В онези години след войната, в едно малко селце край София Горни Лозен, времето се влачеше тежко и мъчително. Мъжете бяха кът мнозина останаха по фронтовете, а младите тепърва прохождаха в живота. До самото читалище, където се събираха момците и момите, живееше Станислава жена, за която всички казваха, че сякаш не остарява. Сама се грижеше за трите си деца и за болната си майка, работеше неуморно в ТКЗС-то и едва смогваше да върже двата края. Бедността беше като сянка в дома ѝ, не си тръгваше.
Съселяните не я обичаха особено, най-вече жените.
Пак е събрала Станислава мъжете у тях, шушукаха те, докога ще търпим това?
Обикновено Станислава пращаше майка си и децата при съседката баба Пенка и устройваше у тях вечери, които се проточваха до зори. Някои от гостите ѝ оставаха да нощуват, макар и да имаха семейства. Щом се стъмнеше, мъжете от селото се изнизваха към къщата ѝ и сякаш потъваха там.
Жените я осъждаха, клюкарстваха и се караха с мъжете си. Можеха да идат и да направят скандал, но ги беше страх ако мъжът се върне, често следваше бой, понякога и пред всички. Такъв беше селският живот всичко се знаеше.
До ушите на Марияна стигнаха слухове за мъжа ѝ Петко. Тя му беше втора жена. Първата му почина при раждане, а детето не оцеля.
Мариянче, защо търпиш? И твоят Петко ходи при Станислава. Ти си бременна, а той се мотае там, отвори ѝ очите съседката Румяна.
Не вярвам, макар че понякога се прибира късно, дори на разсъмване. Кълне се, че председателят го кара да пази хамбара нощем, да не откраднат житото, наивно вярваше Марияна на хубавия си мъж.
Марияна беше хубава, тиха и работлива, живееше в къщата на Петко заедно със свекърва си и по-голямата му сестра Севделина с двете ѝ деца. Мъжът на Севделина, тракторист, загина, та тя се върна при майка си, не пожела да остане при свекърите.
Севделина беше зла, завистлива и все търсеше повод за кавга, не понасяше Марияна.
Нека живее тук, споделяше Марияна на Румяна, но все се заяжда, напада ме, какво ли не ми наговори. Винаги намира начин да ме засегне.
Красотата и трудолюбието на Марияна дразнеха Севделина, която я тормозеше с постоянни скандали. Марияна търпеше, обичаше Петко и не можеше да се върне у дома беше избягала с него против волята на родителите си.
Петко беше строен, силен и много сладкодумен. Жените сами му се натрапваха, но той избра скромната Марияна, която не устоя на чара му.
Мамо, Петко ми предлага да се оженим, сподели веднъж Марияна.
Не ти препоръчвам, Мариянче. Първо, вече е бил женен. Второ, хубавец е, жените сами му се лепят. Ще страдаш, ще го гониш от чужди къщи. Забранявам ти да се омъжваш за него.
Марияна се натъжи, но реши да направи напук. На празника след прибирането на реколтата Петко дойде с коня си, както се бяха разбрали. Тя изскочи от къщи с малък вързоп и се качи в каруцата му. Беше на деветнайсет, нямаше зестра само две памучни рокли и малко бельо.
Майка ѝ излезе след нея и, щом конят потегли, извика:
Не те пускам! Заминаваш без позволение. Ако се върнеш, не разчитай да те приема пак. Чуваш ли
Така Марияна остана при Петко, без сватба. Работеше на торфището, печелеше някой лев.
Животът със свекърва ѝ беше труден властна, студена и вечно недоволна жена. Но младостта даваше сили. Петко работеше като бригадир, прибираше се вечер, не се месеше в женските разпри. Марияна също работеше, а свекърва ѝ не обичаше да готви, затова всичко падаше на нея.
Често Марияна съжаляваше, че е попаднала в това семейство, където свекърва и зълва не я приемаха. Председателят на кооператива, Климент, забеляза трудолюбието ѝ и я предложи за кандидат в селския съвет.
Ох, Клименте, няма да се справя, млада съм и неопитна, уплаши се Марияна, нищо не разбирам от тези работи. Боя се.
Не се тревожи, Марияно, ще ти помагаме. За това сме по-старите да учим младите. Ти си работна, честна и добра, отвърна председателят.
Избраха Марияна за депутат. Петко се гордееше с нея, дори свекърва ѝ поутихна, само Севделина продължаваше да я злослови от завист.
Марияна роди син, върна се на работа, а свекърва ѝ гледаше внука и децата на Севделина, която също работеше.
След пет години Марияна чакаше второ дете. В осмия месец Румяна ѝ донесе лоши вести за Петко. Севделина, винаги готова да я нарани, добави:
Така ти се пада, Мариянче. Сама си виновна. Ако беше добра жена, мъжът ти нямаше да ходи другаде. Все си заета с депутатските си дела. Какво да прави той? Марияна замълча, знаеше, че ще избухне скандал.
Нима Петко наистина ходи при Станислава? терзаеше се тя.
Петко се прибираше призори, лягаше до нея, а тя не мигваше, мислейки:
Как може? Работим заедно със Станислава, понякога дори ме потупва по рамото, хвали ме за усърдието
Една вечер Марияна не издържа, дълго чака мъжа си, а него го нямаше. Свекърва ѝ и Севделина вече спяха. Тя наметна стара жилетка и излезе на двора. Краката ѝ сами я отведоха по тъмния сокак към улицата, където живееше Станислава. Държеше се за плета, за да не затъне в калта с галошите.
Само да не ме залае някое куче, мислеше си, да не вдигна шум.
Край читалището всичко беше притихнало. Когато стигна до къщата на Станислава, надникна през пролуката на оградата. В стаята светеше, на масата имаше хляб и бутилка ракия, но хора не се виждаха. След малко влязоха Станислава и Петко, прегърнати, жената се смееше. Седнаха един срещу друг.
Марияна стоеше вцепенена, сърцето ѝ щеше да изскочи.
Значи Румяна е права, ето къде ходи мъжът ми. Явно смята, че от бременна жена полза няма, в този миг Станислава стана и угаси лампата, къщата потъна в тъмнина.
Какво да правя, мислеше объркано Марияна, но не посмя да влезе.
Постоя, наведе се, намери тежък камък и го хвърли с всичка сила по прозореца, после се скри в нощта. Петко се прибра призори. Марияна не каза нищо. Прозорецът на Станислава дълго беше затулен с възглавница откъде пари за ново стъкло?
Марияна не издаде какво се случи онази нощ. Дори се поуспокои. Понякога усещаше безразличие към Петко, особено като гледаше как вторият им син расте.
Нека си ходи Важното е, че се връща у дома, мислеше тя, още ме нарича жено, хитрецът. Явно го обичах.
Мина време. Веднъж Климент я повика вечерта в селския съвет. Там вече бяха районният милиционер и няколко активисти.
Днес хванахме Станислава с откраднато жито, каза Климент, не е много, но пак е кражба. Законът е строг. Ще претърсим къщата ѝ, да видим къде крие житото. Сигурно не е за първи път.
Като депутат, Марияна трябваше да участва. На място председателят ѝ нареди:
Ти с Николай търсете вътре, ние ще проверим двора и мазето.
Станислава седеше пребледняла, ръцете ѝ трепереха, до нея стоеше роднина, който също мълчеше. Марияна не знаеше откъде да започне, никога не беше правила такова нещо. Станислава я гледаше уплашено.
Николай провери зад печката, а на Марияна каза:
Виж под леглото и в ъгъла.
Тя повдигна платненото покривало, после и тънкия дюшец, пълен със слама. В ъгъла между леглото и стената намери голям бак, покрит с плат. Вдигна го и видя жито не много, но една трета от съда беше пълна. Станислава го носела по шепа.
Погледите на двете жени се срещнаха.
Сега ще си отмъстя. Няма да ми взимаш мъжа. Ще разсипя житото пред всички това ще е моето възмездие, мина през ума на Марияна.
Станислава мислеше:
Край. Сега Марияна ще ме предаде заради Петко. Защо го пусках у дома? Тя нарочно дойде, за да ме изпрати в затвора.
В този момент влезе председателят.
Е, Марияно, намери ли нещо?
Не, няма нищо, отвърна тя, навела глава, Николай също потвърди.
Въпреки това милиционерът отведе Станислава в районното, защото я хванаха с две шепи жито. На следващия ден се върна.
Годините се изнизаха. След този случай Станислава взе децата и се премести в съседното село, повече не се върна в Горни Лозен. Марияна и Петко отгледаха синовете си, големият се ожени. Но животът на Петко се оказа кратък след като погреба майка си, и той си отиде. В последните години с Марияна живяха добре, но здравето му се влоши. Севделина си намери мъж в друго село и се премести при него.
След смъртта на Петко мина много време. Марияна остана сама в къщата. Децата и внуците ѝ идват на гости. Краката я болят, но синовете ѝ помагат.
