Нямам свободна стая каза дочката ми, когато пристигнах с куфарите.
Мамо, събра ли всичко? Не забрави ли документите? Веселина нервно смачкваше дръжката на чантата си, стоейки до кухненския прозорец.
Каква стара вече съм, че ли? отдръпна се Валентина Иванова, преглеждайки пътната си чанта за трети път. Паспортът е там, парите са, лекарствата… Обаче халата забравих! Веси, къде е синият ми халат?
В гардероба виси. Мамо, може да не го вземаш? Йорка сигурно има какво да ти даде.
Валентина Иванова спря и я погледна внимателно.
Веселинке, не за един ден идвам. Йорка ме покани да си почина от града. Въздухът е чист, реката е близо. Сама ми каза, че ще е добре за мен.
Казах, казах… Веселина отвърна към прозореца. Само че не знаех тогава, че Ванчо пак ще остане без работа. Трети път през годината го съкращават.
Майка й се приближи и сложи ръка на рамото й.
А защо не ми каза? Какво стана?
Какво да ти казвам! Назначиха нов шеф, реши да обнови редовете. Ванчо беше първият, когото уволниха. Стаж, опит нищо не значи. Вземат млади хора, готови да работят за лев и пет стотинки.
Валентина Иванова поклати глава и седна на столчето.
Тежко ви е, разбирам. Може би е по-добре да си остана? Да ви помогна по някакъв начин…
Не трябва, мамо. Ходи. Йорка те чака, всичко е готово. Веселина се обърна и се опита да се усмихне, но усмивката й изглеждаше напъната. Почини си добре, събери сили.
Валентина Иванова искаше да каже нещо, но телефонът звънна.
Ало? Мамо? Аз съм, Йорка! Как си, идваш ли? Всичко е готово, стаята е проветрена, постелята чиста!
Ида, дъще, ида. Веся ще ме закара на гарата.
Супер! А то вече започнах да се тревожа. Мамо, толкова ми липсваш! Знаеш ли, тук е страхотно, ябълковите дървета цъфтят, въздухът е невероятен. Веднага ще усетиш разликата с градската мъгла.
Добре, Йорке. До скоро.
Валентина Иванова затвори телефона и погледна Веселина.
Виждаш ли колко се радва. Не сме се виждали от шест месеца.
Да. Радва се. Веселина взе ключовете. Хайде, мамо, ще закъснееш за влака.
Пътят до гарата мина в мълчание. Валентина Иванова опита да завърже разговор няколко пъти, но дъщеря й отговаряше едносрично, сякаш мислите й бяха другаде.
Веселинке, сигурна ли си, че не трябва да остана? Чувствам, че ти е трудно.
Мамо, стига. Всичко е наред. Не е първи път, когато Ванчо е без работа, ще намери нещо.
А парите? Как ще се оправяте?
Веселина натисна рязко спирачката пред светофара.
Ще се оправим. Аз имам заплата, той ще получава обезщетение. Няма да умрем от глад.
Но кредитът за апартамента…
Мамо, моля те! Не се меся в нашите работи. Възрастни сме, ще се оправим.
Валентина Иванова въздъхна и се обърна към прозореца. Сърцето й беше тежко. Веселина никога не беше толкова остра с нея. Нещо се случваше в семейството им, нещо сериозно.
На гарата, изпращайки я към влака, Веселина я прегърна силно.
Съжалявам, мамо. Днес съм нервна. Напрежението е голямо.
Разбирам те, дъще. Ако има нужда звъни веднага. Ще дойда.
Почини си добре. Поздрави и Йорка.
Влакът потегли, и Валентина Иванова махна на Веселина от прозореца. Слънцето беше високо, когато влакът се скри зад хълма. Веселина остана на перона още дълго, загледана в празната релса. После бавно се обърна и тръгна към колата, стиснала чантата си като спасителен пояс. В кухнята я чакаше недокоснатото кафе и бележката на Ванчо: Отивам да видя стария Стоилов. Каза, че имал нещо в склада дребна надежда, написана с трепереща ръка.
