В една малка къщарка в покрайнината на Пловдив живееха две старички Мария и Динка. На 78 години двете заедно, а Мария носеше 86годишнината си, а Динка 84. Не бяха родственици, но преди петнадесет години решиха да споделят бялото светло топлината и компанията, защото самотата започна да им звъни в главата като стар часовник.
Се поместиха при Динка, защото къщата й беше поздраво построена, а къщата на Мария бе наполовина демонтирана за дърва. Топлиха се с пламъчето си вече пет години, без да има какво да им липсва. По-рано имаха малко фермерско стопанство коза, кокошки, но с възрастта всичко ставаше потежко и последната година дори градината остана необработена. Печката почти не се запалваше.
Всяка седмица внукът на Динка, Сашо тридесет и петгодишен мъж, минаваше с мотоциклет от София, пълен с торби хляб, бисквити, чай и захар. Това беше почти цялото им хранене; понякога правеха картофени варели на керосиновото гориво.
Когато Сашо влезе, двете започнаха да плачат.
Ако продължиш да плачеш, аз няма да се връщам! каза Мария.
Окей, спираме, моля те, успокояваха ги дъщерицата.
Сашо бързо свали провизията, донесе вода от кладенца, натрупа дрова в камината, за да им остане само да запалят клечка. Той изрече:
Какво още ви трябва? Ще се върна след седмица. Поръчайте, и изскочи от къщата като опетнен таралеж, тръгна към мотора и изчезна в прашната пътека.
Тяхната нощна тишина понякога се разкъсваше.
Не спиш ли, Динка? питаше Мария.
Не, не сънувам. Събудих се вечерта, а сега съня ме остави.
Аз също, за какво мислиш?
За всичко. и в сърцето й се появи светлина, но и мрака на какъв е онзи свят никой не знае, а никой няма да разбере, каза Динка.
Със старостта ума им работеше като стара печка понякога скрипа, понякога издаваше странни звуци. През една нощ Мария се изправи и започна да се облича.
Къде ще отидеш? я попита Динка.
У дома. отвърна Мария.
Дома? Тук е къщата ти! вика Динка.
Не, не, у дома, у дома настоя Мария, но стигна до вратата, хвана дръжката, спря се, обърна се, разкъсаше се и се спусна обратно в леглото.
Динка не каза нищо, само си помисли, че Мария е имала кратко сънно състояние. Не желаеха да се оставят в бездействие, затова Мария се опитваше да се засмее и да върти шеги като кукла.
Слушай, глупавият ми мозък, започна тя, Светът не е без добри хора. Сашо ни кара, доставя ни храна, имаме дрова, живеем в собствено гнездо. Пенсията ни плаща. Какво повече ни трябва?
Ти се радваш на пенията, имаш внук. А аз… възрази Мария. Когато ръцете и краката ме предадат, ще тръгна в дом за възрастни.
Няма да те оставя! Ще се грижа, докато си жива, и дори в дома за възрастни ще има хора, обеща Динка.
Тези думи освежиха Мария, а Динка заблести от радост.
Тяхната история беше сплетена като старо килимче децата им се разпратиха в епохата на войните: Мария четири сина, Динка двама. Мария остана без съпруг, след като той се разболя на полето, а след няколко дни с помощта на кон и дребна кола го отведе в болница, където му диагностицираха гнойен апендицит. Синята им един след друг загинаха, а Мария преживяше болезнени падения и безсъние, но сякаш бе изградена от неръждаема стомана достигна 85 години без омраза, само с горчивина в сърцето.
Динката загуби съпруга и един син, но друг се завърна, макар и с увреждане, като член на инвалидната артел в Пловдив, женеше се и умира на 37 години. Нейната свекърва се омъжи за втори път, а Сашо се грижише за баба си.
В сравнение с Мария, Динка благодареше на Бог за милостта: Не съм изкоренена, имам внук, който се грижи за нас, и той вече има свои деца.
Хайде, мила, какво ни е нужно? Малко хляб и чаша чай това ни прави сити за деня. Искаш ли нещо друго? попита Динка.
Нищо, само да ми Бог се замисли за смъртта, отговори Мария.
Ще дойде време и ще умрем, каза Динка.
Когато топлите дни се появиха, двете, облечени в зимни палта и шалове, се излязоха навън, седнаха на скалата пред къщата, затопляха се на слънцето и вдишаха ароматите на прясна пръст. Пролетта се разкриваше пред тях като безброй лета. Дори под ярко слънце те стигаха със студ, но пролетта ги караше да мечтаят за подмладено.
Те седяха часове в една и съща поза ръцете на пръчка, лицата леко наклонени към слънцето, очите понякога блеснаха. Когато се нуждаеха от разговор, лицата им оживяваха, устните им се разкъсваха в усмивка.
Най-скоро да умрем, защото навън е топло, цветята цъфтят, тревата расте, птиците пеят казваше една.
Да, земята е пухкава, лесно се копае отговаряше другата.
Една сутрин Мария се изпълни с тревожност. Седна за миг на скалата, после се изправи и се промъкна в къщата. С всяка стъпка под скърцащите подови плочи, ръцете й трепереха като птичи крила, докато стигна до леглото и се легна настрани, издавайки тих, почти нечут скърцеж.
Динка веднага усети, че нещо не е наред, и се спусна в къщата. Мария изглеждаше все потъпа и бледа. Динка разбираше, че животът на приятелката й бързо се изчерпва и започна да я наблюдава, седейки на стола.
Мария се опита да се изправи, но падна обратно на същия си лев врат. Положи се на гърба, но дори това беше неудобно, и тихо стенеше, мърдайки глава по възглавницата.
Динка се опита да помогне, но бе безсилна, затова просто седи и гледа. Вечерта Мария изглеждаше като светкавица лицето й получи светлинен блясък, очите се въртяха спокойно, сърцето й биеше бавно, но все още.
Динка се отдръпна, за да не наруши тази тиха миг. Мария вече не се събуди. Динка, пазейки къщата, чу единственото дихание в стаята. Не очакваше такова късметлийско движение сякаш някой я вдигна от леглото и я постави до Мария. Сърцето ѝ трепна тричетири пъти, а после замря завинаги.
Ох, как се изненада! извика Динка в цялата къща. На кого ме остави?
Тя викаше, плачеше:
Как да се справим! Бяхме като сестри! Кога ще дойде Сашо? Какво ще правя без теб?
Тези мисли я задържаха през цялата нощ, докато не изпусна сутринта. Краткото утро прелетя с птичи писък.
Сутринта мотоциклетът на Сашо ревна пред прозорците, а краката на Динка, като нови, я изведоха на верандата.
Ангелите те доведоха днес, Сашо, каза Динка. Мария почина.
Какво! изненада Сашо.
Как ще живея сама? заплака Динка, седнала на стъпалото.
Не се тревожи, бабо, няма да те оставя. Ще ти осигуря място за зимата.
Защото Бог ме изпрати тук, за да умра това лято.
Още едно пъти същото! се намръщи Сашо.
Какво още да говорим? Ти си ми родна, а жена ти е чужда, и аз съм като колчо в семейството ви.
Няма нужда от разяснения.
Динка и Сашо прекараха два дни в грижите, а Динка не си признаваше, откъде идва новата енергия може би духът на Мария я е посетил.
Само след това Динка остана сама, обгърната от тъга, която не знаеше как да усмири. Първите петнадесет години на съжителство ги направи поблизки от роднини; всяка гледаше на другата като на свое второ аз. Нито веднъж не се подиграваха, нито се грабваха. Двете разбираха, че живеят само заедно и се страхуваха от самотата.
Добре се справяш! завиждаше Динка на Мария. А аз какво?
Сашо я посещаваше почти всеки ден, понякога оставаше и за нощта. Донесеше бисквити и сухари, които Динка потапяше в чай и яде. Дори тези лакомства не успяваха да утешат сърцето ѝ.
Един следобед, в средата на лятото, Динка бавно почистваше къщата и ясно чу глас на Мария:
Хей, старичке! Ти се криеш тук твърде дълго!
Динка отвори вратата към сените, но никой не беше. Обиколи къщата, разтърси листата на лопухите, но не намери никой. Дори се чудеше дали наистина е чула глас. Може би само си представи Мария, защото толкова й липсваше.
Тя сигурно се е върнала при мен. Сигурно и тя ме тъжи, помисли Динка, и ръцете ѝ се изплашиха. Тя се втурна към съкровищницата, извади шепа готови дрехи, постави ги върху масата и се легна.
Не знаеше дали беше ден или нощ навън, нито колко часа остана може би няколко часа, може би цял ден. Чувстваше как животът в нея се изпарява, но без болка, а с известна утеха. В съзнанието й се включиха кратки ярки спомени: трилетната девойка на полето с баба, мъж в бяла риза, собствените деца, косене, работа с ръчен инструмент, аромат на сено и ленено масло. Животът ѝ сякаш се разстилаше и въртеше в мигове и вечности.
Сашо, пристигайки с мотора, видя баба си бездиханна, остави главата си върху масата до шепа дрехи и разплака се силно.
