– Искам да направя тест – ако Даша наистина е моя, ще я взема. – Вземи я още сега, само се пречка – омръзна ми, трябва да я храня, да я обличам, себе си не глезя, за да ѝ купя нещо за ядене. Такъв е животът… Дай пари, Мишо, а?

-Ще настоявам да направя тест ако Десислава се окаже моя дъщеря, ще я взема при мен. -Вземи я веднага, само ми тежи писна ми, все аз трябва да я храня, да я обличам, а за себе си нищо не купувам, за да има тя залък. Така е устроен светът Дай ми пари, Мишо, а?
Преди време, когато всичко вървеше по-спокойно, станах рано, за да приготвя закуска на жена ми Маргарита увих филиите във фолио и ги оставих на масата. Работех в автосервиз, където обедна почивка нямаше, затова винаги носех храна от вкъщи.
Маргарита беше готвачка в столова, работата ѝ бе далеч, затова ставаше още по-рано от мен. Навън ръмеше ситен дъжд, тя грабна чадъра от коридора, но той се изплъзна и падна с трясък. Замръзна за миг, надникна в спалнята аз не помръднах.
Маргарита се усмихна кротко:
-Ех, все разсеяна! и тихо затвори вратата след себе си.
Маршрутното такси пристигна неочаквано бързо. Маргарита седна до прозореца, загледана в стария град, мислейки за съдбата си.
Вече не беше млада, наближаваше тридесетте, но бе щастливо омъжена. Макар да не живеехме охолно, се разбирахме добре.
Единствената ѝ болка бе липсата на рожба мечтаеше за дете, без значение пола.
Три години обикаляше доктори, но всички твърдяха, че е здрава.
Маргарита слезе от маршрутката, плати с левове и тръгна през парка към столовата. На мокра пейка видя малко момиче, което хлипаше. Беше с тънко яке, трепереше от студ, а сълзите се смесваха с дъжда по бузите ѝ.
Маргарита се приближи внимателно:
-Здравей! Защо си тук сама?
-Мама ме изгони прошепна момичето.
-Как така те изгони? учуди се Маргарита. Не можеше да повярва, че майка би оставила детето си на дъжда.
-Тя спеше, а аз огладнях. Събудих я Мама се разкрещя И сега съм тук
-Как се казваш?
-Десислава.
-Какво да правя с теб, Десислава? Маргарита погледна часовника. Добре, хайде, къде живееш? Далеч ли е?
-Не, наблизо посочи момичето.
След пет минути вече бяха пред апартамента. Маргарита звънна, но никой не отваряше дълго.
Накрая се появи сънлива жена с мръсен халат, косата ѝ беше сплъстена, лицето изморено.
Погледна ни с недоумение, после отстъпи:
-Влизайте.
Влязохме. Миризмата беше непоносима, на пода се търкаляха парцали, по мебелите имаше дебел слой прах. На рафта видях снимка очите ми се разшириха.
Бях виждал тази снимка в албума си у дома тя беше изрязана, но на този кадър до мен стоеше млада красива жена, която разпознах като домакинята. Маргарита ме погледна с изненада.
-Е? каза жената.
-Какво е? Маргарита се съвзе. Дъщеря ви плаче в парка, а вас не ви интересува? Каква майка сте?
-Я не ме учи! Възпитавай си твоите! Не се меси в моите! жената се обърна към дъщеря си. Къде се мотаеш?
Десислава бързо се скри в другата стая. Маргарита си тръгна, разбирайки, че няма какво да прави тук.
Цял ден мислех за момичето, за снимката, за тази жена, която явно имаше връзка с мен.
Вечерта Маргарита ми показа снимката:
-Любими, кой е до теб на тази снимка?
-Разказвал съм ти за Елена бяхме заедно дълго, мислехме да се женим, но тя срещна друг и ме остави.
-Защо изряза снимката?
-Не можех да ѝ простя, че не запази детето когато се разделихме, беше бременна, но каза, че няма да го остави. Заминах, срещнах теб, върнахме се тук заедно. Нямам какво да крия. Но защо питаш?
-Днес ми се случи нещо странно разказа Маргарита за момичето и майка ѝ.
Замислих се Възможно е да е моя дъщеря
-Къде живеят?
Маргарита ми каза и си легна, много уморена. През нощта я видях да спи, а аз седях на масата и мислех.
На следващия ден позвъних на вратата на бившата си. Десислава отвори, гледаше ме с любопитство.
-Здравей! Ти Десислава ли си? Къде е майка ти? тя се затича вътре.
-Мамо! Дошъл е някой!
-Кой? показа се жената, небрежно облечена.
Гледах я не разпознах Елена, жената, която някога обичах.
-Ти? повдигна вежди. Какво правиш тук?
Влязох, поех тежко въздуха.
-Елена, трябва да знам истината. Десислава, според възрастта ѝ, може да е моя дъщеря. Така ли е?
Жената седна тежко, погледна ме:
-Дай пари, Мишо, моля те А ти не си ми плащал издръжка. Аз я храня, от теб нищо не съм взела. Дай поне сто лева.
-Защо ме излъга? Каза, че не си запазила детето.
-Исках, но Валентин настоя да стане баща, после ме изостави, когато Десислава беше на три месеца. Каза, че не иска чужди деца. Опитах да се върна при теб, но ти беше заминал.
-Ще направя тест ако Десислава е моя, ще я взема.
-Вземи я веднага, само ми пречи омръзна ми, трябва да я храня, да я обличам, аз дори не си купувам нещо за себе си, за да има тя какво да яде. Такъв е животът Дай ми пари, Мишо, а?
Десислава се приближи плахо:
-Ти ли си моят татко? гледаше ме с големи кафяви очи.
-Да, Десислава, аз съм. Искам да те взема при себе си. Съгласна ли си?
Момичето погледна майка си и прошепна:
-Няма ли да ме нараниш?
Тежко въздъхнах:
-Не, Десислава, никога.
Тя кимна:
-Тогава съм съгласна!
Погалих я по косата и излязох. На стълбите Елена ме настигна:
-Имаш ли пари? Дай. подадох няколко банкноти, лицето ѝ се озари.
Върнах се в апартамента. Десислава стоеше в коридора, тъжна.
-Обличай се. Тръгваме мислех само едно:
-Това е моята Десислава! Нямам право да я оставя тук.
След половин час Десислава прекрачи прага на нашия дом. Позна веднага Маргарита, която я беше завела преди дни, а Маргарита гледаше невярващо.
Когато изкъпана и нахранена Десислава играеше с котката, Маргарита ме попита:
-Сигурен ли си, че постъпваш правилно? Нищо не знаеш за нея.
-Ще разбера. Разбира се, че е правилно как иначе да се отнасям към собственото си дете?
Маргарита се обърна и отиде в кухнята, плачеше без да се крие.
-Защо това се случва с мен?
Тя винаги е искала дете, но не можеше да роди, би се грижила за него като за най-ценното.
Сега тази Десислава. Как да се държи с нея? Лошо не може, добре ами ако не успее?
Чувстваше обида към мен, към Елена, към живота В този момент някой я погали по главата. Маргарита помисли, че съм аз, но като вдигна глава, видя Десислава.
-Зле ли ти е? Нещо се е случило? Аз също често плача. Искаш ли да ти разкажа хубава приказка? Знам една.
Маргарита я прегърна.
Мина година. Направих теста, но само заради документите с Маргарита решихме, че независимо от резултата, Десислава остава с нас.
Маргарита обикна приемната си дъщеря, даряваха си взаимно цялата си нежност.
Аз също се привързах станахме щастливо семейство.
Но един ден Маргарита се разболя внезапно. Сутринта се чувстваше зле, искаше да остане вкъщи, но отиде на работа, а след няколко часа припадна и се озова в болница.
-Какво ми е? Маргарита никога не е била слаба.
-Направихме изследвания скоро ще стане ясно, но засега трябва да останете тук. Вашите близки вече са уведомени.
Скоро в стаята влязохме аз и Десислава.
-Мамо-Маргарита, как си?
-Нищо ми няма, Деси, просто трябва да си почина.
В този момент се върна лекарят:
-Е, госпожо, защо не казахте веднага, че сте бременна?
Не бива така да се шегувате. Всичко е наред бременна сте, друго не открихме. Ще направим всичко, за да мине леко. Днес ви изписваме.
Маргарита седна рязко:
-Какво? Какво казахте, докторе? Бременна съм? Мишо, това ли каза?
Но беше истина мечтата ѝ се сбъдна. Родихме здраво момче, нарекохме го Ивайло.
Десислава помагаше на приемната си майка във всичко.
Маргарита не можеше да си представи как би се справила сама, ако не беше голямата ѝ умна дъщеря.
После се роди малката Невена. Радостта ни беше безкрайна семейството ни стана голямо, сплотено и щастливо. Вярвам, че това щастие дойде у дома ни с малкото момиче с голямо, добро сърце.
Днес, когато пиша тези редове, разбирам понякога съдбата ни изпраща най-ценното, когато най-малко очакваме.