Не че да ми дразни това момиченце, не, но някак си… ме отблъскваше.
Мръсничка, разхвърляни плитки, неизгладенa школьнa униформa с криво пришити яка и ръкави.
Децата я наричаха “опърпаната”.
Радка Димитрова се намръщи. Защо пък си спомни за това немарливо дете? Сложи настрана любимия си крем-карамел. Къде е Гошо? Обеща да дойде по-рано, днес е денят на памет за Александър Петров…
И ѝ се стори, че някой почука на вратата.
“Кой е? Гошо, ти ли си? Забрави ли си ключовете?”
“Радка Димитрова, оставихте ги на столчето.”
“Какви ключове?”
Отвори вратата и… видя същото момиче. Какво става?
“Седова? Какви ключове? Откъде знаеш, че живея тук? Следиш ли ме?”
Момичето отрицателно поклати глава. На нея беше стария шапчица, износеното палто с петно на джоба, старите гамаши и почти разпадащите се обувки.
Само сега Радка забеляза колко хубави очи има момичето сини, сини, с черни пухкави мигли.
Наскоро беше започнала работа в това училище като учителка по български език и литература. Цял живот прекара в техникума, пенсионира се, посидя една година и не могла без работа… Странно дете, тази Седова. С никого не дружеше. Как се казваше? Елица? Не… Емилия. Да, Емилия Седова.
“Радка Димитрова, ключовете ви бяха на столчето, викам ви, а вие не ме чухте.”
“Какви ключове? Ах, мерси… ех, старея.” посягаше да се пошегува.
“Не сте стара,” каза сериозно момичето. “Просто бързахте.”
“Мерси… Емилия.”
“Моля. Довиждане, Радка Димитрова.”
“Довиждане…”
Замислено затвори вратата, после се сети… Отвори и чу тихи стъпки момичето бавно слизаше.
“Емилия,” викаше надолу, а тя се обърна нагоре, “откъде знаеш къде живея?”
“Живея в съседната блок и често виждам как ходите на работа. Понякога вървя зад вас. На онази крива има едно куче, когато съм близо до вас, не лае. От мен мирише на котки храня ги в мазето… а то лае. Не ме е страх. Казвам го Рекс, бездомно е. А адресът… попитах бабичките на пейката къде живеете. Казах, че сте учителка в нашето училище. В същия автобус сме…”
“Колко странно момиче,” мислеше си Радка. “Следи ли ме?”
“Искаш ли чай?” неочаквано попита, а момичето веднага прие.
Невъзпитано е, трябваше да откаже.
Радка сипва чай в чашите.
“А може би… гладна си?”
Момичето отрицателно поклати глава, но Радка разбра детето е гладно. Защо се занимава с нея?
“Знаеш ли какво? Да ядем заедно? Не обичам сама, а Гошо… синът ми се забави. Чакай.”
Нервно почна да вади всичко от хладилника и да я храни.
Момичето ядеше много внимателно, но се виждаше гладно е.
“Мерси,” каза Емилия, поглеждайки котлетите. “Трябва да тръгвам. Много вкусно готвите.”
Ех, дете толкова гладно, че дори моята храна му харесва…
Събра котлетите, сложи макарони в кутийка, изсипа бонбони и ѝ ги даде.
“Не трябва… но взе.”
След като момичето си тръгна, Радка се скара сама със себе си не е педагогично така. Утре в училище ще те прегърне пред всички или ще каже “котлетите бяха супер”…
Гошо се прибра сутринта, виновно я погледна.
“Какъв беше вчера денят?” строго попита.
“Четвъртък, майко, а днес петък…”
“Не се шегувай, Георги.”
“О, сега е сериозно… майко, аз съм на трийсет…”
“Вчера беше денят на памет за баща ти. Не заслужава такова отношение.”
“Майко… на него му е все едно дали вчера или днес. Да направим днес всичко… Отивам да спя. Имам почивен ден.”
“Значи не си спал? А какво прави цяла нощ?”
“Наистина ли искаш да знаеш?”
Радка отиде на работа зла.
Чакаше… чакаше да види дали момичето ще ѝ напомни, да направи нещо, но… мина покрай нея, както винаги, само поздрави.
Нахалка!
Цял ден се опитваше да я види, избягва ли я?
След работа бавно вървеше към вкъщи, надявайки се да я срещне, но не.
След три дни, когато се прибираше от спирката, чу вик.
Момиче викаше.
Отиде бързо голямо кученце, вхапано в ръкава на познатото палто, дърпаше, опитвайки се да отнеме нещо.
“Махай се!” прогони кучето. “Емилия, добре ли си?”
Погледна в уплашените очи и сърцето ѝ се сви.
“Нападна ме… искаше да разкъса котенцето…” заплака момичето.
“Стига, всичко е наред. Да те закарам вкъщи?”
“Не.”
“Децата на твоята възраст…”
Радка замълча. Странно дете.
“Не мога. Няма да ми позволят. Ще го скрия под стълбите, ако не ме изгонят пак.”
“Кой?”
“Те…”
“Добре,” Радка се намръщи. Ясно.
В училище разпита за Емилия. Никой не знаеше, само математичката стара Елка Константинова каза, че знае момичето.
“Семейството не е от добрите. Майка ѝ и баща ѝ пият, или баба…”
“Как пък са я приели в училище?”
“Не знам,” кимна Елка.
Изчака момичето. То беше в кърпено палто и сърцето ѝ падна.
Проследи я с трепет мина покрай лопоухото куче и отиде към блока.
Пред входа седна на пейката… извади тетрадка и учебник учи си уроците?
Замислено се прибра, пак се скара със сина.
Разведе се преди две години, деца нямаше, сега си “живее”… Наташа беше добра жена, харесваше ѝ, но…
“Скучна е,” каза той. Сега сигурно е намерил “интересна”.
Излезна да се проветри.
“Емилка… Емилка,” чу прокурен глас. “Къде е тази дрипа…”
Неподредена жена стоеше пред блока. Очите ѝ бяха като на Емилия майка или баба?
“Извинете…”
“Какво?”
“Вие сте на Емилия Седова?”
“А теб какво те интересува? Махай се.”
“Аз съм нейна учителка… къде е детето?”
“Вкъщи, спи.” Жената се обърна и влезе.
“Емилия… чуваш ли ме? Излез, не се бой.” извика във въздуха.
Момичето излезе отзад.
“Ела при нас.”
“После ще ме накаже.”
“Няма да посмее.”
“Ще ме вземат в сиропиталище, ако ѝ вземат попечителството.”
“Коя е тя?”
“Баба ми…”
“Къде е майка ти?”
“Няма я.”
“Заминала ли е?”
“Няма я от четири години.”
“Тя… пиеше ли?”
“Не, живеехме добре, но се разболя… Нямам никого. Дадоха ме на тях на баба и нейния мъж. Тя взима пари за мен…”
“Разбрах… Ела при мен, после ще решим.”
“Не мога, ще ме вземат.”
“Казах ти, ще решим.”
Гошо беше вкъщи, гледаше майка си… после момичето.
“Коя е тя?”
“Емилия.”
Момичето го гледаше с широко отворени очи.
Той тръгна, обръщайки се.
“До утре ли?”
“Не знам…”
Сутринта я нахрани.
“Хайде.”
“Къде? В сиропиталището ли?”
“На пазар…”
Гошо стана, нощуваше вкъщи, пак я гледаше замислено.
“Откъде я взе?”
“Ученичка ми е.”
“А…”
Избраха дрехи по нейния вкус. Облечена в ново, момичето светна като кукла.
“Колко хубава внучка имате,” каза продавачката. “Толкова ви прилича.”
Усмихна се, радостно ѝ стана.
“А това ще го изхвърлим.”
“Не може,” момичето се закачи за старото. “Ще ги пропият… и ще ме бият.”
“Какво да правим?”
“Не знам.”
“Хайде… на кафе?”
“С вас?”
“Да… не искаш ли?”
“Можете ли да правите торта?”
“Ами… честно…”
“Аз ще ви науча.”
“Ти? Мен?”
“С мама правехме, после тя се разболя.”
“Давай. Трябва ли да купуваме нещо?”
“Ако нямате…”
Радка отдавна не беше толкова щастлива. Приготвяха торта, смееха се. Беше толкова хубаво! Синът ѝ се прибра.
Боже… никога не мислеше така, но помисли си съжаляваше, че се прибра толкова рано и развали вечерта.
“Трябва да тръгвам,” каза момичето.
“Ще те заведа.”
“Как се казваш?” попита Гошо, гледайки я.
“Емилия… вече ти казах, Георги,” нервно рече Радка.
“Тя те ли те изпрати?”
Гледаше я право в очите. Момичето поклати глава.
“Няма я от четири години… татко.”
“Георги? Какво значи това? Чакай, Емилия.”
Момичето замръзна на прага.
“Какво значи това? Кой те изпрати? Познавате ли се?”
Историята беше стара.
“Майко, помниш ли Диана Седова? Тя е майка ѝ.”
“Не.”
“Дианка, с две години по-малка от мен, майка ѝ пиеше много, живееха в съседния блок… Имахме връзка… мам, не мисли лошо, обичах я. Беше детска любов…”
“А Емилия?”
“Не ми каза за детето. Тогава бях с Наташа, харесваше ти я…”
“Кога разбра?”
“Като я видях… прилича точно на теб.”
“Аз вече бях с Наташа, срещнах Дианка, тя ми каза, че имаме дъщеря. Не ѝ повярвах, изгоних я… мам, не бих отказал детето. Не съм чудовище.”
“Но отказа…”
“Не ѝ повярвах. Три години минаха. Познаваш ли ме, Емилия?”
“Да, имам снимка с вас. Като донесох ключовете, видях портрета и разбрах…”
“Няма да я върна при тях, чуваш ли? Каквото и да правиш, няма да я пусна. Емилия, ела тук… Тя е… моята внучка.”
Направиха тест родството се потвърди. Алена, приятелката на Георги, го подкрепи на съда.
Радка държеше Емилия за ръка, сякаш се страхуваше, че ще ѝ я отнемат.
***
“Татко, мога ли да живея с баба?”
“А ако баба не иска?”
“Ще иска… самата ѝ е скучно.”
“А на мен?”
“Ти имаш Алена…”
Радка вървеше, държейки внучката си за ръка. Нейно си беше щастието ѝ, кръвта ѝ.
Георги се сближи с дъщеря си. С Алена пътищата им се разделиха.
“Татко, заради мен ли?”
“Не, разбира се… Никога няма да те променя за никого. Жалко, че дядо не те видя.”
На събрание в училище Георги се запозна с учителката на Емилия… Сега момичето ходи на училище и с баба си, и с майка си…
“Тежко ли е, като майка ти и баба ти са учителки?” питат я в училище.
“Не, яко е!” смее се Емилия.
“Как живех толкова време без нея? Дианка, прости ми… Няма да изоставя дъщеря си. Никога.”
Понякога Емилия отива при онази баба почиства, готви, кара ги да не пият.
Бабата плаче и целува ръцете на внучката си…
“Внучка, моя кръв,” плаче другата баба и обещава да спре…
