Вестичката, че Михаил Петров си намислил да омъжи единствената си дъщеря, разтреси цялото село. Ама какво момичето не само че не беше хубаво, ами беше откровено грозна. С голям нос, леко кривогледа и крака с различна дължина за Ваньо не стоеха редици от ергени. Дори обикновената разходка до магазина и обратно винаги завършваше с подсмивки, които я следваха навсякъде.
“Защо вървиш като Ваня-кривокрака?”, ругаеха майките децата си, ако те започваха да си играят, влачейки единия крак.
Но Михаил Петров обичаше дъщеря си безкрайно. И тъй като не беше беден човек все пак беше кмет обеща солидно зестра. В селото веднага зашумоля. Мълвиха, че за такава зестра може и да си струва да погледнеш момичето. Де, работливо е, и нрава тих.
Така се появиха двама ергени Васко и Петьо. Васил беше син на учител значи, интелигентен. Макар и семейството му да не беше много заможно, момчето вече имаше построена къща в края на селото. Можеш да се нанесеш и да живееш веднага. И родителите на Васил не бяха против да се сродят с Михаил Петров.
“Васко, готви се да се жениш”, шокира бащата сина си. “Намерих ти Ваня, дъщерята на Михаил Петров. Най-добрата жена за теб.”
“Защо тъкмо тя? Крива и грозна, не я искам. По-добре Марчела да ми сватат”, цупна се бъдещият младоженец.
“Не, сине, жени се за Ваня. Те са по-заможни, само конете им колко струват! А от лицето вода не се пие”, отвърна бащата.
Другият ерген, Петър, не беше съвсем беден, но и не особено заможен. Възпитавала го беше само една баба, и тя, разбира се, не можеше да осигури на единствения си син собствено жилище.
“Къде се буташ, Петрю? В селото ще те засмеят. Със свинска муцуна в калаена ракла”, оплакваше се майка му, когато Петър ѝ нареди да приготви чисти дрехи за сватбата. “И момата не е кой знае каква красавица.”
“Как така не е красива, майко? Очите ѝ са сини като метличини, а косата като огън, дълга и остра. А че е куцалка, това изобщо не ме бърка. Приготвяй се, вървим да я сватваме.”
Въздъхвайки, майка му започна да се готви. Явно си мислеше, че Петрю има голямо сърце и остри очи, които виждат по-дълбоко от външната обвивка.
Михаил Петров, разбира се, се изненада, че има цяла двама ергени. Жив и здрав, той знаеше, че дъщеря му по външност не е за всеки. Затова, след като говори със сватбарите и поразмисли, реши да даде преимущество на Васил.
“Но, тате, на мен Петър ми е по-сърдечен”, започна да го убеждава дъщеря му, свеждайки очи. “Срещнахме се на моста край езерото, кормилото ми се счупи. Той веднага ми помогна. Добър ми се стори, погледът му топъл. А Васил гледа някак хитро и студено.”
“Не знам”, поклати сивата си глава Михаил Петров. “Струва ми се, че твоят Петър ще разпилее зестрата, която сме подготвили. Не е виждал добър живот, а тук изведнъж всичко наведнъж. Според мен с Васил ще ти е по-добре. И семейството му е добро.”
На Ваня не ѝ остана друго освен да се съгласи. Макар сърцето ѝ да клони към Петър, не посме да противоречи на баща си.
Сватбата бързо уредиха, че да не си промени ергенът мнението. И след месец младите се нанесоха в своята къща и си наредиха домакинството. Ваня, въпреки физическите си недостатъци, беше работлива и всичко в ръцете ѝ вървеше. А младият ѝ мъж, обратното, можеше цели дни да лежи на леглото и да чете книги. В учителското семейство винаги имаше много книги, и Васил от малък беше запален по четенето.
“Ваня, чела ли си някоги Грибоедов? Или да речем Достоевски?”
“Колко си ограничена”, въздъхваше Васил. “За какво да говорим с теб, даже не знам.”
“Ами за какво? Тревата за кравите трябва да се оправи, на свинете да им се направи по-широк корито, че всичко разливат”, започваше да изброява младата съпруга.
“Всичко ти е едно и също”, махваше с ръка Васил. “Свине и трева, нищо друго. Конете, между другото, баща ти ги да подарък, така че сам се грижи за тях.”
Така и стана. Ваня от сутрин до вечер въртеше домакинството, гледаше добитъка и градината. А Васил само четеше книги и я упрекваше за необразоваността ѝ. Ваня опита да се обърне към свекъра и свекърва, за да повлияят на сина си. Ама свинският обор се руши, керемидите по покрива са разбити от градушка, а на стопаина му пука. Но, към изненадата ѝ, в семейството на съпруга ѝ нещата бяха същите.
“Нека чете”, кимна свекърва ѝ. “Жените сме силни, така че ти работи. Иначе Васил бързо ще си намери друга, по-хубава.”
И Васил си намери. Тайно тичаше вечер през градината при Марчела. Тя беше податлива, и скоро цялото село вече знаеше накъде отива Васил от Ваня. След време той дори спря да крие чувствата си.
“С Марчела поне има за какво да говорим, не като с теб. И освен това дори наследник не можеш да ми дадеш, пуста.”
Тези думи заболяха Ваня най-много. Наследник чакаха всички и родителите от двете страни, и Васил, и тя самата. Но времето минаваше, а бременността не настъпваше. Може би заради постоянните физически натоварвания всичката работа, мъжка и женска, вършеше тя.
Все по-често момичето си спомняше за Петър и мислеше как би изглеждал животът ѝ, ако беше послушала сърцето си. А скорошната среща с майката на Петър разтърси дълго забравено вълнение. Възрастната жена разказа, че синът ѝ, след като не успя да се ожени, замина за града и стана ветеринарен лекар, но все още не беше създал семейство.
“Той, Ваньо, толкова се разтресе тогава, че Михаил Петров му отказа. Да не лъжа, и аз бях против теб”, призна майка му, търкайки килимите с сапун. “Не знаех, че си толкова добра жена. Аз му съветвах Марчела, прости ми господи. Ама явно Петрю е по-умен. Какво да го говорим сега”
“Да”, въздъхна Ваня, едва запазвайки равновесие на хлъзгавите дъски.
“Писа, че го пращат по разпределение в нашия край, обеща да оправи къщата”, продължи да споделя жената, сякаш не забелязвайки реакцията на Ваня.
“Да видя Петра, само с едно око”, помисли си Ваня и веднага почервеня от мислите си. Как може, при жив мъж дори да си мисли така?
Скоро животът се завъртя толкова бързо, че едва можеше да седнеш. Първо съседката Марчела забременя от Васил. Цялото село бръщолевеше и денем, и нощем, та Ваня дори се страхуваше да излезе от къщи. На всяка стъпка срещаше подсмивки и съжаляващи погледи.
“Ваня, не се сърди, че така се получи”, разправи ръце Васил. “Разбираш, аз съм мъж, на мен ми трябва жена, която да ражда. А ти, излиза, не можеш. Така че имам пълно право да те върна при баща ти.”
“Как така, Василе Ние живеем наред, или не съм добра стопанка? В селото ще ме засмеят, ако трябва да се прибера при баща си.”
“А на мен какво ми дреме? Да живея и да се мъча ли? Събирай, Ваня Петрова, багажа си и се прибирай. Не ми е вече до теб.”
Задъхвайки се от сълзи, Ваня едва дочака вечерта, за да отиде през градините при баща си. Разбира се, той не беше доволен, но какво да прави, особено след като Ваня наистина не можеше да му даде наследник. На сутринта Михаил Петров отиде лично да вземе конете и да поговори със зета си, но срещна Марчела. Соперницата се разхождаше по двора в халата на дъщеря му и с удоволствие оглеждаше новите си владения. На Михаил Петров не му остана нищо друго освен да плюе през зъби и да си тръгне.
Селяните, както обикновено, пошумяха и забравиха. А след месец се появи нова новина в селото се завърна Петър. С дълга палто и шапка на градски маниер, Петър Петров изглеждаше като от друг, непознат свят. Особено впечатляваше бастунът му. Селяните, разбира се, го нарекоха “тояга”, но зад гърба си завиждаха на модерния стил на момчето.
“Посрещай ме, мале”, прегърна Петър майка си.
“За дълго ли, сине?”, попита тя, изтривайки сълзите.
“Завинаги. Решиха да отворят ветеринарна станция тук, и аз се предложих. Обещаха пари, ще си построя къща. А засега ще оправим твоята”, усмихна се Петър. “Разправяй, какви новини има по селото, и сложи нещо на масата”
Петър, макар и да беше станал уважаван човек, не беше забравил как се работи с ръце. През деня селяните водеха животните при него, а вечер той оправяше дома. Поправи покрива, падналата ограда, подреди ябълковата градина и още много неща, където бяха нужни мъжки ръце.
“Жена ти трябва добра”, възкликна майка му, гледайки го как поставя нова дръжка на банята. “Нима в града няма добра?”
“Няма, всички са празни. Отвън красиви и с образование, а отвътре нищо. Дори да поговориш няма за какво”, сви рамене Петър.
Възрастната жена поправи забрадката и стисна устни.
“И какво ви трябва на вас, мъжете Ето и Васил изгони своята, каза, че няма за какво да говорят. Сега и ти така.”
“Кой Васил? Копачинския? А неговия не беше ли умряла?”
“Не”, махна с ръка майка му. “Синът на учителя Стефан Петров. Ти го знаеш, с него ходихте да сватвате Ваня.”
Петър замръзна, едва не изпускайки чука.
“Как я изгони, напълно?”
“Напълно. Доведе си Марчела, бременна е. А Михаил Петров, колкото и да се ядосва, прие дъщеря си обратно. Къде ще отиде тя сега, куцава и бездетна.”
“Не говори така за Ваня! Ако на Васко не й трябва, аз ще се оженя за нея.”
“Бой се от бога, сине! Тя дори да не може да ражда, каква полза от нея. Разбира се, твое си е дело, не се меся”, стисна устни майка му, вече съжалявайки, че е започнала този разговор.
**
На следващия ден Петър, както преди пет години, отиде в къщата на Михаил Петров. Да поиска ръката на дъщеря му. Само че сега той беше уважаван в селото човек и се надяваше, че няма да му откажат. И самата Ваня, вече като “закъсняла”, можеше да каже дали ѝ харесва ергенът.
Приеха Петър с радушие, а когато разбраха защо е дошъл, даже и обикновено сдържаният Михаил Петров едва не се разплака.
“Ех, Петре, Петре”, запъти се той, запалвайки лула. “Аз не ти я дадох Ваня тогава. Кой знае, може би живота ѝ щеше да е по-различен. Майко! Викай Ваня тука.”
“Не гледай, Михаил Петров, че още нямам къща”, опита се да се извини Петър. “Следващата седмица ще строят фелдшерския пункт, и на мен ще направят къща. По наредба отгоре.”
“Ако Ваня не е против, може дори утре да се жените. Мислиш, че има опашка за невести като нея в селото? А с пари ще ти помогна, не се притеснявай. Не бих ли помогнал на единствената си дъщеря? Ваньо, ето Петър иска да се ожени за тебе.”
Младата жена, стоейки на прага, едва не падна от изненада. А после почервеня и започна да кима бързо-бързо.
“Ето, разбрахме се”, радостно потърка ръце Михаил Петров. “Остана да уговорим подробностите. Майко! Донеси вишновата ракия.”
**
След няколко дни Ваня вече беше устойчиво установена в къщата на новия си мъж и неговата майка. Селяните зашумяха за формалност и забравиха. Освен това, как можеш да осъждаш селския ветеринар, когато рано или късно ще трябва да идеш при него с добитъка си? И вече никой не обръщаше внимание на физическите недостатъци на Ваня. А когато съпругът ѝ ѝ донесе очила и шапка по последна мода от града, дори и най-злите езици замлъзнаха, наричайки я вече Ваня Петрова.
Не мина много време и Ваня забременя. И не само с едно дете, ами с близнаци! Петър се опита да ѝ обясни нещо научно, но на нея не ѝ беше интересно. Важното беше, че след години тя най-после беше открила семейното си щастие, макар и по труден и извит път.
