**Дневник на Светлана**
Днес пак ме изнервиха. Всичко започна с думите на сина ми:
Мамо, всичките ми приятели вече са си намерили жилища с помощта на родителите си. Женя се скоро, помогни ми! Искаш ли да седим по кътове? Не е задължително да купуваме, може да ми препишете онзи апартамент, който давате под наем. Така ще е по-справедливо!
Седях на кухнята, претърсвах сметките. Мъжът ми отдавна беше тръгнал на работа, а аз нямах сили да разчистя хаоса. Мислите ми се блъскаха в главата като пчели, изплашени от вихрушка. Последно време семейството ми беше в напрежение най-малкият ни син, Огнян, постоянно ни измъчваше с исканията си.
Мечтаех да живея за себе си: да си направя спалня по вкуса ми, да купя нови мебели за хола. Синът ще се ожени и ще се изнесе, апартаментът ще остане само за мен и за Виктор. Но не стана така разводът на нашата голяма дъщеря, Радка, с мързеливия ѝ мъж ни извади от релсите. От ремонта се отказахме на нея и на децата, Стоимен и Славка, дадохме най-голямата стая.
Сватбата на Огнян и неговата годеница, Десислава, беше след месец. Той я беше довел в своя апартамент преди време, и сега седем човека живееха в тромави условия, един върху друг.
В кухнята влезе Десислава. Видях я и веднага се намръщих.
Добро утро, Светлана, каза тя, оправяйки перфектната си коса, ще закусвате? Или да не ви безпокоя?
Говореше ми само по име, без отчество. Нахалната ѝ фамилиарност ме дразнеше. Не бих искала такава снаха, но синът ми я боготвореше, затова трябваше да търпя.
Здравей, Деси. Вече похапнах, отвърнах сухо. Изчакай пет минути, ще приберя и можеш да седнеш.
Тя си нале вода в чашата и внезапно промени темата:
Светлана, искам да ви питам нещо. С Огнян говорихме къде да живеем след сватбата Какво мислите?
Сложих сметките настрана. Ето я и нишката, за която дърпаха от месеци.
Вече го обсъдихме, Деси. Имате свободна стая. Оставете се там.
Тя постави чашата и настръхна.
Да бъдем честни. Апартаментът ви е хубав, но е ваш. Вие и Виктор живеете тук от тридесет години. А сега и Радка с децата вече не сме трима, а пет. Не искаме да живеем под микроскоп.
А как смятате да живеете? попитах, сдържайки яда. Нямате собствено жилище.
Мислихме за онзи апартамент, който давате под наем, каза тя сладко. Може да ни го дадете или дори да ни го подарите?
Усмихнах се горчиво:
Имам две деца, ако не си забравила. Да ви дам апартамента и да оставя дъщеря ми без нищо?
Радка може да остане с вас, кокетливо сви рамене. Три стаи имате.
Тя има нужда от своя живот! Освен това, няма да ви дам апартамента. Вие сте млади, работещи си го набавете сами!
Но това ще отнеме години! възкликна тя. Сложих ръка върху сърцето си, усещайки как пулсира под пръстите. Погледнах Десислава млада, уверена, гладка, с целия си живот пред себе си. И изведнъж разбрах, че не мога да я мразя. Не защото беше права, а защото беше сигурна в това, което иска.
Ще поговоря с Виктор казах тихо. Но не обещавам нищо. А сега, моля те, остави ме да подредя мислите си.
Тя кимна, взе чашата и излезе без дума. А аз останах сама сред сметките, които вече не четох, и мисълта, че животът ми никога няма да бъде съвсем мой.
