ПОСЛЕДНИЯТ ЛЪЧ
Навремето всички в болницата обръщаха особен поглед на началничката на терапевтичното отделение мъжете я гледаха с интерес, жените с прикрита завист. На нея, стройната и многозначителна, бялата престилка ѝ стоеше като лято върху полето. Косата й, лъскава и гарвановочерна, събираше на тила във високо кокче, а колосаната шапчица висеше върху главата ѝ и й добавяше ръст. Дали токовете на обувките ѝ бяха правилните или меката й стъпка но приглушеният звук от нейните обувки не смущаваше околните. На вид беше на около четиридесет и пет, но никой от персонала не знаеше със сигурност на колко е точно години началничката Дина Иванова Бонева.
Остри и безкомпромисни така я възприемаха и колегите и пациентите. Едно е сигурно: едва хора се осмеляваха да я приближат, а ако някой се престраши да й донесе цветя или бонбони, примерзваше на място пред строгия й поглед. Слуховете не липсваха: някои шепнеха, че се е разболяла от несподелена любов, друг разправяха, че мъжът й загинал някъде във войната или край морето; някой дори твърдяха, че е загубила дете. Истината обаче не знаеше никой, освен може би самата Дина.
Сигурно беше само, че живееше сама и никому не позволяваше да се доближи до нея. Не бе зла или кавгаджийка, но и приятелка на никой. Истината бе, че още от младини бе обикнала безумен красиво състудент на име Ивайло Бонев. Не можеше и да диша без него. Но той, обгърнат от женско внимание и лесна ласка, се притесни от нейната изключителна преданост и не след дълго избра друга жена. Оттогава Дина не допусна никой в душата си, може би още обичаше Ивайло или просто се боеше от ново разочарование.
В един късен следобед тя спря пред сестринския пост.
Вяра, дай ми картона на Илиев от пета стая. Ще го подготвя за изписване утре. С картона притиснат до гърдите, тя се облегна на рамото и тихо се отправи към кабинета си.
Е, оправи се човекът Сега всичко зависи от желанието му да живее нататък, размишляваше, докато попълваше стандартната форма за изписване: изследвания, назначения, лабораторни данни…
До края на работния ден оставаше половин час. Дина заключи старателно кабинета и замръзна. В края на коридора стоеше жена, обърната към прозореца и тихо шепнеше по телефона:
Не, още е жив. Жив и здрав, не се ядосвай. Казах му… Никак, какво да сторя… Мислиш ли, че не се досещаше? Ще говорим вечерта. Жената остави телефона и се върна към стълбите, без да погледне назад.
Дина Иванова влезе в петата стая. И друг път щеше да каже нещо за вредата от пушенето при празните легла, но сега забеляза гърба на мъж, обърнат към прозореца, и замълча.
Господин Илиев, утре… започна тя, но когато той се обърна с измъчено лице и измъчени очи, замлъкна.
Какво има? Дина пристана на ръба на леглото, за да не се извисява над него. Зле ли ви е?
Може ли да не ме изпишете? Аз… Нямам къде да отида… едва успя да прошепне той.
Мястото му вече е заето. Жена му доведе друг. Както сама каза: Финита ла комедия. Давам се на друг и ще му бъда вярна. А Станко изгони, извинявай, с един ритник, намеси се седемдесетгодишният съсед от ъгъла на стаята.
Истина ли е? попита тихо Дина Иванова.
Това беше жената от коридора тя чакаше смъртта му, но не дочака и просто го замести с друг, досети се Дина.
Георги Илиев, едър мъж над петдесетте, с набола прошарена коса и пълни с тъга очи, лежеше обърнат към прозореца и стискаше зъби. Дина също погледна навън. Настъпваше краят на април. Пъпките по дърветата в болничния парк се готвеха да се пръснат, пролетта вече бе тук, ала небето бе сиво, въздухът хладен, слънце така и не изгря цял ден.
Наистина ли няма къде да отидете? А приятели? Деца? загрижено го попита тя.
Всеки си има живот. За ден, два мога да отида, но после? Срам ме е, на мои години да скитам по чужди ъгли. Знаех, че тя се промъква при друг, мислех, че ще й мине
Господин Илиев, още няколко дни няма да спасят положението, а леглата трябва да са свободни за тежките случаи. Дина замълча. Но знаете ли какво? Имам къща на село, на осемдесет километра от града. Пътят е добър, къщата е здрава, но ще се иска работа. Никой не е живял там отдавна. Утре сутрин ще донеса ключа и ще обясня как да стигнете, каза и стана, излизайки от стаята и не му даде възможност да откаже.
Това вече си е чудо! възкликна съседът от ъгъла. Сурова е, пък се оказа човек с голямо сърце. Не се мотай, Георги, твоята женичка няма и прашинка стойност пред докторката.
Прецъфтя и окапа черешата, пролетният вятър си замина, дойдоха топлите майски дни. В неделна утрин Дина се качи на старото си Хонда и пое към селото, за да провери как е нейният подопечен.
Учуди се приятно как се бе променил дворът. Прозорците този път светеха с небесносини рамки, покривът бе закърпен, на верандата се мъдреше ново стъпало. Спря колата и от къщата излезе босият Георги с потник и джинси изправен, слънчев, с мускули по ръцете, лице, което светеше от живот. Нямаше и помен от отчаяния болен.
Добър ден, дойдох да видя дали не ви тормозят тук, закачливо подметна тя, подпирайки се на колата.
Кой да ме тормози, три вдовици живеят отсреща, благодарни са, че някой още се засели в селото. А градските нямат време за мене. Той още бе изненадан от идването й.
Селският въздух ви се отразява добре. Как върви работата? не се отдалечи от колата, а той не се сети да я покани.
Каква работа Имам пенсия, работих като охранител след армията, всичко друго е за разсейване. Отпусна ръка, показвайки по-скоро безгрижие, отколкото меланхолия.
Е, покажете къде се устроихте. Дина хлопна вратата на колата и застана при стъпалото.
Опростях съвсем Георги се шибна с ръка по челото и я въведе първи в дома.
Дина спря на прага. На чистия дървен под лежаха шарени ръчно тъкани черги. Светлината влизаше през пердетата, по прозорците грееха две саксии с мушкато, а старият стенен часовник удобно тиктакаше.
Това мушкато ми го даде леля Валя, дето живее в края на селото. С тях къщата изглежда по-уютна, нали? обясни Георги с нотка на извинение в гласа.
Ухае вкусно Дина се обърна, подушваше въздуха.
Сготвих супа от кисело зеле и печени картофи. Ще опитате ли? Той се засуети, усмивката й го смути. В началото не можех да готвя. Никога не съм живял на село, нищо не знаех. Съседките ме учиха ту сурово, ту опушена храна правех!
Домакинската атмосфера я обгърна с топли спомени за детството и баба й Откакто почина майка й, не бе влизала тук. А и не можа да продаде къщата спомените й тежаха на сърцето. Всичко бе останало от бабата и дядото, а после лятно време идваха тук, връщаха се в града за зимата. Майка Колко отминало изглежда
Колко време ще мога да стопанисвам къщата? попита Георги.
Живейте, докогато искате. Не съм идвала почти десет години. Не можех. Ще ви навестя пак, ако позволите. Тук мирише пак на мама уютно и топло е. Аз не умея, нито искам да се занимавам с имота. Тя наведе очи, а Георги мълча тактично.
Носих ви продукти, съвсем забравих! Дина изскочи навън, а той остана в стаята притихнал. За първи път я видя без престилка лятната й рокля я правеше по-млада, кичур коса бе избягал от официалния кок. Изглеждаше нежна и близка. Погледна издрасканите си ръце от труда и си даде сметка за възрастта си.
Тя тръгна обратно, когато залезът вече багреше всичко в златисто. Иван усещаше във всяко нещо й аромата на нейния парфюм, от което сърцето му се разбунтува като в младите години. Помисли, че трябва да е благодарен на жена си, че съдбата ги раздели така безпощадно…
Два месеца по-късно Дина пак пристигна с провизии, нова въдица. Оградата вече бе поправена, дори в съседното село чуваха за него и идваха вдовици и жени за помощ отплащаха му със сметана, мляко, яйца
Домът си стоеше гордо сякаш със смешна осанка на стар войник пожела да покаже: вече има кой да го стопанисва.
Зимата с туршия ще те гощавам! засмя се Георги, а Дина забеляза, че той бе послабнал и стегнат, коремът му бе изчезнал. Тя се смути под погледа му.
Слънцето слизаше към далечната гора и обагряше всичко в оранжево.
Ей сега идвам Георги се стрелна навън, а Дина се разходи. Забеляза, че домът вече има дъх на друг живот и чужди неща. Почуди се защо го няма дълго, излезе и го потърси.
Намерила го зад къщата, приведен до оградата.
Георги! хукна тя към него.
Измери му неравен пулс, хукна до колата за аптечка, после се върна за вода. Тича напред-назад, полата на роклята се виеше около краката й. Даде му хапче и му помогна да се върне в къщата.
Прегрял съм на слънцето извинително продума той. Исках да ви откъсна краставици за път. Остани за пръв път премина на ти.
Тя стоеше насреща му, замислена. Той отпусна глава в скута й и въздъхна тежко.
Щастието е такова чакаш го, викаш го, търсиш го, мислиш, че може да се е загубило по пътя Свикваш да живееш сама, без да те боли от предателства, от страх или загуба. А после, някъде по онзи крив и прашен път, две човешки съдби се срещат, и от тук нататък хората вървят заедно.
Любовта има много лица в младостта е бурна и всеопаляваща, после става спокойна, кротка и топла. Тиха като последния лъч на залязващото слънце.
