Сега съм на 52 години. И нямам нищо. Нямам жена, семейство, деца, работа… Нищо не ми остана.
Казвам се Петър. С жена ми, Димитрина, бяхме женени цели 30 години. Винаги аз бях човекът, който носеше парите вкъщи, а тя се грижеше за дома и всичко останало. Никога не съм искал да работи харесваше ми идеята да е вкъщи, да поддържа уюта. Знаех я там и това ме правеше спокоен. С времето обаче започна да ме дразни.
Живеехме заедно с уважение един към друг, но любовта си отиде някак. Мислех, че това е нормално и не го взимах присърце. Но после всичко се промени. Един път бяхме с приятели на кръчма и там срещнах Ивайла двайсет години по-млада от мен, красива, добря жена и много жизнерадостна. Беше като някаква мечта.
Започнахме да се виждаме и след няма и два месеца разбрах, че вече не искам да минавам през двойния живот. Дори не ми се прибираше вечер у дома. Сърцето ми беше при Ивайла и си дадох сметка, че искам тя да ми бъде новата съпруга.
Само след няколко дни казах истината на Димитрина. Тя прие всичко спокойно, не вдигна скандал, нито крясъци. Тогава си помислих, че сигурно и тя вече не ме обича и за това така приела нещата. Но сега разбирам колко много я е заболяло.
Разведохме се. Продадохме стария ни апартамент в центъра на Пловдив, същия, в който заедно бяхме толкова години. Ивайла беше категорична да не оставям апартамента на бившата си съпруга. И както каза така и направих. Димитрина си купи малка гарсониера някъде в Кючук Париж. Аз прибрах спестяванията си и купих двустаен апартамент за мен и Ивайла някъде в новите квартали.
Не помогнах с нищо на Димитрина, дори лев не ѝ дадох. Знаех, че има малко спестени пари и знаех, че трудно ще намери работа, беше прекарала целия си живот у дома но просто тогава не ме интересуваше. Децата ни, Георги и Стефан, спряха да ми говорят. Не можеха да простят, че нараних майка им така.
В онези дни не ме беше особено грижа. Ивайла беше бременна и ние с нетърпение чакахме появата на бебето. Родиха се накрая момченце. Но то някак не приличаше нито на мен, нито на Ивайла. Приятелите ми се подсмиваха и започнаха да намекват, че може да не е мое дете. Не исках и да ги чуя.
Животът с Ивайла не тръгна работех като луд, грижих се за дома и детето, а тя само искаше пари и все някъде излизаше по нощите. В къщи винаги цареше пълен хаос, а топла храна не помня да е имало. Прибираше се в три-четири сутринта, често миришеше на алкохол, викаше ми за глупости.
Накрая и работата си изгубих. Уморен и ядосан, започнах да бъркам и ме уволниха. Така минаха три години от живота ми. Тъкмо тогава брат ми Иван, който така и не хареса Ивайла, а и от самото начало се съмняваше, че детето не е мое, ме убеди да направя ДНК тест. Оказа се, че нямам нищо общо с момчето.
Разделихме се веднага след истината. През всичките тези години дори не се бях спрял да звънна на Димитрина или на децата ми. След втория развод, реших да се върна при първата си жена. Купих цветя, кутия бонбони, хубаво българско вино и се запътих към нейния адрес. Оказа се обаче, че там живее друг човек. Новият й съсед ме упъти къде се е преместила.
Отидох. Отвори ми непознат мъж и разбрах, че Димитрина вече е с друг. Намерила е хубава работа в една софийска фирма и се омъжила повторно, този път за колега. Щастлива си беше жената.
Няколко седмици по-късно я мернах в едно кафе. Седнах при нея и поисках да се върне при мен. Погледна ме така, все едно съм ѝ най-далечният човек на света и стана без да каже дума. Точно тогава усетих каква огромна грешка направих. Какво спечелих? С каква цел оставих семейството си и разруших всичко заради едно младо момиче?
Сега съм на 52 и нямам нищо зад гърба си. Нямам нито жена, нито работа, децата ми не искат да ме знаят. Изгубих всичко най-ценно и всичко си беше изцяло по моя вина. А най-лошото е, че тази грешка няма как да се поправиСедя на стария ни диван единствената вещ, която взех след развода, и гледам през прозореца към натежалите небеса над града. Чудя се дали някога синът ми Георги ще ми прости, дали Стефан помни как сядахме заедно да риболовстваме. В мислите си вече не търся начин да върна времето знам, че нямам власт над него. Остана ми само самотата, тихият глас на съвестта и вкусът на едни отишли си години, които не се връщат.
И все пак, всяка сутрин се събуждам малко по-тих, малко по-смирен. Подредих дребните си дрехи, измих чиниите, спрях да се оплаквам. Започнах отново да ходя на работа каквато и да е, просто за да не съм излишен. Поздравявам хората на улицата и някак, макар и смътно, усещам, че не съм напълно изгубен. От време на време срещам очи, в които виждам надежда същата, дето някога съм имал.
Научих се, че нищото, което ми остана, е достатъчно да започна начисто. Има ли смисъл от живота, когато си изгубил всичко? Не знам но все още дишам, ходя, гледам утринното слънце и тайно се моля, един ден децата ми да ми позвънят. А ако не го направят, ще продължа да се уча да прощавам на себе си. Защото понякога новият път започва там, където свършва старият, а първата стъпка отново е най-трудната и най-смела.
Сега съм на 52 години. И нямам нищо. Нямам съпруга, семейство, деца, работа… нямам нищо.
