Той се навежда към овчарката. Тя го поглежда с безнадежден поглед и бавно се обръща. Отдавна не очаква нищо добро. Твърде добре познава хората…
В квартала ги наричат просто кучешката глутница. Но Костадин, който живее в един от панелните блокове по улица Янко Сакъзов в София, винаги поправя: Не е банда. Това са пет кучета, които се държат заедно, защото само така могат да оцелеят.
Главната между тях е стара овчарка ясно личи, че някога е била домашна. Най-вероятно са я изоставили предишните стопани, заминавайки в чужбина без да се обърнат назад. Тя пази останалите край себе си, учи ги, ръководи ги, не им дава да се разбягат. Държи тази малка улична фамилия заедно.
Костадин ги храни всеки ден. Сутрин, докато отива на работа към центъра, и вечер, когато се връща у дома. Щом се появи, пет опашки кой зазвънтял, кой навит на пръстенче започват да се въртят лудо като перки. В очите им има толкова радост, че сърцето ти се свива. Подскачат, бутат се в ръцете му с влажните си носове, ближат го по пръстите. В тези погледи има всичко благодарност, доверие, надежда.
На какво може да се надява куче, което веднъж е захвърлено да умира на улицата? И все пак те вярват. Надяват се. Обичат. Затова Костадин никога не излиза при тях с празни ръце знае, че го чакат. И винаги дочакват.
Но тази сутрин при краката му идват само четири. Скимтят и тревожно гледат към другия край на улицата, към трафика по булеварда. Костадин веднага усеща нещо лошо се е случило.
Въздиша тежко, взема телефона и се обажда на шефа да каже, че ще закъснее.
На края на улицата, под гъстите храсти до междублоковата площадка, открива старата овчарка. Блъсната е при опит да пресече. Тук кръстовището е опасно, а шофьорите често профучават без да намалят скоростта. Този път късметът ѝ изневерява.
Четирите ѝ приятелки скимтят жално, търсят погледа на Костадин той единствен от хората не ги предава.
Той се навежда при овчарката. Сълзи се стичат по муцуната ѝ. Поглежда го с последен лъч вяра и пак се обръща. Вече не вярва в хората. Единствената ѝ грижа са другите четири, за които е отговорна.
Така ли стана… Боли ли? прошепва Костадин и пак хваща телефона.
Уговаря си ден почивка, мести колата си отпред и внимателно качва кучето на задната седалка. Останалите четири куцукат около него и се опитват да ближат ръцете му като че ли се опитват да благодарят.
Във ветеринарната клиника доктор Иванова ги преглежда, въздиша:
Най-добре да я приспим. Много фрактури. Шансовете не са големи, а лечението ще струва скъпо… над хиляда лева.
Но все пак има шанс? прекъсва я Костадин.
Шанс винаги има признава лекарят. Но ще страда много. Има ли смисъл?
Има настоява Костадин. За мен има. Значи и за нея има. А и я чакат още четири кучета. Как ще ги погледна после?
Доктор Иванова го гледа дълго в очите, после кимва:
Добре. Започваме.
Седмица по-късно Костадин взима овчарката от клиниката. През цялото време четирите ѝ приятелки не са мърдали от входа му. Щом я зърнаха, почнаха да скимтят така радостно, че дори ранената овчарка се оживи и опита да ближе муцуните им.
Той я внася вкъщи, после излиза при другите и им изнася цяла реч че у дома има правила и отговорност, че оттук насетне не могат да правят много неща, както са били на улицата.
Кучетата го гледат в захлас, някои даже накланят глави встрани. Костадин за миг се усмихва:
Е, какво чакате? Влизайте.
И отваря широко портата.
Овчарката започва бързо да се оправя. Опитва се непрекъснато да става и да ходи при другите, а той зорко внимава да не й стане тежко. Когато вече може да стъпва спокойно, Костадин й слага специален нашийник позлатен, с малко звънче.
Сега Костадин тръгва на работа по-рано. Минава по дългата тиха улица, а до него вървят на каишки пет кучета: четири ситни шарени с опашки-багели, и една голяма стара овчарка със златен нашийник и звънче.
Ако можехте да видите как гледат наоколо сега вече имат дом. А тя овчарката има нашийник. И върви гордо, с вдигната глава.
Вие едва ли ще разберете никога не сте имали такъв нашийник със звънче. Но всяко куче знае: така ходи само онзи, когото уважават.
Така вървят човекът, който не ги подмина, и петте кучета, които не се научиха да мразят или да губят надежда, дори след като хора ги изоставиха.
Вървят през София и се радват. На какво точно не знам. Може би на слънцето. Може би един на друг. Може би на това, че още има обич в този свят.
Гледаш очите им и осъзнаваш докато има такива погледи, надеждата не е напълно изгубена.
