Всички са против, но любовта побеждава: — Мамо, тате, тази вечер ще дойдем заедно с Йордан, искам да ви запозная с него — каза на закуска Снежина, студентка във втори курс в университета. — Дъще, и той ли учи с теб? — попита майката Веселина Иванова, а бащата Петър Кирилов също гледаше дъщеря си с интерес. — Не, Йордан учи в колеж… за механик… — Снежи, защо ти е момче от колеж? Защо не си намериш някой по-образован? — въздъхна майката, — ние с татко искаме зет доктор или поне IT специалист, та да има хубава заплата… Ние двамата сме хора на положение — татко ти е стоматолог, аз съм главен счетоводител, а твоят Йордан ще работи с железа и мазни дрехи… — Добре, тате-мамо, хайде чао, излизам! Благодаря, мамо, за закуската. Снежина излезе набързо, оставяйки родителите озадачени. — Е, какво ще кажеш, Петре? — почти разгневена попита Веселина Иванова. — Това ли е нашата единствена дъщеря? — мъжът само въздъхна и сви рамене. Вечерта Веселина и Петър очакваха дъщеря си, която предупреди, че няма да дойде сама. На вратата се появи щастлива Снежина, хванала за ръка висок тъмнокос младеж със сини очи. — Не е лош външно… — помисли си майката. — Това е Йордан — представи го Снежина, а той поздрави учтиво. — Добър вечер. Майката покани всички на масата, а Снежина открито съобщи: — Мамо, тате, с Йордан решихме да се оженим и вече подадохме заявление в гражданското. Скоро ще има сватба. Родителите онемяха. Настъпи тишина. — Шегуваш се, Снежи — промълви майката, възстановявайки гласа си. — Не, не се шегуваме — отвърна твърдо дъщерята, а Йордан мълчеше. — Дъще, каква сватба, ти си още във втори курс! А ако забременееш? — изплашено попита Веселина Иванова. — Не се тревожи, не съм бременна. — Йордане, а къде ще живеете, а най-важното — как ще се издържате? — попита майката. Йордан се смути. — Можем в общежитието… Или при нас, ако трябва, в моята стая. — Имаш своя стая? Колко стаи имате у вас? — Три. Баба ми е в едната, татко в другата, а брат ми работи извън града и ще си купи апартамент скоро. Веселина Иванова беше на ръба да избухне, но погледна дъщерята и Йордан и замълча. Въздухът тежеше от напрежение. — Йордане, разкажи за семейството си — заговори Петър Кирилов. — Нормално семейство. Майка ми почина преди десет години. Повече баба ме е отглеждала, защото татко пие, работи на строеж. Брат ми също е строител, но работи на смени. Баба ми беше детска учителка. Настъпи нова тишина. — Йордане, каза ли на твоите за решението ви? — попита отново бащата. — Не, първо искахме да ви кажем, после на моите. — Добре, Йордане, иди си сега вкъщи и кажи на семейството си, а ние тук ще поговорим — каза майката, ставайки от масата. Снежина изпрати момчето до вратата. Вкъщи Йордан съобщи новината. Брат му реагира грубо: — Луд ли си? Кой се жени на 19, ами армията? — А невястата каква е? — попита подпийналият баща. — Учи ли? — Снежина, учи в ПУ. — Бъдеща учителка? Да беше си намерил балерина! — изсмяха се братът и бащата. Йордан се прибра в стаята си и чу думите на баща си: — С какво ще живеете, студенти? Бабата тихо влезе и каза: — Йордане, не слушай никого. Ако се обичате, оженете се. Но предупредих — богато семейство няма да те погледне добре, богатите искат зетьове като тях. Но ти си упорит. Аз съм на твоя страна. Брат му попита: — А родителите ѝ какви са? — Татко ѝ е стоматолог, майка ѝ — счетоводител. — По-добре проучи си за армията, после за сватбата, ясно? — посъветва го братът. У дома на Снежина също беше напрегнато: — Ще имаш висше, а Йордан? Чете ли изобщо книги? — изрева майка ѝ. — Мамо, не обиждай Йордан! — извика дъщерята. — Стига, момичета! Сутринта е по-мъдра от вечерта — отсече бащата. Нощта беше безсънна за всички. Всеки мислеше за своето. Снежина лежеше, гледаше през прозореца, лунният лъч падаше върху лицето ѝ. — Много обичам Йордан и искам да се омъжа за него… Но не искам да натъжавам мама. Тя е най-близкият ми човек, но е против брака ни. А Йордан е добър, мил и весел. Толкова е хубаво, когато ме държи за ръка. На другия ден Йордан я чакаше пред университета. Щом се видяха, се спуснаха един към друг, прегърнаха се силно, не смеяха да се пуснат. — Снежи, много ли ти се караха снощи? — Не, с майка ми щях да се скарам, но тате ни разтърва навреме. А ти каза ли на вашите? — Казах. И те не одобриха. — И какво ще правим? — Не си и помислям да оттегляме заявлението! Реших да работя в автосервиза на приятел, ще наемем квартира, а нататък ще видим. Може родителите ни да свикнат… — Ами… не ни останаха пари за сватба, няма да имаш бяла рокля… — Все ми е едно, Йордане. Просто да се подпишем и да сме двамата, това ми стига! — Наистина ли? — очите му светнаха. — Наистина. Стига ми да съм с теб! — Ах, Снежи, обичам те! — завъртя я Йордан. Снежина и Йордан се ожениха. На нейното настояване, а родителите в крайна сметка се съгласиха. Сватбата беше в малко кафе, булката в бяла рокля, младоженецът — в костюм. Малко гости, но много щастие. Йордановият баща се напи, бабата го гледаше щастливо, майка й беше угрижена, а Петър Кирилов се опитваше да разведри всички. Всички бяха против, но любовта победи.

Всички бяха против, но любовта победи

Мамо, татко, тази вечер ще дойда с Мартин ще ви запозная с него каза Вилияна на закуска, докато отпиваше топлия си чай. Беше второкурсничка в Софийския университет и говореше с решителност.

Дъще, и той ли е студент като теб? попита майка ѝ, Яна Петрова, поглеждайки я строго. Баща ѝ, Димитър Петров, също наостри уши с интерес.

Не, Мартин учи в Техникума, подготвя се за автомонтьор…

Вилияна, какво е това техникум? Защо ти е човек с такава професия? Това е като старото ПТУ! Ние с баща ти искаме за зет доктор или айти специалист поне да носи прилична заплата. Сигурна съм, че сме ви дали всичко като родители и ти, единствената ни дъщеря, заслужаваш повече. Баща ти е стоматолог, аз съм главен счетоводител. А Мартин ще се занимава с железария цял живот, и с омазана униформа ще се прибира…

Моля ви, майко, тате закъснявам за лекции. Благодаря за закуската, мамо!

Вилияна изскочи от кухнята, а родителите ѝ останаха в недоумение.

Ех, кажи нещо, Митко почти притеснено промълви Яна. И това ни е единственото дете…

Димитър въздъхна и само поклати глава.

Вечерта Яна и Димитър неспокойно чакаха дъщеря си у дома в Лозенец. Вратата се отвори и щастлива Вилияна влезе, хванала за ръката висок, широкоплещест младеж с къдрави, тъмни коси и сини очи.

Поне външно има вид отбеляза наум Яна. Но другото…

Това е Мартин тихичко каза Вилияна. Мартине, това са родителите ми.

Добър вечер уважително се поклони Мартин.

След минута всички седяха около масата, безмълвни. Тогава Вилияна неочаквано каза:

Мамо, тате, ние решихме с Мартин да се оженим. Вече подадохме документи в гражданското. След месец е сватбата.

Въздухът стана тежък, родителите онемяха.

Шегуваш се, Вили! напрегнато попита майката.

Не, не се шегуваме отвърна твърдо дъщерята, а Мартин гледаше надолу.

Дете, ти си още студентка! А ако се появи дете? Да не си бременна? възкликна Яна.

Не, мамо, не съм. Успокой се отвърна Вилияна.

Мартине, ти защо си мълчиш? Къде ще живеете, и с какви пари? рязко попита майката.

Мартин се смути, притеснен:

Можем да сме в общежитието… Или вкъщи при мен, имам отделна стая.

Отделна стая? Колко стаи имате?

Три. Баба живее в едната, татко в другата, а брат ми той работи извън града, скоро ще си купува апартамент.

Вилияна, ти живяла ли си някога в общежитие с хлебарки и пияни съседи? с ирония погледна Яна дъщеря си, а после Мартин.

Мамо, можем да живеем при нас. А като завърша университета, ще започна работа и с Мартин ще си купим жилище на кредит.

Яна едва не избухна, но замълча, вперила поглед в дъщеря си и Мартин.

Тя знаеше младостта си има розови очила и опитът я няма. Вилияна сигурно мисли, че с любим и колиба е рай. А какво са семейните грижи, не знаят.

В този момент Димитър реши да прекъсне тишината:

Мартине, разкажи ни за семейството си.

Обыкновено е… Майка ми почина преди десет години. Отгледа ме повече баба татко пие, работи на строеж. Брат ми също е строител, но работи на смени далеч. Баба е пенсионерка, беше учителка в детска градина.

Сигурно само баба му е свястна помисли Яна и погледна многозначително мъжа си.

Отново настъпи неловко мълчание.

Мартине, каза ли на ваши вкъщи? попита Димитър.

Не, решихме с Вили първо на вас да кажем дъщеря му кимна.

Добре, Мартине, тръгвай сега, кажи на своите. А ние тук ще помислим каза Яна и стана от масата.

Вилияна изпрати Мартин до вратата и той пое по Младост към вкъщи. Влезе тихо. Когато им каза, брат му се изсмя:

Сериозно ли, бе? Кой се жени на деветнайсет? Още ти предстои казармата!

Коя е булката? попита замъгленият от ракия баща му.

Вилияна, учи в университета.

Брех, бъдеща даскалица! Да беше намерил балерина! изсмя се брат му, баща му добави още един смях.

А с какво ще живеете, студенти? провлече баща му, но Мартин не отговори.

Мартин се заключи в стаята. След малко потропа баба му, спокойна и загрижена.

Мартине, не слушай другите. Ако се обичате, оженете се. Но, мило дете, тя е от заможно семейство дано не се разочароват от теб. Младите сега търсят богати женихи. Но ти имаш характер, ще се справиш. Аз съм на твоя страна…

Брат му също влезе.

Кои са родителите на тази Вилияна?

Бащата е стоматолог, а майката главен счетоводител.

Охо изсвирка брат му. Стига глупости, малък си още за женитба. Изкарай си дипломата, иди в казармата, после събери пари. Сетне прави сватба…

А у Вилияна нямаха покой. Майката настояваше:

Дъще, ти ще вземеш висше, а той? Сигурно една книга не е прочел животът му!

Мамо, не обиждай Мартин! извика Вилияна.

Баща ѝ прекъсна кавгата:

Утро е по-мъдро от вечерта! Лягайте всички.

Но никой не можа да заспи. Яна се въртеше неспокойно, натежал ѝ беше родителският страх, Димитър размишляваше може би това е първата любов на дъщеря му. Той знаеше, че първата любов не се забравя. Само Ксюша неговата Яна беше успяла да избие от сърцето му старата тръпка. Страхуваше се, познаваше този плам.

Вилияна лежеше будна, вперила поглед в лунната светлина. Мислите ѝ бяха буря:

Обичам Мартин, искам да се омъжа за него… Но не искам да огорчавам майка. Тя ми е най-скъпа, но е против. А Мартин е толкова мил, добър, с него е лесно, весело… Когато ме хване за ръка или ме прегърне, сърцето ми спира…

На следващия ден при университета Мартин чакаше, нервен. Когато видя Вилияна, тя се затича към него, както и той към нея. Прегърнаха се силно, като че ли ако се пуснат, светът ще рухне.

Вили, добре ли минаха нещата вкъщи?

Почти се скарахме с майка… Татко ни разкара снощи. А ти?

И моите не го приеха добре отвърна Мартин.

А сега? Ще си оттеглим ли заявлението?

Не, категорично не! отсече Мартин. Реших от утре започвам да работя в автосервиза на приятел. Разбирам от коли, ще печеля. Ще наемем жилище, а после ще видим. Дано нашите приемат решението, а ако не пак няма да се откажа… Само…

Само какво? Кажи!

Пари за сватба няма да имаме… А на теб ти се иска бяла рокля…

Няма значение, Мартине. Ще се подпишем и само двамата ще си го отпразнуваме.

Сигурна ли си?

Сигурна съм. Искам само с теб.

Ах, Вили, колко много те обичам! завъртя я Мартин. Ела, да отидем в някое кафе…

Скоро Вилияна и Мартин се ожениха. Вилияна настоя, на родителите им не остана друго, освен да отстъпят. Сватбата беше в уютно софийско заведение. Булката носеше бяла рокля, младоженецът костюм. Дори и с малко гости, двамата сияеха, щастливи до безкрай.

Бащата на Мартин се напи, брат му не дойде, бабата гледаше влюбените с топъл, нежен поглед. Яна седеше с навъсено лице, а Димитър се опитваше да поддържа доброто настроение. Макар всички да бяха против, любовта надделя…