Дневник, 12ти ноември, 2025г.
Няма да има условен срок казвам на себе си, докато се вглеждам в файла.
Добре клати глава Росица, усмивка й е слаба, но достатъчна, за да ме успокои.
Дори и вашето сътрудничество няма да се зачете, спускам погледа, единствено истински затвор. А с оглед на сумите, простете, не са малки
Разбрах, повтори тя. Приемам.
Росица Андреева
Без отчество, моля! отговори твърдо Росица. Не е въпрос на възраст или уважение. Не искам нищо общо с този човек!
Процедурата, простете, вдигнах рамене.
Подобре би било да може да смените личните данни, докато сте в затвора! в гласа й прозвуча ярост. Не знам колко ще ми е нужно да сидя, но веднага щом изляза, ще сменя всичко!
Значи не сте дошла при нас от гражданска отговорност, а по лични мотиви? Имате ли лична неприязън към обвиняемите?
Възрастен човек, следовател, а задаваш такива наивни въпроси, усмихна се робка. В системата ви никой няма да остане без наказание, за да навреди на друг! Това е нонсенс!
В найдобър случай би се изпратило анонимно съобщение! Аз дойдох сама, за да се уверя, че никой няма да избяга от правосъдието! И ако искате, това е отмъщение!
Дори за съучастие ще получите реален срок, напомних.
И това ме задоволява, усмивката й се запази.
Въздухът в интеррогативната стая се уплаши. Можех да я изпратя в камерата, а сам да се върна към документите, но не можех да се отърва от нещо в нея привлекателност, като между двама хора, а не като между мъж и жена.
Когато гледам Росица, в мен се появява чувство на съжаление, почти като когато видиш изоставено коте на улицата: искаш да го нахраниш, стоплиш, защитиш. Аз обаче никога не съм се съжалявал за хора. Котенцата да, хората не. Това ме правеше добър следовател: без лични емоции, само професионализъм.
Но сега системата се разпада. Кой е полесен? Гражданката, която съобщава за престъпление и се изявява съучастник, или прокурорът, който казва, че не съществуват индулгенции? Всичко в съда, и така да е.
Тогава, външно стегната, събрана, строгa жена, кара ме да я съжалявам като това коте.
Може ли да отворите прозореца? попита изведнъж Росица. В камерата нищо не се отваря, а ми се иска малко въздух!
Там са решетки, отбелязах.
Смяташ, че ще се опитам да избягам? се засмя.
Отворих прозореца и се изправих пред смразяващия ноемврски ветровит въздух.
Прекрасно! вдишах дълбоко.
Студено, отговорих.
Мога ли да се приближа? клати глава Росица към прозореца.
Отстъпи място пред прозореца.
Не искате ли да разкажете как стигнахте до този живот? измислих шега, макар и къса. Не за протокола.
Трябва ли ви това? попита тя.
Може би е нужно, вдигнах рамене. Просто да се изчистим.
—
Найранните мигове от спомените на Росица са свързани с чакане на родителите. Местата се сменяха постоянно детска градина, къщата на баба, апартаменти на съседки, детска площадка, стени в собствения й стая.
Родителите й управляваха малка фирма, тогава наричана кооперация, но същината не се променяше. Със своята майка в уши имаше поговорка:
Родителите трябва да работят усилено, за да нашето семейство не е нуждаещо се!
Тъй като майка й раждаше двама малки братчета първият, а след три години вторият, Росица успя да прекара малко време с майка си, но братчетата изискваха почти цялото внимание. Когато наймладият започна в детската градина, грижите за тях се прехвърлиха върху нея.
Тя се научи рано да се грижи за парите, но странно беше, че родителите не наеха домакинка, макар да имаха средства. Така Росица започна и в тази сфера.
Счетоводител! каза баща й твърдо. Това е нужно на фирмата!
Първият курс я заведе спокойно, след което баща й я постави в собствената фирма като счетоводител и й даде съвет:
На практика усвоявай! Скоро ще трябва да използваш това!
След като се дипломира, баща й започна да говори за женитба. Той представи няколко млади мъже, синове на неговите партньори, но Росица избра Емил, повъзрастен, красив и скромен.
Тяхната сватба доведе до големи договори, общи проекти и взаимни интереси. Емил предложи съчетание:
Фирмите на нашите родители са вече преплетени! Моят брат ще заеме мястото на баща ми, а аз искам да започна нещо свое.
Чудесно! се радва Росица.
Тя прие, защото не можеше да откаже нито на съпруга, нито на бащата.
Когато зачинала, се оказа, че счетоводният софтуер може да се ползва дистанционно и документи доставят куриери. Тя успя да ражда син и дъщеря, а след края на майчинския отпуск продължи да работи от вкъщи.
Тогава обаче настъпи трагедия: майка й почина от аневризма, а баща й получи инсульт. Братята поискаха да го преместят в дом, където Росица живееше с Емил тримата им бяха чужбина.
Тези семейни разкрити тайни не бяха за чужди уши. Прехвърлянето на родителя в същия дом бе необходимо, защото сървърите и счетоводните данни на двете фирми бяха в същото жилище.
Тъй като Росица вече беше обучена и като медицинска сестра, и като лична грижа, тя се грижеше за баща си, но възрастта и последиците от инсульта я изтощиха.
След това започна адът: завещанието на Андрей Иванов, бащата й, обяви, че тя е осиновена от детдом, без наследство. Братята, гладни за парите, се опитаха да я изтласкат. Емил, след като разбра, че не получава нищо, подаде за развод.
Когато се появи брачен договор, Росица вече беше подписала, без да чете. Според него, тя нямаше права. Децата, разбирайки, че майка им остава без пари, избраха да я забравят.
От двете фирми я уволниха с крачка. Оставаше без нищо: само дамска чанта с документи, дрехи, които носеше, и 5000лева в кеш.
Имаше обаче парола към облако, където месечно качваше архиви със счетоводните данни. Тази информация можеше да се продаде на братята или на Емил, но тя я задържаше от мести.
Тъй като желаех отмъщение, отидох в Полицията и се издадох за съучастничка в измами, готова да разкрие всичко, без да иска снисхождение.
Нека го запишем! предложи следователят. Или на съда! Те също са хора, ще си покажат милост!
Росица гледаше в съчувствуващите ми очи и каза:
На седем години ми се ражда брат. Оттогава съм като катеричка в колелото учех се, гледах братята, взех професия и я съчетах с работа. После се омъних, имах две работи и малки деца. Когато те отидоха в чужбина, аз се грижих за парализиран баща. И още две работи! усмивка се промъкна в лицето ми. Искам само почивка! Поне да ми дадат това, което ми се полага.
След осем години от ЗАГС-а излязоха Върбановата Вероника Иванова. Пред нея бе нов свят, който щеше да се научи да познава отново.
Здравейте, аз съм… Вероника! Приятно ми е!
Живот без болка от миналото и без дълги години зад решетките е мечта, но понякога трябва да изчакаме.
Усвоях урока, че справедливостта не винаги се измерва със стени и решетки, а със сърце, готово да поеме отговорност, дори и когато цената е лична. Това е онова, което ще нося със себе си завинаги.
