Седем дълги години изминаха от деня, когато земята погълна тялото на Лилия. Седем години тишина, която звънеше в ушите по-силно от всяка музика, и самота, проникнала в стените на къщата като миризма на печен дим. Стефан всички го наричаха Стефанич остана сам на своите шестдесет и три. Възраст не стара, но вече и не млада, сякаш замръзнала между два бряга: отзад бурен, изпълнен с любов живот, напред само тихото, безрадостно течение на времето към неизбежното устие.
Бог не го лиши със здраве, тялото, изпълнено с селска работа, все още пазеше сила, но душата бе счупена и празна. Лилия угасна бавно и болезнено, той я гледаше до последния дъх, до последната тиха сълза на изтощените й бузи. И ето, тя си отиде, остави го сам на този свят. Деца Господ не им даде, така и преживяха душа в душа, в своя малък свят, ограничен от околностите на родното село.
Той свикна, че Лилия бе слънцето на неговата малка планета. Тя бе топлината, която загряваше дома, светлината, която го изпълваше с уют. Ръцете й вареха най-вкусните зелени чорби, печеха питки с толкова пухкаво тесто, че се топи в устата. Тя управляваше домакинството: млечна крава, кокошки, всяка година теле за отглеждане, за да имат свое, ароматно месо през зимата. Градината нейно царство, където царуваха идеални редици моркови, лук и картофи. А неговата мъжка работа се свеждаше до оран, копане на лехи и поправка на всичко, което се счупи. Той бе външният периметър на отбраната, тя душата и сърцето на тяхната крепост.
Човек свиква с всичко. Свикна и Стефанич с тишината. Отначало тя притискаше, звънеше в ушите, караше го да трепери от всеки скърцащ под. После стана фон. Скучно? Да. Непоносимо празно? Еще как. Но какво ще правиш? Такова е щастието.
Местните жени, разбира се, го гледаха. Стефан виден мъж, домашен, къща пълна, и без наследници, което в селото се смяташе за почти печеливш билет. Пращаха сватове, подмятаха сами, някои, още доста млади, направо предлагаха да създадат семейство. Но той ги отпращаше, отмахваше се, като от досадни мухи.
Тъгувам за моята Лили, обясняваше той на съседите, гледайки някъде над главите им, в празнотата. Тя отгоре, от небето, всичко вижда. Няма да одобри, ако доведа нова стопанка в къщата. Не иска тя споменът й да бъде засенчен от чужда жена.
А всъщност, в тишината на мислите си, той разсъждаваше различно: За да живееш заедно, трябва поне искра. Поне капка симпатия. А я няма. И аз, явно, още не съм созрял. Душата не се е върнала, не се е разтопяла.
След смъртта на жена си продаде кравата на един човек толкова мляко? Добрата кафява крава даваше по един кош сутрин и вечер. Продаде я в съседно село, сърцето му се сви от болка, сякаш предаде още едно живо същество, свързано с Лиля. Но през лятото продължаваше да държи теле или юница за месо. Така и живееше: свое месо, свои яйца, мляко вземаше от съседите понякога купуваше, понякога приемаше като милостиня от съседката Анастасия, която го гледаше с мълчаливо съчувствие.
Стефанич куцаше. Отдавна, в младостта си, кон му счупи крака. Костта зарастна криво, но той махна с ръка нямаше време. Куцукането стана част от него, а в последните години се появи и тояга издялана, дъбова, подарък от Лилия. На неговата несигурна походка вече никой не обръщаше внимание, сякаш така трябваше да бъде.
Онова ден седеше на обедната маса, сам, и си наливаше в дълбока чиния току-що сварена зелСтефанич погледна към прозореца, където снежинките се спускаха тихо, и усети как сърцето му потъва в спокойствие, защото знаеше, че Лилия ще остане единственият слънчев лъч в неговия мрак.
