Не стана Катя Синовете дойдоха от София в селото за помените. Добре, че поне сега се появиха шушукаха съседките. Поне изпратиха майка си по последния ѝ път. След като свършиха помените, синовете и семействата им започнаха да се приготвят за връщане в града. Изведнъж влезе леля Лиляна, сестрата на Катя.
Лельо Лиле, време е да тръгваме каза най-големият син. Къщата трябва да се заключи. И вие по-добре да поемете към София.
Как ще тръгвам? погледна изумено сестрата на Катя. Аз съм си у дома! Няма къде да ходя.
Всички я гледаха учудено.
Рени и Димитър се ожениха и се нанесоха при майката на Димитър. Сватбата беше скромна. Решиха заделените пари да ги вложат в нещо друго, а не в жилище.
Досега двамата живееха отделно Димитър с майка си, а Рени в общежитието. У дома тя не искаше да живее, след като майка ѝ беше оставила всичко за кръчмите и събиранията Баща си почти не помнеше.
Майката на Димитър реши да ги остави да поживеят сами. Взе си отпуска и отиде при сестра си Катя на село. Там често си почиваше сестра ѝ живееше сама. Мъжът ѝ си беше отишъл, а нейните двама сина рядко я посещаваха. Даже дори не се обаждаха често.
Поне един телефон да вдигнат, ако случайно ми потрябва нещо Ама те сега имат свои грижи. Катя се обиждаше. Кат родената ти майка не заслужава поне едно обаждане? Но тя не искаше да иска от тях помощ където може, сама оправяше, другаде съседите помагаха, а понякога и племенникът с Лиляна наминаваха.
Димитър можеше всичко. По-рано често идваше със сестра си, но напоследък се ожени и като нищо щеше да забрави леля си, както и нейните синове. Онези даже жените си не довеждаха при майка си само на сватбата ги видя, всички софиянци, и внуци още нямаше. Ще почакаме малко, рано им било.
Лиле, дошла си! Моята сестра! зарадва се Катя.
Заедно им беше хубаво. Още от малки си бяха неразделни, а после Лиляна замина за града и се омъжи там. Катя, напротив, остана на село. Двете изгубиха мъжете си една година и повече не се омъжиха.
Ще си гледаш къщата, докато започне отпуската ми. Само след седмица. А защо Димитър не дойде? Можеха с младата си жена да ни навестят. Или са заминали направо на морето, на меден месец?
Не, икономисват пари. Сватбата беше скромна: подписаха и толкова. Рени почти няма роднини само една майка, която все изчаква за забавления. Тя отдавна живее сама, тръгна си от вкъщи рано. Жал ми е за нея, добро момиче е.
А защо не ги взе със себе си?
Аз заминах нарочно. Млади са, нека се опознават. Да си починат един месец без мен. Вече мислех, че Димитър изобщо няма да се ожени на 30 години. Добре, че се задоми.
Ще се оправят и без теб. Медения месец в София ли да седят? Да бяха дошли поне да ти представят младата. Обади им се. Къщата е голяма, всички ще се поместим. Ако не им хареса, винаги могат да си тръгнат.
Димитър и Рени пристигнаха на следващия ден. Лелята беше щастлива не дочака собствените си синове.
Много съм щастлива! А моите и при покана не идват. Все работа имат въздъхна Катя.
Рени много хареса селото. Спомни си как като малка гостуваше на баба си. След нейната смърт, когато беше само на петнайсет, ѝ се наложи сама да работи и учи
Катя работеше. Лиляна почиваше и готвеше за всички. Димитър оправи оградата при банята и покри покрива на обора. Рени по цял ден работеше в градината.
Недей, Рени, този двор ще го оправя аз, скоро ми почва отпуската. Почивайте.
Не ми е тежко, на баба все всичко сама правех. Харесва ми да работя в пръстта. А вие си почивайте.
Отпуската мина неусетно. Гостите си тръгнаха, Катя пак остана сама. Всичко беше направено, но залиня без компания. Вечер даже се натъжаваше. Позвъни на големия син.
Какво има?
Нищо, просто исках да чуя как сте. Да не дойдете на гости?
Не може, нямаме време. Обади се на малкия, може той да не замине на море.
Обади се на по-малкия същата история. Щели да ходят на море, а при майка на село не щели. Добре. Димитър беше обещал да наминава
Минаха години. Димитър с Рени си купиха апартамент. Не забравяха лелята, често я посещаваха, помагаха в домакинството. Децата си водеха при нея. Тяхната челяд цяло лято изкарваше при двете баби Катя и Лиляна, вече пенсионерки.
Свои внуци Катя така и не дочака. По-малкият син имаше момче, но не родно взе си жена с дете. Големият все кариера градеше и после стана късно. Ето такива деца време за майка си нямаха, време за свои деца също. На три-четири години да се отбият и: Мамо, радвай се, не сме те забравили!
Добре, че имаха Димитър, Рени и Лиляна.
Живяха така докато Катя не залегна болна. Проведоха процедури, но трябваха и пари. Звънна на по-малкия син, разказа всичко.
Мамо, ти цял живот не си ходила по санаториуми, не си струва да започваш! Вкъщи стените лекуват. Оправяй се.
Пътеката за санаториум плати Димитър с Рени. Изпратиха там двете сестри да починат заедно и да им е весело.
Катя почина след четири години. Синовете дойдоха за помените в селото.
Добре че поне сега се появиха шушукаха съседите. Поне я изпратиха достойно.
Когато се канеха обратно към София, в къщата бяха само леля Лиляна и Димитровото семейство.
Лельо Лиле, ние Време ни е. Къщата трябва да заключим. И вие да тръгвате, стана време.
Как да тръгна?! учуди се Лиляна. Аз съм си у дома! Няма къде да ходя.
Всички бяха изненадани.
Тази къща е на майка! каза по-малкият син. Сега е наша. Ще я продаваме. Ако искате нещо за спомен вземете си ваза или сервиз. Всичко и без това ще изхвърляме.
Вие си вземете спомен от майка. Къщата сестра ми ми подари, когато се разболя, още с връщането от санаториума.
Санаториум? Подарила? Ами ние сме синове!
Спомнихте ли си? А къде бяхте досега? Синове! Дори не дойдохте, нито веднъж, когато се разболя. Е, синове!
Синовете си тръгнаха. Дори не се оправдаваха. Не остана вече къде да дойдат и на кого да звънят
Лиляна се пресели в сестрината къща. Апартамента отдаваше под наем и помагаше на семейството на сина си, които идваха често и ѝ помагаха. Хубаво, задружно семейство само Катя липсваше
Но тя винаги беше до тях. В спомените им.
Днес седя и си мисля животът е кратък. Важно е да си до хората, които са ти близки, преди да е станало късно. Семейството не е даденост, а връзка, която изисква грижа. Това научих от Катя и искам да го запазя завинаги.
