Тате, предай ми апартамента ти вече живееш достатъчно. С тези думи дъщерята задръко вратата
Той беше сам. Откакто жена му замина, самотата го обвиваше като тежка черна мъка. Всичко изглеждаше безцветно. Нищо повече не му носеше радост нито слънчевите дни, нито силната сутрешна чаша чай, нито старите филми, които преди събираха цялото семейство. Работата му бе единствената опора в този свят. Докато имаше сила, отивал там, защото у дома владееше нестерпната тишина. Този шум в ушите му пробождаше сърцето.
Дните минаваха един след друг, еднообразни, като копия: сутрин, автобус, работа, дома, сенки по стените, празни вечери. Синът и дъщерята му се появяваха все по-рядко, почти изчезнаха от живота му. Техните обаждания бяха кратки, от учтивост. После спряха да отговарят. Той скита часове по улиците, наблюдавайки прохожите в надявата да открие някаква познатост. Със старостта не се плашеше умирането в самота, обаче, го тревожеше.
Усещаше как вътре в него се изпарява нещо. Душата му страдаше, свиваше се. Спомни си жената си искаше да се извиня, но никога не се осмеляваше да надигне телефона. Все още я обичаше. Съжалявал, че не е казал всичко, което чувстваше.
Един ден дъщерята се появи пред вратата. Той се развълнува като дете. Приготви любимите й сладки, поднесе чай, извади старите фотосесии искаше да пресъздаде добрите времена. Но визитата й не беше за това.
Тате, каза тя студено, живееш сам в четири стани. Не е честно. Продай го. Ще купиш студио за себе си и ще ми дадеш останалото пари.
Той не можеше да повярва ушите си. Мислеше, че се шегува, че ще се смееш. В очите й обаче нямаше ирония.
Аз не продавам нищо. Това е моят дом детската ви стая е тук, тук съм живял с майка ти
Ти вече живееш достатъчно! изрече тя студено. Аз повече се нуждая от парите, отколкото ти! Сам си, защо имаш толкова пространство?
Кога ще се върнеш? попита той мързелив, едва усещайки гласа си.
Тя го погледна безразлично и, докато обличаше обувките, каза:
На погребението ти.
Вратата се затръшка. Той замръзна. След това се срина на пода. Болка в гърдите го удари като чуков удар. Той остана така три дни без храна, без сила, без надежда. После позвъня на сина си.
Мишел, ела не се чувствам добре, молеше той.
Синът му слуша. Последва мрак. После каза:
Тате, не се обиждай, но този голям апартамент не е нужен за теб. Искам да купя кола, можеш ли да ми помогнеш Ще дойда, ако решиш да продадеш апартамента.
Отново настъпи мълчание онова, което звъни в ушите и оставя празнота в душата. Той сложи телефона обратно. Разбра, че вече няма деца, само чужденци, носещи неговата кръв.
На следващия ден влезе в аптека. Случайно се сблъска с братя на бившата си съпруга. Той го поздрави учудено.
Ан? попита той как е тя?
Тя е в Италия, отговори мъжът накратко. Се ожени за италианец. Намери щастието си.
Тя намери щастието Тези думи го изгаряха. Не беше против нейното щастие, а против собствената си празнина.
Следващото утро се събуди с тежест в гърдите. Сиво, мрачно небе се спускаше навън. Пъхна палтото, излезе. Разходи се из няколко улици. Намери старкаска пейка в дворно пространство. Седна, затвори очи. Сърцето му изпрати последния болен удар.
Умората, болката, безразличието и тишината изчерпаха душата му тя се издигна най-накрая към място, където никой не предава, където никой не пита последното, където, може би, някой отново ще каже: Тате, ми липсваше
Но това вече не беше тук.
