Купихме къща в село Копривщица. Продават я двама млади казват, че права им е починала, а на родителите им вече не йде къщата в планината. Откакто старостта си я няма, никой не минава там. Пристигаме само за да я вземем.
Ще вдигате ли нещата? питам.
За какво? Там е само хлам. Иконите взехме, останалото можете да изхвърлите, отговарят безразлично.
Мъжът поглежда към стените, където светят правоъгълници местата, където някога са висели икони.
А снимките? шепне тихо. Защо не ги взехте?
От стените се изплашват лица мъже, жени, деца. Цяло родово дърво, поколения.
Преди време хора украсяваха дома не със стенополи, а със спомени.
Вдъхнах се в спомена за моята права винаги имаше нова снимка в рамка: моя или на сестра ми.
Събуждам се сутрин, казваше, се кланя на бащата, целувам съпруга, се усмихвам на децата, им мигвам и денят започва.
Когато я няма, закачихме нейната снимка до тази на дядо Георги.
Сега, когато идваме в селото (което сега наричаме чудовищен уикенд), всяка сутрин правата получава въздушна целувка.
И в къщата веднага се усеща аромат на каравай и топло мляко. Чувства се присъствието й.
Дядо Николай никога не го видях загина в войната. Но неговата фота виси в средата, и правата често говореше за него.
Слушахме, гледахме към лицето му и усещахме, сякаш е до нас на масата. Той остана млад, а тя се стареше. Сега техните снимки са една до друга.
За мен тези избелели снимки са безценни. Ако трябваше да избера какво да взема, щях да взема точно тях.
Те оставиха всичко снимки, албуми наричат го хлам. Всеки цени по свой начин, но не всеки разбира какво е истинската стойност.
След покупката започнахме да чистим. И знаете ли ръката ми не се вдигна да изхвърля вещите на тази жена. Чувствах, че е живяла за децата и внуците си. А те я забравиха.
От къде знам? Тя им писаше писма. Първо изпращаше без отговор. После спря.
В горището лежаха три подредени купчини непратени писма, завързани с вита, пълни с любов и нежност.
Признавам ги прочетохме.
Тогава разбрах защо не ги е изпратила. Боеше се писмата да се изгубят. Вярваше, че след смъртта им децата ще ги намерят и прочетат. В тях беше целият й живот: детството, войната, историята на рода, паметта на поколенията.
Тя писаше, за да не угасне паметта. Плахнах се.
Да дадем тези писма на децата му, казах на мъжа. Не може да се изхвърлят така.
Мислиш, че са поценни от внуците? изрече горчиво. Никога не са се появили.
Може, старите са болни
Ще им звънна.
Чрез познати намерихме номер. На другата страна гласна, бодра жена:
Хвърлете всичко! Тя ни изпращаше писмата по купи. Ние вече не четем. Няма какво да прави измисли си!
Мъжът дори не чу пусна слушалката.
Тя би стояла тук до нас не знам какво би казала от гняв, прошепна.
После погледна към мен:
Ти пишеш. Напиши за нея. За да не изчезне.
А ако роднините се ядосат?
Такива хора не четат книги, въздъхна. Но ще уредя всичко официално.
И наистина уреди замина, получи писмено разрешение.
Докато аз спускнах се в подбассейните, в старите къщи беше хладно, миришеше на пръст и време.
На рафтовете стояха буркани с варено и мариновано.
На всеки имаше избледняла етикета:
Ваня любимите му гъби, Соничка лисички, Кьокет за Атанас, Малини за Сашка
Но Ваня умря преди десет години. Соничка и Атанас също.
P.S. В баба Иванка имаше шест деца. Всички умряха преди нея, освен наймладата дъщеря тази, която нарече всичко хлам. А майката чакаше.
Тя прелистваше бурканите, подписваше с любов. Последните буркани с гъби бяха датирани от миналата година. Тя беше на деветдесет и три години.
