– Е, Румен, да тръгваме… – мърмори Васил, оправяйки саморъчно направения каиш от стар въже.
Той закопча якето до самата шия и потрепери. Февруари тази година беше особено зъл – сняг с дъжд, вятърът пронизваше до кости.
Румен – дворно куче с избеляла рижава козина и едно сляпо око – се появи в живота му преди година. Васил тогава се връщаше от нощна смяна в завода и го видя до контейнерите. Кучето беше пребито, гладно, а лявото око беше заскрежено от бельмо.
– Ей, човече! Накъде с тая твоя шавка?
Гласът го разсече. Васил позна говорещия – Стоян Кривия, местният «авторитет» на около двайсет и пет години. До него се бяха събрали трима тийнейджъри – неговата «банда».
– Разхождаме се, – кратко отвърна Васил, без да вдига очи.
– А бе, чичо, плащаш ли данък за разходката на това псе? – изхили се едно от момчетата. – Виж колко е страшно – окото му криво!
Литна камък. Удари Румен в ребрата. Кучето изскимтя, притисна се до крака на стопанина.
– Махайте се, – тихо каза Васил, но в гласа му прокънтя стомана.
– Охо! Чичо Кулибин проговори! – Стоян се приближи. – А не забрави ли, че тук е моят квартал? И кучетата се разхождат с мое разрешение.
Васил се напрегна. В армията го бяха учили да решава проблеми бързо и твърдо. Но това беше преди трийсет години. А сега той беше просто уморен пенсиониран механик, който не иска излишни проблеми.
– Да вървим, Румен, – обърна се към къщи.
– Това е! – извика след него Стоян. – А другия път ще убия твоя приятел до край!
Вкъщи Васил цяла нощ не можа да заспи, превъртайки в главата си тази сцена.
На следващия ден заваля мокър сняг. Васил дълго отлагаше разходката, но Румен седеше на вратата и го гледаше толкова предано, че се наложи да отстъпи.
– Добре, добре. Само набързо.
Вървяха предпазливо, заобикаляйки обичайните места за «тусовки». Но бандата на Стоян я нямаше никъде – явно се бяха скрили от лошото време.
Васил вече се беше успокоил, когато Румен рязко спря до изоставената котелна. Наостри единственото си ухо, подуши.
– Какво има, старче?
Кучето заскимтя, дръпна към развалините. Оттам се чуваха странни звуци – ту плач, ту стон.
– Ей! Кой е там? – извика Васил.
Нямаше отговор. Само тишина, нарушавана от виещия вятър.
Румен упорито теглеше каиша. В единственото му око се четеше тревога.
– Какво ти е? – Васил се наведе към кучето. – Какво има там?
И тогава чу ясно – детски глас:
– Помощ!
Сърцето му подскочи. Васил откачи каиша и тръгна след Румен към руините.
В полуразрушеното помещение на котелната, зад купчина тухли, лежеше момче на около дванайсет години. Лицето му беше разбито, устната разцепена, дрехите скъсани.
– Господи! – Васил коленичи до него. – Какво ти се е случило?
– Чичо Васил? – момчето с мъка отвори очи. – Вие ли сте?
Васил се вгледа и позна – Андрей Митев, син на съседката от петия вход. Тихо, срамежливо момче.
– Андрей! Какво стана?
– Стоян и неговата банда, – момчето захлипа. – Искаха пари от мама. А аз казах, че ще разкажа на участъковия. Те ме хванаха…
– Откога лежиш тук?
– От сутринта. Много ми е студено.
Васил свали якето си, покри момчето. Румен се приближи, легна до него – грееше с топлината на тялото си.
– Андрей, можеш ли да станеш?
– Кракът ме боли. Май е счупен.
Васил внимателно опипа крака. Точно така – счупен. И не се знае какво е с вътрешните органи след такова «претрепано».
– Имаш ли телефон?
– Взеха ми го.
Васил извади старата си «нокия» и набра 112. Линейката обеща да дойде след половин час.
– Изтърпи, момче. Сега ще дойдат лекарите.
– А ако Стоян разбере, че съм жив? – в гласа на Андрей звучеше ужас. – Той каза, че ще ме довърши.
– Няма да те докосне повече, – твърдо каза Васил.
Момчето го погледна учудено:
– Чичо Васил, а вие вчера сами избягахте от тях.
– Това беше друго. Тогава ставаше дума само за мен и Румен. А сега…
Не довърши. Какво да каже? Че преди трийсет години бе дал клетва да защитава слабите? Че в Афганистан го бяха учили – истинският мъж никога не оставя дете в беда?
Линейката дойде по-бързо, отколкото обещаха. Андрей го откараха в болницата. А Васил остана да стои до котелната с Румен и да мисли.
Вечерта вкъщи му дойде майката на Андрей – Росица Петрова. Жената плачеше, благодареше, кълнеше се, че никога няма да забрави.
– Васил Иванов, – говореше тя през сълзи, – докторите казаха – ако беше лежал още час на студа. Вие спасихте сина ми!
– Не аз спасих, – Васил погали Румен. – Той намери сина ви.
– А сега какво ще стане? – Росица Петрова погледна уплашено към вратата. – Стоян няма да се успокои. Участъковият казва – няма доказателства, показанията на едно дете не се броят.
– Всичко ще бъде наред, – обеща Васил, макар и сам да не знаеше как.
Нощем дълго не можа да заспи. В главата му се въртяха мисли – какво да прави? Как да защити момчето? И не само него – колко деца още в квартала търпят издевателствата на тази банда?
На сутринта решението дойде от само себе си.
Васил облече старата си армейска униформа – онази, парадната, с ордените. Извади от шкафа медалите. Погледна се в огледалото – войник като войник. Макар и не толкова млад.
– Да вървим, Румен. Имаме работа.
Бандата на Стоян, както винаги, «дежуреше» до магазина. Като видяха приближаващия се Васил, се изхилиха.
– О! Дядото се е стегнал за парад! – изкрещя едно от момчетата. – Вижте колко героичен!
Стоян стана от пейката, ухили се:
– Абе, пенсионери, махай се оттук. Твоето време мина.
– Моето време тепърва започва, – спокойно отвърна Васил, приближавайки се.
– Какво си забравил тук с тоя престиж?
– Да служа на Родината. Да защитавам слабите от такива като теб.
Стоян се разсмя гръмко:
– Какво, старче, от лудницата ли си избягал? Каква Родина? Какви слаби?
– Андрей Митев – помниш ли го?
Усмивката изчезна от лицето на Стоян.
– Че какво трябва да помня за всякакви глупаци?
– Трябва. Защото това е последното дете в квартала, което пострада от ръцете ти.
– Заплашваш ли ме, дядо?
– Предупреждавам те.
Стоян направи крачка напред. В ръката му блесна нож.
– Сега ще ти покажа кой е шефът тук!
Васил не отстъпи нито сантиметър. Годините бяха минали, но армейската школа остана.
– Шефът тук е законът.
– Какъв закон? – Стоян размахваше ножа. – Някой те назначи ли?
– Назначи ме съвестта.
И тогава се случи нещо, което никой не очакваше.
Румен, който цялото време тихо седеше до него, изведнъж се изправи. Козината на врата му настръхна. От гърлото му излезе страшно ръмжене.
– А твоето псе… – започна Стоян.
– Моето куче се е сражавало, – прекъсна го Васил. – В Афганистан. Минно-издирвателна служба. То усеща бандити по вътрешността.
Това беше лъжа – Румен беше просто дворно куче. Но Васил говореше толкова убедително, че всички повярваха. Дори Румен повярва – изправи се, заплашително оголи зъби.
– То откри двайсет бойци. И всички живи ги взе, – продължи Васил. – А ти как мислиш – може ли да се справи с един наркоман?
Стоян отстъпи. Момчетата зад него замръзнаха.
– Слушай ме внимателно, – Васил направи крачка напред. – От днес нататък в този квартал е безопасно. Всеки ден ще обикалям всички дворове. И моето куче ще търси хулигани. И тогава…
Не довърши. Но всички разбраха.
– Искаш да ме изплашиш? – Стоян се опита да си върне нахалството. – Аз с едно обаждане…
– Обаждай се, – кимна Васил. – Но помни – контактите ми са по-силни от твоите. Колко познати имам в затвора. Колко длъжници по живота.
Това също беше лъжа. Но казано по такъв начин, че Стоян повярва.
– Казвам се Васил Афганистанец, – каза Васил накрая. – Запомни. И не пипай повече деца.
Обърна се и тръгна. Румен тичаше до него, гордо вдигнал опашка.
Зад гърба му настъпи тишина.
Минаха три дни. Стоян с бандата почти не се показваха в квартала.
А Васил наистина започна всеки ден да обикаля дворовете. И Румен вървеше до него – важен, сериозен.
Андрей излезе от болницата след седмица. Кракът още го болеше, но вече можеше да ходи. Същия ден дойде на гости на Васил.
– Чичо Васил, – каза той, – мога ли да ви помагам? Е, с обиколките.
– Можеш. Но първо говори с родителите си.
Росица Петрова не възрази. Тя по-скоро се радваше, че синът й е намерил толкова достоен пример за подражание.
И сега всяка вечер можеше да се види странна компания – възрастен мъж във военна униформа, момче и старо рижаво куче.
Румен харесваше на всички. Дори майките разрешаваха на децата да го галят, макар да виждаха, че е дворно куче. Но в него имаше нещо особено – достойнство.
А Васил разказваше на децата за армията, за истинското приятелство. И те слушаха, затаили дъх.
Една вечер, като се връщаха с Андрей от поредното «дежурство», момчето попита:
– Чичо Васил, вие някога страхували ли сте се?
– Страхувал съм се, – честно отвърна Васил. – И сега понякога се страхувам.
– От какво?
– Че няма да успея. Че няма да ми стигнат силите.
Андрей погали кучето:
– Аз като порасна, ще ви помагам. И аз ще имам куче. Също толкова умно.
– Ще имаш, – усмихна се Васил. – Разбира се, че ще имаш.
Румен само махаше с опашка.
А в квартала вече всички го познаваха. Казваха: «Това е кучето на Васил Афганистанец. То отличава герои от подлеци.»
И Румен гордо носеше своята служба, знаейки – вече не е просто дворно псе. Той е защитник.
