**ПОДАРЪК ЗА ЩАСТИЕ**
“Ох, беда, беда!” Рада погледна часовника и забърза още повече, въпреки че почти тичаше. “Ще закъснея, че ме вземи…”
Мразовитият ноемврийски ден изобщо не подхождаше за разходки. Кал, студено сиво небе и дребън дъжд, който повече приличаше на снежни зърна. На всичкото отгоре през нощта беше замръзнало и сега Рада, зарита носа в топъл шал, непрекъснато стенеше, подхлъзвайки се по ледените локви. Край спирката тя пак се гърна и не устоя да не прокълне на глас.
“Еха! А майка ми казваше, че не е редно да се псува на публично място!”
Момчето, на около десет години, я погледна насмешливо.
“Да ти помогна?”
Рада отрицателно поклати глава. Какво можеше да й помогне сега? Светлото палто, което беше купила, игнорирайки практичността, се превърна в мокра парцалка. Локвата беше плитка, но достатъчна, за да разбере днешните планове ще трябва да се променят. Георги ще я убие…
“Сега вече не бързаш никъде, нали?”
Момчето явно нямаше намерение да я остави. Тя стана, опитвайки се да стърси палтото, и ядосано го погледна.
“Не се ядосвай! Не исках да те обиждам. Просто… ето! Вземи го, а? Аз трябва да отида на училище, а той ще замръзне тук. Не мога да го взема, имаме соба. Аз и така изпуснах първия час. Майка ми е разумна, ако изпусна и другите, няма да ме разбере.”
Малкият котарак трепереше, когато момчето го извади от под якето.
“Парищарка…” Рада автоматично протегна ръка и го погали.
“Каква?” момчето вдигна вежди, гледайки я.
“Парищарка. Виждаш ли, какъв е? Всички цветове са в него. Казват, че такива котки носят щастие, късмет и пари в къщи.”
“Ето! На теб ти трябва! За късмет! Вземи го, моля те!”
Рада замота глава.
“Не мога! Няма да имам време за него.”
Но момчето вече не я слушаше. Пъхна й котето в ръцете, махна и скочи в пристигналия автобус.
“Ще донесе щастие! Сигурно!” думите му се изгубиха в уличния шум, а Рада осъзна, че стои насред улицата мокра, мръсна и с коте в ръце. Вече закъсняваше за всичко и нямаше къде да бърза.
“Ех…” Рада се усмихна, спомняйки си думите на момчето за псуването. “Денят вече не е скучен… Какво да правя с теб сега, щастие мое?”
Притисна котето и погали треперещото му тяло.
“Нима котки никога не съм имала. Как се справяте с вас? Какво ядеш?”
Котаракът жално мяукна, а Рада въздъхна. Добре, какво да прави сега? Не можеше да го оставиш насред улицата. Ней изведнъж й стана жал и за него, и за себе си. Ето я и тя бездомна, никому ненужна, откакто майка й я нямаше.
Телефонът в джоба зазвънтя, и Рада пъхна котето под палтото.
“Топло ли е? Ето!”
Погледна екрана и се намръщи. Георги й се обаждаше.
“Къде си?” тонът му беше леден, а Рада се сви, подготвяйки се да се оправдава.
“Край бърка, на спирката. Паднах.”
“Какво направи?”
“Подхлъзнах се и паднах.”
“Ясно. На крака ли не стоиш? Колко още да те чакам?”
Рада въздъхна, пресмятайки колко време й трябва да се оправи.
“Зададох ти въпрос! Дълго ли? Майка ми ще е недоволна, ако закъснеем.”
“Аз…” Рада се приготви да отговори, когато изпод палтото се показа розов нос и котето кихна. Тя се сепна и почти изпусна телефона. “Георги, не мисля, че днес ще можем да отидем при майка ти. Аз съм цялата мокра и мръсна, и…”
“Чуваш ли се? Разбираш ли какво говориш? Или за теб всичко това е игра?” Георги, както вина, избухна, а Рада отдръпна телефона от ухото си. “Толкова време планирахме това! Майка ми направи голяма трапеза. Водех те при нея бъдещата снаха! А ти?!”
“Но вече сме били при нея. И че се женим, тя знае.”
“И мислиш, че това е оправдание?” гласът на Георги трепереше от ярост.
Рада мълчеше, гледайки в очите на котето, което я гледаше странно внимателно.
“Чуваш ли ме? Защо мълчиш?” монологът на Георги стихна, и Рада разбра, че се успокоява. Винаги беше така първо избухване, после спокоен разговор. Отначало не разбираше как да се справя. Георги беше първият силен, сериозен мъж в живота й.
Рада израсна в спокойна среда майка й, баба й, дядо й; никой не й вдигаше глас. Баща й почти не го помнеше. Майка й рече, че личният й живот свърши с неговата смърт.
“Защо толкова късно, мамо?”
“Защото бях глупава. Исках кариера. Хирургът не е занаят за слабици. Винаги трябва да си готова. И ако не искаш да изпаднеш от обойката, практиката трябва да е непрекъсната. Затова и аз не прекъсвах. Трябваше по-рано, Радке, трябваше.”
Рада затваряше устата й с ръка, не искаше да мисли за това. Но майка й все издишаше облекчено след всяко важно събитие в живота й преход в гимназията, завършване, университет.
“Добре!”
Само в последния момент разбра за болестта й. Майка й кричала, за да не я притеснява.
“Всич
