Пълно безразличие
Помогнете! Моля ви, някой! Помогнете!
Викът разкъса мъгливата утрин, промъкна се през двойните прозорци и изтръгна Елица от дълбокия сън. Тя се изправи рязко в леглото, още объркана, но вече усещаше това не беше шумна компания пред блока, нито караница на съседи. Така крещят само когато страхът е истински.
На помощ! Боже, някой! Помогнете!
Елица хвърли одеялото и босонога се затича към прозореца. Декемврийският студ я прониза, когато отвори крилото. Леденият въздух нахлу в стаята, носейки нови писъци вече ясни, отчаяни, почти животински.
Дворът плуваше в жълтеникавата светлина на лампите. Елица присви очи, опитвайки се да различи откъде идва звукът, и най-накрая видя. Съседният блок, пожарната стълба на края. Тънка фигура в светло яке се люлееше на ръждясалите пръчки. А долу…
Куче. Огромно, с изпъкнали ребра. То обикаляше под стълбата, лаеше дрезгаво и от време на време скачаше, щракайки със зъби на сантиметри от висящите крака. Момичето сви коленете си по-високо, но ръцете ѝ вече не държаха.
Махнете го! Моля ви! Не мога повече!
Елица погледна към съседните балкони. Три. Четири. Пет светещи правоъгълника телефони. Хората стояха и снимаха. Снимаха как изплашеното момиче губи сили и се плъзга към зъбите на звяра.
Мъж по потник на третия етаж дори се наведе, за да намери по-добър ъгъл.
Вие съвсем ли се забравихте?! изкрещя Елица в тъмното. Обадете се поне в полицията!
Никаква реакция. Един телефон се обърна към нея явно нов обект за снимане.
Елица се отдръпна от прозореца, грабна телефона от нощното шкафче. Пръстите ѝ трепереха, но успя да набере правилния номер.
Полиция, слушаме.
Куче напада човек! Дворът между блокове 14 и 16 на улица Искър! Момиче виси на пожарната стълба, няма да издържи дълго!
Не изчака въпроси. Хвърли телефона на леглото и се затича към закачалката в коридора. Яке върху нощницата време за копчета нямаше. Пантофи на боси крака онези с мечета, които майка ѝ подари за Коледа. В джоба намери спрей благодарение на параноята след една случка в метрото.
Елица отвори вратата и се понесе надолу по стълбите, прескачайки по две.
Входната врата се удари в стената. Леденият въздух я удари в гърдите, снегът веднага намокри пантофите, но тя вече тичаше през двора, оглеждайки се за нещо тежко. Ето го камък, голям колкото юмрук, изваден от стар бордюр.
Кучето я чу преди да я види. Обърна се, оголи жълти зъби и изръмжа дълбоко.
Ей! Ей, куче! Тук гледай!
Елица изкрещя така, че сама се стресна. Нещо първично, ниско, почти нечленоразделно. Замахна с камъка и го хвърли не по животното, но достатъчно близо. Камъкът удари асфалта пред лапите му, отскочи в стената.
Кучето отстъпи. Лаят му се превърна в объркано скимтене. Елица тропна с крак, насочи спрея и пак изкрещя просто звук, просто заплаха, просто аз съм по-голяма и опасна.
Това стигна. Кучето се обърна и побягна, оглеждайки се, но вече без агресия. Скри се зад гаражите, а лайят му постепенно заглъхна.
Дръж се! Идвам!
Елица се затича към стълбата, но не успя. Момичето отпусна пръсти и падна за щастие, оставаха не повече от метър и половина. Падна настрани, сви се като ембрион и заплака. Гласно, с хлипове, като малко дете, което вече не може да се сдържа.
Тихо, тихо, всичко свърши…
Елица коленичи до нея в снега. Мокрият студ веднага пропълзя през тънката нощница, но сега нямаше значение. Момичето съвсем младо, двайсетина години, може би малко повече. Руси коси се измъкнаха от качулката и залепнаха по мокрите от сълзи бузи.
Можеш ли да станеш? Хайде, опри се на мен.
Момичето се хвана за ръкава на якето, а Елица ѝ помогна да се изправи. Дланите на спасената бяха одрани. Якето скъсано на лакътя. Но най-важното жива е.
Елица погледна към балконите. Телефоните изчезнаха. Прозорците един по един угасваха, сякаш нищо не се е случило. Нито писъци, нито страх, нито човек на ръба. Шоуто свърши, съдържанието е записано, време е за сън.
Ела у нас. В съседния вход живея.
Момичето кимна, все още подсмърчайки. Достигнаха до вратата. Елица почти я влачеше, защото краката ѝ се подгъваха.
Във входа беше топло. Момичето се облегна на стената, затвори очи и бавно се свлече надолу. Елица едва я хвана.
Ей, не припадай! Четвърти етаж, малко остана.
Казвам се Десислава, прошепна момичето, почти неразбираемо, със зъби, които тракаха. Деси.
Елица. Е, запознахме се. Хайде, Деси, чаят ни чака.
Изкачиха се бавно, спирайки на всяка площадка. Елица държеше Деси за кръста и усещаше как треперенето постепенно намалява. Дали се стопля, дали адреналинът я напуска.
Апартаментът ги посрещна с хаос разхвърляно легло, телефон на възглавницата, светлина в коридора, която Елица бе забравила. Тя настани Деси в кухнята, на стар стол с вдлъбнато седалище, и се втурна към котлона.
Чайникът ще заври. Имам мед, искаш ли с мед? И захар ще сложа, сега ти трябва глюкоза.
Деси кимна. Елица забеляза, че момичето гледа ръцете си одрани, мръсни. Дланите ѝ трепереха.
Сега ще ги обработим. Имам аптечка, кислородна вода, лепенки. Нищо страшно, драскотините са плитки.
Чайникът засвистя. Елица направи чай силен, почти черен, сложи три лъжици захар и щедро мед. Остави чашата пред Деси, а сама потърси аптечката.
Кислородната вода съскаше по раните, Деси се мръщеше, но търпеше. Елица работеше внимателно, попиваше всяка драскотина с памук и наблюдаваше неочакваната гостенка. Съвсем млада. Лицето ѝ миловидно, дори сега подпухнало от сълзи, с размазана спирала. Малки обеци по ушите.
Как попадна там? На стълбата?
Деси отпи от чая, изгаряйки се, но не обръщаше внимание.
Връщах се от работа. Обикновено всичко е спокойно, кварталът е тих… Кучето изскочи отнякъде зад гаражите. Първо не разбрах, мислех куче като куче. А то тръгна след мен. Първо просто вървеше, после започна да тича, да ръмжи. Опитах да вляза във входа домофонът не се отвори, от паника сбърках кода. А то вече беше до мен. Стълбата беше първото, което видях…
Деси замълча, стисна чашата с две ръце.
Крещях сигурно двайсет минути. Или повече. Не знам. Ръцете първо боляха, после спрях да ги усещам. Мислех сега ще падна. А онези… само снимаха.
Елица седна срещу нея. Деси изведнъж се засмя неочаквано, почти като хълцане.
Ти си страхотна. Мислех край, никой няма да дойде. А ти като… не знам. Като във филм.
С пантофи с мечета. Много героично, представям си.
И двете се засмяха. Нервно, с напрежение, но все пак се засмяха.
Чуй, Елица извади химикал и лист. Ето ти номера ми. Ако нещо звънни. Може полицията да иска показания, или с това куче да се разбере нещо. Или просто… ако ти стане тежко. Понякога след стреса така става, четох го.
Деси взе листчето внимателно, като важен документ.
Благодаря. Наистина ти благодаря. Не знам как да го кажа.
Няма нищо, махна с ръка Елица. На мое място всеки би го направил.
Не. Не всеки. Там стояха десет души, никой не направи нищо. Само снимаха.
Замълчаха.
Знаеш ли какво си мислех, докато висях там? Деси заговори тихо, гледайки в чашата с остатъци от чай. Мислех си ако оцелея, никога няма да съм такава. Никога няма да подмина, ако някой страда. Никога няма да снимам вместо да помогна.
Елица кимна.
Това е добра мисъл. Дръж се за нея.
Елица изпрати Деси до дома ѝ. И едва тогава огледа обстановката.
Пантофите се бяха превърнали в мокри парцали. Нощницата под якето лепнеше като леден компрес. Почти утро. На работа в девет.
Елица влезе във входа, качи се у дома и първо свали мокрите дрехи. Горещ душ пет минути блаженство. Суха пижама. Нови вълнени чорапи.
Легна в леглото, все още не разбирайки напълно какво се случи. Затвори очи и неочаквано бързо заспа дълбоко, без сънища, сякаш потъна в топла тъмнина. През съня се усмихна. Този ден ще ѝ остане в паметта дълго…
