Пред гробницата на богата дама, бездомникът ѝ зададе въпрос: Вие също ли познавахте моята майка? Тя падна в безсъзнание.
За повечето хора гробището е място на скръб и край. За Яни обаче то бе нещо като дом. Не буквално нямаше покрив, освен развалината на един склеп, в който се криеше само в най-лютите студове. Но духом, сърцем, той се чувстваше тук като у дома.
Тук цареше тишина, прекъсвана само от птичи песни и редките плачове на посетителите. Тук никой не го гледаше с презрение, не го прогонваше, не сочеше пръсти към износената му яке и разкъсаните му обувки. Мъртвите бяха равнодушни и в това имаше странна, успокоителна справедливост.
Яни се събуди от студ картонът, на който спеше, бе оросен от сутрешната роса. Въздухът бе прозрачен, мъглата се стелеше над надгробните плочи, сякаш ги пазеше от света. Той се наведе, протри очи и, както всеки ден, огледа царството си редици кръстове, паметници, обрасли с трева и мъх.
Сутринта му започваше не с кафе, а с обиколка. Тряряше да провери дали венците са на място, цветята непокътнати, дали няма следи от непознати. Най-добрият му приятел и нещо като началник бе Ставри сив, грубоват гробар с пресъхнал глас, но с добри, загрижени очи.
Пак ли си тук, като закован? изхриптя той от стражката. Ела, вземи поне горещ чай, че ще се разболееш.
След малко, Ставри, отвърна Яни, без да се откъсва от работата си.
Тръгна към една скромна гробница в далечния ъгъл. Проста сива плоча, на която пишеше: Росица Димитрова. 19652010. Нито снимка, нито утешителни думи. Но за Яни това бе най-свещеното място на земята. Тук почиваше майка му.
Той почти не я помнеше нито лицето, нито гласа ѝ. Спомените му започваха от детския дом, от строгите стени и непознатите лица. Тя си отиде твърде рано. Но пред гробницата ѝ усетяваше топлина, сякаш невидима присъст го гледаше. Сякаш тя все още го пазеше. Майка. Росица.
Той внимателно извади плевелите, изтри плочата с мокра кърпа, подреди скромния букет диви цветя, който бе донесъл предишния ден. Говореше ѝ разправяше за времето, за вчерашния вятър, за гаргата, която грачеше, за супата, която Ставри му даде. Жалеше се, благодареше, молеше се за защита. Вярваше, че тя го чува. Тази вяра бе неговата опора. За света той бе бездомник, никому ненужен. Но тук, пред този камък, бе някой. Бе син.
Денят течеше както обикновено. Яни помогна на Ставри да боядиса оградата на един стар гроб, получи в замяна чиния гореща чорба и се върна при майка си. Клекнал, разправяше ѝ как слънцето пробождаше мъглата, когато внезапно тишината бе прорязана от шума на гумите върху чакъла.
През портата влезе черен лъскав автомобил. От него слезе жена. Изглеждаше като слязнала от корица на списание. Кашемирово палто, перфектна коса, лице, в което четеше се скр
