Благодаря ти, мамо! – Роман стана от масата и се протегна. – Ще изляза малко да покарам. Не се тревожи, ще съм внимателен, а и вечер има малко коли по улиците. – Откакто си взе колата, все с нея си! Време е вече да се жениш! – въздъхна майка му. – Мамо, пак ли започваш? – Роман се приближи, прегърна я и се усмихна. – Знаеш колко мечтаех за тази кола. Нека първо й се нарадвам, ще си отдъхна, пък после ще мисля за семейство, честно. – Добре де. Почти на трийсет си, а още на каратчета играеш, – майка му с нежност го погали по косата. – Айде, върви. Роман излезе от входа, отиде до собствената си кола и изтри пухкавите снежинки от предното стъкло. Книжка взе отдавна, баща му му разрешаваше с тяхната стара Лада да кара. Имаше опит. Но истинската наслада беше да има своя кола – за нея спестява дълго, после дълго избира. И сега всяка вечер кръстосваше из нощна София, понякога излизаше по Околовръстното. Ако някой стопираше, Роман го взимаше и никога пари не вземаше. Седна зад волана, завъртя ключа и с удоволствие чу ръмженето на двигателя. Усили радиото и плавно изкара колата от двора. Снежинките блещукаха в светлината на фаровете. Тази зима дойде рано, и само след няколко дни по улиците натрупа истински сняг. Без определена цел обикаляше из улиците. На една от тях видя млада жена с дете. Увеличи радиото, спря и свали стъклото от страната на пътника. – Ще ни закарате ли до ул. „Строителна“? – жената надникна през прозореца. Беше около трийсет и много симпатична. – Качвайте се, – кимна Роман към седалката до себе си. – А колко ще струва? Не е близо – попита притеснено тя. – Недейте, хубави момичета не таксувам – пошегува се, но като видя, че тя се стресна, продължи: – Петдесет лева стават ли? Хайде, не се бойте. Жената отвори задната врата и пусна напред малкия си син – на не повече от пет. После седна до Роман и той потегли към центъра. – Колко коня има колата ти? – обади се момчето на задната седалка. – Колко ли? Честно, не съм питал… – Как така не знаеш? – учуди се малкият любител на коли. – Знаеш ли, като си я купувах, гледах да ми харесва и да е удобна. Мощността не ми беше най-важна. А ти май познаваш от автомобили? – намигна му Роман. – Разбирам, разбира се! – важно каза момчето. – Как се казваш, експерте? – смееха се двамата. – Славчо. А ти? – Роман съм. Извинявай, не мога да ти стисна ръка докато карам – засмя се той. – Хубав е разговорът ти, Славчо. – Недей да отвличаш вниманието! – строго каза майка му, а Роман се обърна към нея в огледалото и за първи път срещна погледа й. Изведнъж в гърдите му стана топло и спокойно. Нощна София светеше от витрините и уличните лампи. Имаше още месец до Коледа, но градът вече дишаше с празнично очакване. – Тук ни оставете, пред този блок – каза жената отзад. – Мога да ви закарам до входа? – предложи Роман и пак я потърси с поглед през огледалото. Спря в началото на дългия панелен блок. Жената излезе, задържайки вратата за сина си. – Славчо, по-бързо! – подвикна тя. – Ще минеш ли пак утре? – попита момчето, почти плачейки. – Неделя ще дойда за теб. Хайде, ставай, – каза майка му. Славчо бавно се измъкна от колата. Роман слезе. – Заповядайте, – подаде жената петдесет лева. Той ги прие, сгъна ги и сложи в джоба си. – Ще ги пазя за късмет – сериозно каза и подаде ръка на Славчо. – Чао, приятелю. – Чао! – с топлата си малка ръка Славчо стисна неговата. – Айде, баба чака. – Жената дръпна момчето, а след няколко крачки той се обърна назад и Роман му махна. Видя как мъж тръгна насреща им. Целуна майката, подаде ръка на момчето, но то мълчаливо се извърна. – Явно Славчо ревнува, а с новия приятел нямат топли отношения, – помисли си Роман и странно му олекна. Върна се в колата. В салона миришеше едва доловимо на парфюма й. Дори погледна назад, сякаш тя още беше там. Но седалката беше празна… Вечерта нямаше желание да кара повече. Музиката започна да го дразни и превключи на друга станция. Погледът на младата жена не му излизаше от главата. Обикновена, симпатична – какво толкова го привлече? Преди години беше влюбен в по-голяма от себе си жена с голяма дъщеря. Доведе я у дома. – По-възрастна е, с дете, – майка му го молеше да не прави тази грешка. Когато Дарина си тръгна, майка му страдаше, че му е разбила щастието. С други момичета не потръгна. Всички го харесваха, но никоя не му докосна сърцето като Дарина. А тя се върна при бившия си съпруг. И сега… Често минаваше покрай блока, където бе оставил Славчо и майка му. Дори се канеше да пита за тях, да не би някой да знае коя е бабата. Но какво щеше да им каже? А и може вече да са добре с онзи мъж, който ги чакаше… И така Роман обикаляше, надявайки се на случайна среща. Дойдоха предпразничните дни. Майка му от сутринта въртеше гозби. До прозореца стоеше красива елха. Изпразни се, помогна й за салатите, извади коледните съдове. Но когато се стъмни, нещо го изтегли на улицата. – Мамо, навън е приказно – пада сняг! Малко ще покарам, иначе ще заспя и няма да дочакам вечерята. – Къде ще ходиш? – изплаши се тя. – Три часа останаха… – Няма да закъснея. Не се тревожи – обу се и тръгна. Колата беше затрупана със сняг. Роман я запали, включи парното. Градът утихна, улиците се опразниха, по тях вървяха само закъснели пешеходци към празничната си трапеза. Прозорците грееха, последните приготовления кипяха. Край тротоара стопираше висок мъж с разкопчан балтон. Роман спря. Мъжът шумно седна отзад. На излизане му подаде двеста лева за краткото пътуване. – Празнична тарифа – всички са щедри на празник! – пошегува се Роман, но взе парите. После взе още една двойка, която през цялото време се караше. Пак не пожела пари. Бяха щастливи, благодариха му и весело тръгнаха. После през тиха уличка, където качи Славчо и майка му, поглеждаше прозорците и си мислеше, че под някой от тях те са с “другия”… Продължи по познатия маршрут до блока на бабата на Славчо. Изведнъж ги видя! Вървяха по тротоара насреща му. Разпозна жената по бежовото палто и бялата шапка с пискюл. Славчо беше до нея – тъжен. Сърцето на Роман се ускори. Спря, излезе. Те също се спряха и го изгледаха внимателно. – Не ме помнят – усмихна се вътрешно той. – Качвайте се. Днес празнична тарифа – без пари! – каза Роман. Приближиха се. Роман подаде ръка на момчето. – Здрасти, Славчо! Момчето погледна майка си, после сложи ръката си в неговата. – Забрави ли ръкавиците? Качвайте се бързо! Жената и Славчо седнаха отзад. – Не ме помните – возих ви преди месец – обърна се Роман в огледалото. Очите й бяха зачервени от плач. – Къде искате да ви закарам? – На гарата – прошепна жената. Славчо мълчеше, сгушен на седалката. – За Нова година остава по-малко от час. Няма да заминавате никъде. А и защо? Не знам какво се е случило, но на такава нощ не се плаче, нали, Славчо? – обърна се Роман към момчето. – Дойдохме при баба за празниците, но после с мама се скараха – рече тъжно Славчо. – Славчо! – прекъсна го майка му. – Такива неща се случват. Знаете ли какво? Няма да ходите на гарата. Почакайте, помислете за детето – той измръзна. Не го оставяйте без празник. – Защо се грижите за сина ми? Заведете ни на гарата – настоя тя. – Моята майка е приготвила толкова ядене, че може цяло село да нахрани. Всичко е страхотно, обещавам. Отиваме в нас да празнуваме. Ще дойдете ли, Славчо? – Да! – грабна се момчето. – Мамо, хайде де, моля те! – Съгласете се! Къде ще идете сега? Моята майка ще се зарадва. Всички сълзи и обиди трябва да останат в старото, а в новата година да влезем с усмивка! Роман усили радиото. – Това е съдба! Какво друго? И пак същата песен звучи… А казват, че чудеса не се случват – помисли си той. Спря пред вкъщи. – Бързо, имаме малко време! – подкани ги. – Еха! – викна Славчо и пръв хукна към входа. Роман отключи и влезе с гостите. – Мамо! Имаме гости! И много са гладни! – покани той. От кухнята се чу шумолене. – Айде, събличайте се! Остават десет минути! След секунди майка му влезе. Видя непознатите и се вцепени. – Кои са, синко? – попита. Роман намигна към жената. – Това е майка ми, Антонина Михайлова. А това, мамо, са Славчо и… – погледна младата жена, която без палто и шапка изглеждаше още по-млада и красива… – Настя – каза притеснено тя. – Мамо, покани Славчо и Настя на трапезата! – весело ги поведе Роман. Когато седнаха на празничната маса, той усилва телевизора. – Знаех си, по навик сложих още една чиния – в очите на Антонина Михайлова заискриха сълзи. – Не мога да свикна, че татко ти го няма… – Мамо, хайде стига! Всички днес плачете ли?! Я да опитаме твоите невероятни ястия! Роман отвори шампанското, напълни чашите и стана. Всички го последваха, включително Славчо. – За Нова година! – тържествено каза Роман, вдигайки чаша. – За новите приятели! – пискливо извика Славчо, всички се смяха… В новогодишната нощ четирима непознати по волята на съдбата се оказаха заедно. Никой още не знаеше, че от този миг животите им ще се преплетат завинаги. А всеки от тях ще получи най-желаното…

Благодаря ти, мамо Веселин се надигна от масата и се протегна. Ще изляза малко да покарам. Недей да се тревожиш, ще внимавам, а и вечер вече почти няма коли по улиците.

Като си взе кола, все с нея се забавляваш. А време е вече и ти да се уредиш, да си намериш жена!

Недей така, мамо Веселин прегърна майка си през рамо. Знаеш колко мечтаех за собствен автомобил. Ще покарам, ще ми мине меракът и после ще мисля и за семейство. Обещавам.

Добре, но ти почти на трийсет, а още си като дете с колички погали го майка му по косата. Хайде, върви.

Веселин излезе от входа, отиде до Опела си и изчисти снежинките от предното стъкло.

Книжка си беше взел отдавна, още баща му го беше учил как се кара старата им Лада. Опит имаше, но мечтата му беше за собствена кола, да е само негова.

Години събира пари, после месеци избира, и най-накрая всяка вечер се върти из Пловдив. Понякога излиза чак до околовръстното. Ако некой махне на пътя, Веселин го качва. Пари никога не е искал кара за кеф, не за бакшиш.

Седна зад волана, завъртя ключа и се заслуша с удоволствие в ръмженето на двигателя. Пусна радиото малко по-силно и плавно излезе от паркинга.

Светлината от фаровете огряваше искрящите снежинки. Тази зима дойде изведнъж, за няколко дни наваля толкова сняг, че побеляха всички улици.

Караше без цел из жилищните комплекси. На една задимена уличка Веселин видя жена с дете.

Той намали радиото, спря и свали прозореца откъм пасажерската седалка.

До улица Строител карате ли? надникна жената вътре.

Млада и хубава жена.

Качвайте се кимна Веско.

Колко ще струва? попита и още се чудеше дали да се качи.

За такива хубави дами не вземам пари усмихна се той.

Но като видя, че жената се стресна и отстъпи назад, Веселин побърза да се поправи:

Добре, пет лева ще ви устройват ли? Качвайте се, няма страшно засмя се.

Младата жена отвори задната врата и първо пусна синчето си петгодишно момче, после седна и тя. Веселин подкара към главната улица.

А колко коня има тази кола? дочу се отзад въпрос от момчето.

Коня? Ами, честно казано, не знам

Как няма да знаеш? настоя малкият пътник.

Като я купувах, ме интересуваше да изглежда добре, да е удобна. Мощността не ми беше по-важното. Ти явно разбираш, а? сериозно попита Веско.

Разбирам! отговори важно момчето.

Как се казваш, автомобилен експерт? засмя се шофьорът.

Станимир. А вие?

Аз съм Веселин. Приятно ми е, така ти давам ръка, ама сега не мога разсмя се отново Веско.

Айде стига, Станимире. Недей да го залисваш чичото усмихна се майката.

Няма проблем, забавен е отговори Веселин, хвърляйки поглед в огледалото към младата жена.

Едно топло чувство се настани в гърдите му.

Нощният град светеше витрините, лампите по улиците. До Коледа оставаше цял месец, но навсякъде в Пловдив вече се усещаше празнично оживление.

Спрете пред този блок каза тихо жената отзад.

Мога до входа да ви закарам, студено е отново предложи той, но този път тя погледна встрани и замълча.

Веселин спря в началото на дългия десететажен блок.

Жената слезе, държейки вратата и зачка сина си.

Станимире, хайде по-бързо, че баба чака побърза го тя.

Ще дойдеш ли пак утре за мен? тъжен тон прошепна малкият.

Неделя ще дойда, не плачи. Побързай, чакат ме, каза майка му.

Станимир мързеливо и бавно се изсули по седалката към отворената врата. Веселин излезе също.

Заповядайте жената му подаде пет лева.

Той ги прие, сгъна ги и ги пъхна в джоба.

Ще ги пазя за късмет, каза сериозно и стисна топлата ръка на момчето. Довиждане, приятелю.

Довиждане прошепна Станимир, стискайки голямата длан.

Айде, вървим. Бабчето чака, жената поведе момчето.

Станимир се обърна, помаха колебливо, Веселин отвърна.

Загледан видя, че от една паркирана Шкода излезе мъж и тръгна към тях.

Човекът целуна майката на Станимир и после подаде ръка на момчето, но то рязко се дръпна.

Майката на среща, момчето ревнува. Не се разбират с новия приятел, помисли си Веско, и някак му олекна.

Веселин се върна и усилено подуши в салона лек парфюм на жена. Погледна в огледалото, сякаш тя още е там.

Но седалката беше празна

Вече не му се караше. Музиката почна да го дразни, смени радиостанцията.

В главата му беше само погледът на младата жена обикновена, но нещо го беше впечатлило.

Преди няколко години Веселин беше лудо влюбен в по-голяма жена с пораснала дъщеря. Предложи ѝ, запозна я с майка си.

По-голяма е, има дете. Такава ли няма млада да си намериш, синко? Не прави грешка моли го майка му, след като Десислава си тръгна.

После майка му се ядосваше сама, че му развали щастието. Веселин с други момичета нямаше късмет.

Може и да го харесваха, ама не го докосваха така, както Деси. А тя се върна при своя стар мъж и пак се омъжи за него.

И днес

Веселин често караше покрай блока, където остави Станимир и майка му. Минаваше и по онази улица, откъдето ги взе.

Но така и не ги видя повече Често се сещаше за случайната пасажерка и нейния син. Знаеше номера на блока, би могъл да попита във входа коя баба гледа момче.

Но какво да прави? Може жена му да е щастлива с онзи

Излизаше с колата, дебнеше: Ако пак я срещна

Дойде предновогодишното време. Майка му още от сутринта се въртеше в кухнята, елхата беше украсена до прозореца.

Веселин се наспа, помогна в приготвянето, сложи празничните чинии, но като се стъмни, нещо го изведе навън.

Мамо, сняг вали истинска приказка. Ще покарам малко, да не заспя преди вечерята.

Ама къде ще ходиш? разтревожи се майка му. Само три часа останаха

За малко, не бой се каза той и влезе да се облича.

Колата беше цялата в пухкав сняг. Веско пъхна в замръзналия салон, пусна парното. Градът беше като умрял, по улиците минаваха само закъснели пешеходци.

По прозорците блестяха светлини, из цял Пловдив всеки довършваше последните приготовления.

На пътя махаше висок мъж, закопчан само догоре. Веселин спря. Човекът изпуфтя и седна отзад.

Нещо звънна в неговата торба. Като слезе, му подаде 10 лева, въпреки че пътуването беше кратко.

Хората на празника стават по-щедри. Явно празничната тарифа усмихна се Веско, но прие.

После качи двойка, които цялата път се караха. Отказа парите им.

Благодариха му дълго, изумени, че им се е паднало такова късметлийство и весело хванати под ръка тръгнаха на гости.

После Веселин пак мина тихо покрай улицата, от която взе Станимир и майка му. Загледа прозорците на блока, мислеше си там сядат сигурно на трапезата с онзи.

После тръгна по познатия маршрут край блока на бабата на Станимир.

Изведнъж ги видя! Вървяха по тротоара право срещу него.

Познал я по бежовото палто и бялата плетена шапка с помпон.

До нея крачеше унил Станимир. Сърцето му прелетя.

Спря рязко и слезе. Те го погледнаха учудено и малко недоверчиво.

Сигурно не ме помнят помисли си.

Качвайте се, ще ви откарам където пожелаете. Днес е празник безплатно! заговори ги.

Тръгнаха към колата. Той протегна ръка към момчето.

Здрасти, Станимире.

Момчето погледна майка си и чак после сложи ръката си в неговата.

Забравил си ръкавичките? Айде, сядайте да се стоплите!

Майка и син сядат отзад.

Не ме ли помните? Качих ви преди месец напрегнато промълви Веселин, гледайки жената в огледалото.

Очите ѝ бяха с червени следи от сълзи.

Към къде ви карам?

На автогарата каза тя.

Този път Станимир не продума, мълчеше унил.

До Нова година остават по-малко от час. Никъде няма да ходите сега! И защо? Не знам какво се е случило, но не бива да плачете тази вечер. Нали, Станимире? обърна се към момчето.

Дойдохме при баба за празника, но се скараха и майка ми и баба прошепна Станимир.

Стига, Станимире спря го майка му.

Стават такива неща. Хайде, няма да ви оставя на автогарата. Стойте! спря ги той, понечила да излезе жената. Помислете за момчето. Замръзна, ще изпусне празника.

Защо толкова ти пука за него? Карайте ни на автогарата! повтори тя.

Майка ми е наготвила за цяла рота. Всичко е страшно вкусно! Отиваме у нас да празнуваме. Какво ще кажеш, Станимире?

Да, моля! викна момчето. Мамо, хайде!

Съгласявай се. Къде по празника ще скитате? Майка ми ще се зарадва. Всички сълзи и проблеми ги оставяме в тази година, в новата влизаме с усмивка!

Веселин усилва малко радиото.

Това е съдба. И пак същата песен А казват, че чудеса няма мислеше си.

Спря пред блока.

Айде, слизайте, време няма! каза.

Уау! викна Станимир и пръв хукна към входа.

Веселин влезе с ключа и извика от коридора:

Мамо! Имаме гости, и са гладни като вълци!

От кухнята се чу тропот.

Бързо се събличайте! До полунощ остава десет минути!

Скоро майка му, леля Антония, надникна в коридора. Онемя за секунда.

Кои са, Веско? успя само да прошепне.

Веселин се усмихна лукаво:

Това е майка ми, Антония Иванова, а това са Станимир и погледна към жената, която сега, без шапка и палто, беше още по-нежна и красива

Йоана каза тя притеснено.

Мамо, покани Станимир и Йоана на масата развеселено нареди Веско и ги въведе в хола.

Като седнаха всички, усили телевизора.

Ей, мамо, по навик пак сложила резервна чиния, в очите на Антония блесна сълза. Свикна ли се без баща ти, Веско

Мамо, без сълзи! Айде да опитаме твоите невероятни манджи!

Отвори безалкохолното, всички надигнаха чаши, дори малкият Станимир със сока си.

Честита Нова година! обяви Веселин, вдигайки чашата високо.

С новите ни приятели! викна Станимир, и всички се разсмяха

В новогодишната нощ четирима души, по волята на съдбата или на чудо, се събраха на една маса.

И още не знаеха, че оттук насетне животите им ще се преплетат завинаги.

И всеки един получи онова, което най-много е чакалДокато отвън фойерверките оцветяваха небето над Пловдив, в топлия хол се разнасяше ароматът на домашна баница и смях. Антония притисна ръката на Йоана сякаш я канеше като дъщеря в семейството, а Станимир вече ровеше из подаръка, подаден му от Веселин малка количка, лъскава и синя.

Отдавна не съм се чувствала толкова сред свои прошепна Йоана, а очите ѝ блестяха в меката светлина.

В новата година всичко започва на чисто отговори тихо Веселин.

На масата за миг настана тишина от онези специални мигове, когато дори въздухът помни, че всичко се е променило.

Навън снегът валеше по-едро, застилаше стъпките на всичко старо.

А в сърцето на тази новогодишна нощ, докато часовникът отброяваше първите минути на новото начало, надеждата пак разцъфна топла, обикновена и истинска.

Понякога чудесата идват тихо, като случайна среща по зимните улици. И остават, вече завинаги.