Има една широко разпространена българска поговорка: Простотията е по-лоша от кражбата. Преди ми звучеше пресилено, но животът ми показа колко вярно може да бъде това.
Преди около половин година в апартамента срещу мен се нанесе нова съседка. Жена към четирийсетте поддържана, винаги с привидно топла усмивка. Засякахме се няколко пъти пред асансьора, споделяхме бегли поздрави най-обикновено съседско отношение.
Първият ѝ звън на вратата се случи около две седмици след преместването. Беше девет вечерта. Отворих ѝ и видях Радка така се казваше с виновен поглед и празна чашка в ръце.
Извинявай, че те безпокоя късно засмя се леко тя. Щях да пържа палачинки, ама нямам сол! Може ли малко? Утре ще ти върна, обещавам!
Как да откажеш? Насипах ѝ почти половин солница. Тя благодари, усмихна се и си тръгна.
Втори път се появи след няколко дни. Този път ѝ трябваше захар.
Реших да си направя чай каза тя, увита в дебела хавлия. Вали дъжд, студено Дали можеш да ми дадеш една чаша? Ще ти донеса после цяла кутия!
Не ми беше жал, но почнах да се чудя. Вече живее цял месец, а няма основни неща вкъщи? Сол, захар, олио, кибрит всеки ги има. Но махнах с ръка.
След седмица искаше яйца. После малко олио, после лук, половин лимон, пакетче чай, хапче за глава, дори една ролка тоалетна хартия.
Схемата се повтаряше плашещо често: вечер, с виновен поглед, с история как е забравила да купи нещо, и винаги това ще ти върна утре. Нищо не се връщаше. Радка удивително добре помнеше, че съм си вкъщи, но напълно забравяше ти каквото ми дължи, щом затвореше вратата.
Веднъж аз самият имах нужда от морков за супа. Знаех, че Радка е у дома почуках, обясних и тя, веднага взе невинен вид:
Имам, ама на мен ще ми трябват, няма да ми стигнат. Извинявай, не мога.
И ми затръшна вратата.
Тогава се ядосах истински. Мои продукти явно са общи, а нейните са в резерв. Реших си: край! Повече няма да давам.
Отворих тефтера и по памет записах всичко, което ми беше взела: захар, яйца, кафе, олио, лук, хапче, лимон, прах за пране Пресметнах наум стана около 30 лева.
Оставих бележката на шкафа в коридора, сигурен, че скоро ще потрябва. Не сгреших.
Събота, реших да меся питка. Познатият звън Радка с купа в ръка.
Вдишах дълбоко, сложих си хладна усмивка и отворих.
Здрасти! развълнувано започна тя. Може ли малко брашно, около 300 грама? Кефира е на свършване, а брашно нямам. После ще ти върна!
Брашно ли? вдигнах вежда. Имам, разбира се.
Прекрасно! Знаеш, че ще ти ги върна!
Радке, разбира се. Но нека първо видим колко сме си длъжни един на друг.
Подадох ѝ списъка със всички продукти. Тя премигна, неразбиращо.
Виж казах ѝ, всичко съм записал, което си взимала последните два месеца. Да сверим яйца, 15 броя, нали?
Ами не съм броила замънка тя, а усмивката ѝ изчезна.
Аз съм броил. Четири чаши захар, олио, кафе, прах, лимон, лук Всичко така ли е?
Радка се намръщи и започна да се дразни. Явно за нея бе нормално да се помагаме по съседски.
Пресметнах на средни цени, направих и отстъпка. Излиза 30 лева казах и протегнах ръка.
Като ми платиш, веднага ще ти пресея брашно.
Наистина ли? Ще ми вземеш пари за сол и кибрит?! Добре ли си?
Повярвай ми, много добре. Взел длъжен си да върнеш. Ако не връщаш значи купуваш. Просто искам да си платиш.
Голям си дребнав! викна тя. Мислех, че сме хора, че сме съседи
Дребнавост е човек да има пари за суши, но да проси тоалетна хартия отвърнах спокойно.
Лицето ѝ пламна.
Дръж си брашното! изкрещя тя и с трясък затвори вратата.
Останах с бележката в ръка, по-скоро облекчен, отколкото ядосан.
От тогава минаха две седмици. Радка не ме поздравява, в асансьора гледа телефона си. Чух, че се оплаквала на домоуправителя според нея в блока живеели странни и стиснати хора.
Чудя се вие как щяхте да постъпите? Бихте ли стискали зъби или бихте се застъпили за себе си?
Лично за мен изводът е ясен ако сам не се уважаваш, никой друг няма да те уважава.
