“Искам да се омъжа за нормален човек”
“Той си купи нова акустична система,” шепнеше Елица, без да промени позата. “Скъпа, като малка кола. А аз спестявам от заплатата си за нова пералня, защото нашата реве като сирена. Каза ми, че ‘не оценявам инвестициите в изкуството’. В изкуството, Ваньо… Чуваш ли?”
Чайникът със заварка вече беше студен, оставяйки теменужка горещина. На чинията пресъхнаха филийките хляб, а сиренето се превърна във воск. Ваня не можеше да успокои приятелката си. Тя бе дошла при нея след нова кавга със съпруга си и, след като изплака всичките си сълзи, седеше с ръце около коленете, гледайки празно в стената.
Не се виждаха често през последните три години мъжът на Елица не я пускаше сама никъде и не харесваше приятелките ѝ. Но този път беше я ударил, и забраната не проработи.
За да я разсее, Ваня предложи:
“Ели, искаш ли да ти разкажа една стара любовна история? Имах късмета да видя истинска преданост.”
Елица безучастно кимна:
“Разкажи. Само без сладки приказки за принцове. И без това ми е гадно.”
Ваня стана, запали котлона под чайника. Тихият шум на газа изпълни мълчанието.
“Няма принцове, скъпа. Това се случи пред очите ми,” усмихна се Ваня. “Дори не става дума за хора. Работех на склад в индустриалната зона. Там винаги има кучета няколко дворняги пазеха мястото. Един ден ни докараха две кутенца дебелако черно момче на име Балкан и рижа момиче Лисица. Израстнаха неразделни. Балкан шумен и игрив, Лисица тиха, умна, с очи като на стара жена, която разбира всичко. Всички ги обичаха, хранеха ги.”
Ваня спря. Виждайки, че Елица я гледа, макар и с празен поглед, продължи:
“После удариха злини. Един ден Лисица попадна под колелата шофьорът не я видя. Мислехме, че ще умре, но дворнягите са жилави. Само че вече не можеше да ходи добре задните ѝ крака се влачеха. А тя беше толкова умна, разбираше всичко. Сърцето ми се трошеше, като я гледах.”
“Горкичката…” прошепна Елица.
“Но знаеш ли какво?” усмихна се Ваня. “Тя не се предаде. Стана нашият главен алармент! Ако чужд влезеше в зоната тя първа лаеше. А Балкан и другите веднага тичаха натам. Беше им като отбор.”
Лицето на Ваня стана сериозно.
“После Лисица порасна и дойде време за първата ѝ течка. На нашата тиха база се събраха всички улични кучета от околността гладни, нагли кучета. Ядосаха я, а тя не можеше да бяга или да се защити пълзеше, квичеше, криеше се в краката ни. Отгонвахме ги, но те не отдръпваха.”
Елица замръзна, слушайки.
“А Балкан? Къде беше Балкан?”
“Балкан…” въздъхна Ваня. “Първо се обърка. Тичаше наоколо, лаеше, но не се нахвърляше. Инстинкти, миризми… объркваха го. После… те изчезнаха. Върнаха се след три дни. Балкан беше непознаваем. Вървеше напред, с настръхнала козина и тих ръмжене в гърлото. Лисица зад него. И ако някой се приближеше, Балкан се превръщаше в буря. Нападаше с такова неистовство, сякаш ще ги разкъса. Той РАЗБРА. Разбра, че трябва да я пази.”
Елица стисна юмруци, очите ѝ се напълниха със сълзи но вече други.
“Мислехме, че това е краят. Не можеше да има кутенца… Но след месец Лисица се закръгли. А Балкан, представи си, не се отместваше от нея. Носеше ѝ най-доброто от чинията си, лижеше я, спеше до нея. Толкова грижа, толкова нежност… Всички я хранехме, бяхме притеснени. Жените особено.”
Ваня обърна глава, гласът ѝ се разтресе.
“Раждането започна в горещ ден. Не забелязахме веднага. Първият, който се разтревожи, беше Балкан. Не зави издаваше някакъв странен, раздиращ вик, тичаше между краката ни, хапеше ни за панталоните, теглеше ни към старото покритие, където Лисица беше се скрила. Но беше късно… Тя умираше… не можа да се олади.”
Тикването на часовника се чуваше твърде ясно.
“Завихме я в старо яке… заровихме я зад гаража. Балкан трябваше да заключим в склада. Той беше в истерия драскаше вратата, викаше… Този вой… още ме сънува понякога. Когато всичко свърши и го пуснахме, кучето претърси цялата база, подушваше всяка дупка… Търсеше я. А към вечерта… изчезна. Отиде и не се върна.”
Ваня си изтри сълзите. Елица седеше неподвижно, с стиснати длани.
“Боже…” прошепна тя. “Това е… любов. А ние с Красимир… двама чужди, които споделят жилище. Дори не се забелязваме. Само ако има повод да се скараме. Иначе живеем в паралелни светове.”
“Може би е криза? В началото беше толкова щастлива.”
“Никога не сме били щастливи, Ваня. Карахме се още от първия ден. Исках сватба, затова го дърпах в общината, без да мисля, че после ще трябва да влача всичко сама. Сега си плащам. Хайде, тръгвам. Благодаря ти.”
***
След този вечер приятелките рядко си говореха. Работа, грижи. И без това бяха свикнали да се виждат рядко. Понякога в съобщенията изплуваха кратки: “Здрасти, как си?” “Добре. Ти?” “И аз.”
А после, в един мрачен есенен ден, Елица написа: “Ваня, ще ме поканиш на чай? Аз нося торта.” След два часа тя стоеше на прага. Беше променила прическата си къса, руса, светла като есенен следобед. Носеше червеното яке, което винаги ѝ е харесвало, и торта на ръце, увита в кърпа. Ръцете ѝ не трепереха.
Влязоха. Ваня не попита нищо. Свари чая, сложи чинийките, отвори прозореца, за да влезе вятърът.
Знам какво ще ме питаш каза Елица, докато разваляше торта. Не, не се разведох. Още не. Но снощи, докато миеше пералнята и ревеше като болно животно, аз я оставих да вие. Седнах на пода, сложих ръце на коленете и просто… я слушах. И разбрах, че не искам да се боря с този шум цял живот.
Погледна Ваня право в очите.
Искам да се омъжа за нормален човек. Не за герой. Не за куче, което ще ме пази с живота си. А за човек, който ще седне до мен, когато пералнята вие, и ще каже: Е, ще я сменим. Не е краят на света.
Ваня кимна. Наливаше чая.
Тогава първо ще си купиш нова пералня. Аз ще спестявам за нея с теб.
