Спомените ми се завръщат в онзи студен прозорлив ден, когато тръгнах към къщата на бъдещата свекърва в планинското село близо до Пловдив. Около мене се събираха омъжени приятелки, които ме успокояваха с тонове, почти както бяха ме уплашили до крайност:
Спомни си, стой гордо, не сме ти намерени в отпадъка
Не оставяй шевеливото си на грижите, подрежи всичко ясно и точно.
Знай, добрите свекрви не се виждат често
Ти си ги направила радостни, а не те те.
През нощта не успях да заспя, а сутринта изглеждах като по-красива, отколкото в гробната кутия. Срещнахме се на железопътната гара и се качихме в влака, който ме отведе два часа напред. Пътуването продължи през малко село, след което минах през замръзналата поляна въздухът беше кристален, а миризмата на Коледа се носеше в студа. Снегът блестеше под слънцето и късо потрепваше под краката, а върховете на боровете шумоляха и шушукаха. Започнах да треперя, но към щастието ми се появи малка къщурка в полето.
Срещна ме скромна, суха възрастна жена в износена вълнена жилетка, старо ръкопашно шапково бонето и избледняла лента, седнала пред калитката. Ако не ме беше позвъняла, би прошла покрай нея:
Ралице, момиче, аз съм Устиня Афанасиевна, майка на Владо. Ще се запознаем. Със смачкана ръка протегна мехова ръкавица, задържаща силно ръкостискане, а от под лентата проблясна пронизителен поглед. По проследената сред сугротата пътека стигнахме до къщурката, изработена от черни дървени бръшлянки. Вътре тъй топло от червения котел, който държеше огъня жив.
Нямаше нищо от съвременния свят само колодезна вода, улица, където тоалетната беше дупка, и радиото, което биля в едно кътче. Вечерта Владо предложи да запалим светлина:
Мамо, нека светлината се включи, каза той.
Матката му се наведе с неодобрение:
Не се скачи над светлината, да не се налъжи лъжицата. Тя погледна към мен, после се усмихна и завъртя лампата над масата. Тихо светлина озари едва метър около нея.
Гладен ли си? попита, докато вареше супа. Влезте, хапнете, нашият къщурски хляб е топъл.
Срещнахме се с погледи, а тя шепнеше ласкави думи, съчетавайки ги със стегнатия си поглед. С ръце заетa с хляб и дърва, тя започна да подрежда къщурския хаос:
Ще сложа чайник, да се отпием чай. Чаят е от диви боровинки, с малинов вар, ще ни стопли и отгонва болестите. На гости вие сте най-ценните, непокрити.
Чувствах се като актриса в кино от старите времена; представях си режисьора, който след сцената казва:
Снимките приключиха. Благодаря.
Топлината, храната и чайът с малинов вар ме разтопиха. Исках да се потопя в възглавница за часове, но не беше време за това:
Хайде, момчета, отидете до къщурското хлебарско, купете няколко килограма брашно, да изпечем питки. Вечерта Варя и Груша ще дойдат с семейните си, а Людка от Пловдив ще се запознае с бъдещата ми съпруга. Аз ще готвя за пълнеж капуста, пюре.
Докато се обличахме, Устиня Афанасиевна извлече от под леглото голямо зелено кочанче, го наряза и заяви:
Този кочан ще стане отрязък за късмет.
По селото минахме, хората спираха, поздравяваха се, мъжете свалиха шапките и се навеждаха в знак на уважение.
Кухнята се намираше в съседното село. Пътувахме през гората клончета облечени в снежни шапки, слънцето играеше на снежните камъни, а при връщане жълтото светло на слънцето ни водеше. Зимният ден беше къс.
Върнахме се в къщурката, където Устиня Афанасиевна заповяда:
Готви, Ралице. Ще натрупам сняг в градината, за да не се захапват мишките дърветата. Владо ще ми помага да хвърлям сняг под клоните.
Тестото беше такава планина знаех, че ако не го използвам, ще се превърне в пълен безсмислен товар. Тя подскачаше: Колкото и голяма е работа, започни я, и ще свършиш. Започнах с труд, но краят беше сладък.
Остана ми сама с тестото несигурна, но решена. Пекох кръгли питки, други дълги, едни с голямо пълнеж, други почти без. Ох, колко се уморих! По-късно Владо разкри, че майка му организираше изпит, дали съм достойна за нейния син.
Гостите се стекоха като от изобилие бели, сини очи, усмивки. Скривах се зад Владо, срамежлив. На масата в средата на къщурската стая ме поставиха на леглото с малки деца, където подието се издигаше над главите им. Децата скачаха, почти ми се обърка от морска болест. Владо донесе кутия, покрита с одеяло, и аз седях като кралица на трона.
Не ядох нито капуста, нито запечен лук, но се хванах с устните, а зад гърба ми пръстенето създаваше шум.
Смреця се. В къщурската кухня бъдещата свекърва имаше тесен лег в близост до печката, останалите спяха в залата. В къщурката е тесно, но заедно е подобре. На леглото ми разпъна резбовано одеяло, направено от бащата на Владо, и постави чисто спално превръщане. Устиня Афанасиевна се изправи и каза:
Ходиш, къщуро, печи, а господарката няма къде да ляга!
Бъдещите роднини се разлегоха върху подови платна, изтеглени от тавана.
Исках да отида до тоалетната. Освободих се от къщурската парашутна обвивка, стъпих леко, за да не стъпя на никого, и стигнах до сенките, където цареше мрак. Неочаквано се появи малко създание, което се трио
ше в краката ми мислех, че е плъх, почти извиках. Всички се смееха: Това е котенце, което сутрин бродеше, а вечер се завръща у дома.
С Владо отидох до тоалетната, където нямаше врата, а само преграда. Той стоеше със светлина от запалка, за да не падне нещото в нужника.
Върнах се, се потопих в леглото и заспах: свежият въздух, без шум на машини, само къшката на селото. Спомените ме завръщат туда, където всяка стъпка беше част от една старобългарска приказка.
