БЪДЕЩАТА БУЛКА
Видях как Галина, моя годеница, стресна сеща се как годеникът ѝ Дамян с изкривено от ярост лице удари Марчето кроткото дакелче, защото неволно стъпила с калната си лапа върху белите му маратонки. Лиса, другото ни куче, искаше да защити малката, но и тя отнесе тежък кожен повод по муцуната. В тоя момент осъзнах защо всичките ѝ котки и кучета така не обичаха Дамян.
Галина седеше замислено до прозореца. Вечерта си беше настанила зимната тишина. В апартаментите наоколо светеха лампи, но за Галина не беше важно дали е светло или тъмно. Имаше над какво да се замисли.
Изглеждаше, че има всичко: апартамент, стабилна работа и живееше прилично, ала любовта ѝ все не вървеше. Годините си течаха съученичките ѝ се бяха омъжили, отглеждаха деца, а тя все си оставаше сама. Трябваше ли наистина, като умна и симпатична жена, да си остане стара мома? “С какво съм по-лоша от другите?”, питаше се, докато галеше пухкавите си приятели, сгушени около нея.
Родителите на Галина си отидоха рано, един след друг. Тя остана под грижите на баба си и още тогава реши, че ще стане лекар. Завърши гимназията, кандидатства в Медицинския университет в София, но не успя да влезе по конкурс. Постъпи във фелдшерската програма в Медицинския колеж и сега работеше на бърза помощ по 24-часови дежурства.
Обичащата я баба отдавна се беше върнала в село, където си гледаше къщата и се надяваше внучката ѝ да си оправи личния живот. Но не ставаше.
Като дете Галина мечтаеше да има котка и куче. Майка ѝ беше алергична към животинска козина така разбраха, когато Галина донесе у дома бездомно котенце още същия ден майката получи астматични пристъпи и котето Пряник отиде при бабата.
След като родителите си заминаха, Галина прибра още едно коте, Симчо, намерено до кофите. Искаше и куче, ала бабата се плашеше от голямата отговорност. Сега вместо спътник в живота, Галина имаше петима верни приятели без които съвсем нямаше да ѝ е лесно.
Лиса, женското кутре, доведе сама беше го прибрала измръзнало и окрякало пред един супермаркет в София. Опитваше се да промъкне в магазина, ала охраната я гонеше. Галина прибра мършавото кутре в чантичката си и го донесе у дома. Енергична, умна и игрива, Лиса моментално си пролича защо заслужи такова име като куршум тичаше из апартамента, та затова и я кръстиха Лиса.
След нея се появи и дакелчето Марчето. Съседите при преместването си решили, че няма място за нея в ремонтирания апартамент ще цапа новите мебели и пода. Оставиха я посред зима пред блока си и заминаха. Седмица подивялото животинче се въртеше около входа, докато Галина не научи за нещастието ѝ от кварталните кучкари. Отведе я, лекува й възпалените уши и прегърна още една душа тиха, умна и хрисима домашна любимка. В студеното време Галина връзваше шал на Марчето снегът не й пречеше, обичаше го, макар и малко смешно да изглеждаше, кротко крачейки като дребна строга бабичка.
Котката Костадинка сама си дойде тъмен зимен ден, докато Галина бързаше за поредно дежурство под краката ѝ с ужасен писък се втурна полузамръзнал бял снежен кълбенце очевидно луда от глад и студ писана. Пусна я във входа до радиатора, даде ѝ две филии със сирене и суджук, прилепи бележка на таблото: Моля, не гонете котето! Ще я взема след работа, ако изцапа, ще почистя. Галина от ап. 7.
У дома не се чудеше как да я нарече даде и своето бащино име Костадинка, и на него котката отвърна. Костадинка бързо се намести у дома, стана шефка и въведе ред. Изискваше чистота, спазване на правилата, правеше обиколки всяка нощ да види всички ли са добре.
Последен дойде дребното мълчаливо котенце Мишо, спасено в Борисовата градина където го дебнеха свраки. Като порасна, Мишо пак остана тих и кротък, никога не спори, никога не се бие.
Всички пет бивши бездомници живееха в разбирателство и гледаха да не натъжават стопанката си. Галина си знаеше, че не на всеки кандидат-жених ще се хареса това животинско семейство, баба й неведнъж й го казваше:
Гале, скъпа, какво ще правиш с две кучета и три котки? Няма да се хареса на всеки млад мъж. Днес не са като нас, всеки гледа да си няма грижи…
Който не ме цени с животните, и без тях няма да ме заслужи, бабо!
И така стана. С Лъчезар се запозна, когато започна работа излизаха шест месеца. После се оказа, че мъжът й не понася животни и скъса с него.
После се появи Дамян чаровен, забавен и умел плувец, шампион на софийския регион. Можеше да впечатлява, грижи се, разхождаше Лиса и Марчето, предложи и годеж, ала с времето животните започнаха да го избягват. Лиса ръмжеше, Марчето се криеше и лаеше, котките не искаха даже да го доближат, Костадинка дори съскаше при всеки опит за допир.
Веднъж, докато Галина готвеше вечеря, излезе на балкона видя как Дамян с изкривено от злоба лице ритна Марчето, понеже му изцапала маратонките. Лиса се хвърли на помощ, но той я удари с тежкия повод. Галина изтича отвън и със замах отне повода и я удари него по ръцете.
Гале, боли! Какво правиш?
Разбра защо животните ненавиждат Дамян.
Боли те?! А тях не ги ли боли!? С какво право посягаш на моите любимци? Може би мен също ще удариш друг път!
Само ги поучих! Не искам всеки да ми тъпче краката!
Върви си и не се връщай никога повече.
Да и няма да ми липсва! Зоопарк си развъдила!
Мъчеше се дълго с разбитите си надежди и суровите думи отекваха дълго в съзнанието й. После дойде истинската любов случайна среща с д-р Симеон Янев, травматолог. Работеше нощна смяна, пишеше доклад за пострадал в катастрофа, когато вдигна очи и срещна нейните. Блъсна я електрически ток. До сега не вярваше в любов от пръв поглед, но явно я има.
Симеон намери телефона ѝ и звънна още същата вечер. Започнаха да се срещат, Галина усети, че този висок, мълчалив човек е сериозен с нея, и това я радваше и плашеше ако и този път всичко се разпадне? Реши да скрие от него любимците си щом мине сватбата, тогава ще се разбере, каквото ще.
Минаха шест месеца. Симеон я запозна със сестра си Светла и зет си, караха до родното село на Симеон в Балчик да срещнат родителите. Тя го запозна с баба си.
Галина често ходеше в неговото малко ергенско жилище, чисто и прибрано, но той не беше идвал у тях, вече му стана чудно. Оправданията ѝ за болни роднини не помагаха вечно.
Реши: заведе и натовари всичките си любимци при бабата. Там някои вече бяха били, котките си я обичаха.
Баба ѝ много не одобри:
Гале, така не бива. Симеон е честен човек, а ти лъжеш.
Бабо, не мога без него, ами ако избяга заради животните? И без тях не мога, ти знаеш!
Няма да свърши добре така…
Всяка вечер след работа Галина тичаше при любимците си. Подозренията на Симеон се разсеяха и той й предложи брак с красив пръстен с аметист.
Само ти казвам предварително, богато зестра няма, шегуваше се тя.
Пуснаха заявление, денят наближаваше, приготовленията я завихриха. След едно дежурство, звънна на бабата че ще мине следобед трябвало да пробва булчинската рокля, да нагласи менюто в ресторанта и с бъдещия съпруг да купят халките.
Върнаха се у дома по тъмно, уморени, и докато брояха гостите за банкета, пиха чай със сладки.
Симеон хвърли да изхвърли боклука, но кошчето се пръсна и оттам изпадаха опаковки от храна за кучета и котки.
Тези откъде са?
Нищо, после ще ти обясня, отговори Галина, и смени темата.
Същевременно у бабата Лиса и Марчето излязоха да потичат в двора, когато дойде пощальонката с пенсията. Бабата я вкара вътре, оставяйки отворени вратата и портата Костадинка, Симчо и Мишо се изнизаваха на снега. На мига се събра цялата банда, Лиса напред, Костадинка рядко отзад да следи всички, и хукнаха по снега към апартамента на Галина.
Софиянци гледаха странната дружина с усмивки, дори на пешеходните пътеки, а Марчето се търкаляше в снега и шалът ѝ на една страна.
Симеон чу нещо да стърже по вратата и надава лай и мяукане. Отваря вътре влиза доволна дакелка с шал, след нея още куче, после всички котки, засмени и заснежени.
Ехе, каква бригада е това?
Галина се затича, скри лицето с ръце, седна срамежливо на шкафа за обувки и заплака.
Гале, твойте ли са? Всичките?
Да. Бяха при баба.
Лиса и Марчето почнаха да лаят към него, Костадинка воинствено съска.
А ти уж зестра нямаше.
Симеон си облече якето, излезе, качи се в колата и замина. Галина звънна на баба си да я успокои.
“Ето, няма да има сватба, сама съм си виновна”, казваше булката, гушнала животните. Не му звъня да се обяснява вече нямаше смисъл, лъжата я съсипваше.
Минаха часове, на вратата се позвъни. Стоеше Симеон с торби скъпа храна за кучета и котки. Усмихна се, остави ги, после пак излезе.
Не заключвай!
Скоро се върна, водейки дакел в червен гащеризон.
Това е моята Ника. А това е Маруся извади рижа котка изпод якето. Ще ги приемете ли във вашата дружина?
Минаха години. Галина Костадинова и д-р Симеон Янев и досега си разказват това с усмивка. Кой знае, ако не беше това зестра, дали съдбата им щеше да бъде така щастливо сплетена…







