопи в радостно предчувствие. Пак сбъркаха, приемайки стратегията ми за слабост.
Всеки от тях беше само фигура на моята шахматна дъска. И днес направиха следващия ход, който ги водеше право в капана.
На следващия ден Катерина Георгиева ме влачи към най-близкия залог. Десислава тръгна след нас, предвкусвайки зрелище. Стоян беше с нас, лицето му беше по-мрачно от грозна буря. Опитваше се да възрази, но майка му го спря бързо:
“Не ни пречи да се грижим за жена ти! Сам не виждаш ли, че ходи като просячка?”
Залогът се оказа тясна, задушна стаичка с решетки на прозорците. Оценителят, мъж с уморени очи, мързеливо взе малката кадифена кутийка, която му подадох.
Дълго оглеждаше обеците през лупа, докато Катерина Георгиева нетърпеливо барабанеше с пръсти по гишето.
“Е? Злато е, нали? И камъчетата блестят. Хиляда и двеста ще дадете?”
Оценителят се усмихна:
“Злато е, 585 проба. Камъчетата са фианити. Изработката е проста. Петстотин лева. И то от уважение.”
Лицето на свекървата се изтяна. Десислава разочаровано цъмна:
“Петстотин? Мислех, че ще стигне за нови обувки.”
Направих точно това, което очакваха от мен. Стъпих напред и несигурно казах:
“Може би не струва? Това е спомен… И петстотин лева е толкова малко. Да отидем друго място?”
Това беше предварително изчислен ход. Опитът ми за “компромис”, който трябваше да се провали с трясък.
“Млъкни, Ангелина!” Катерина Георгиева изкрещя. “Ти разбираш ли нещо от това? Човекът каза петстотин, значи петстотин! Той е специалист!”
Десислава подкрепи:
“Естествено! Иначе ще ни води из целия град, а после ще дадат още по-малко. Винаги разваляш всичко с упоритостта си.”
Стоян опита да се намеси:
“Мамо, наистина, може би да отидем при бижутер?”
“Затвори се!” го прекъсна сестра му. “Жена ти вече те е под ток
