Един наш роднина реши да напусне селото и да се премести в града, като временно се настани при нас. Оказа се обаче, че това временно не е толкова временно.
Съпругът ми и аз сме от едно и също малко село. След сватбата си заминахме за София. Първо наехме апартамент, намерихме добри работи, после с кредит си купихме собствен дом и след време ни се родиха деца. В общи линии, сме напълно обикновено семейство и не искам да влизам в излишни подробности.
Имаме още роднини на село, които често идват на гости. Разбира се, винаги се стараем да сме в добри отношения с тях, но…
Сега искам да разкажа за една скорошна ситуация, която ме засегна лично, както и съпруга ми.
Венета, братовчедка на майка ми, реши да дойде в София. Помоли да остане у нас, докато си намери работа и жилище. Съгласихме се без колебание.
Още на първия ден ни изненада приятно направи вкусен ябълков щрудел. Но с хубавото се изчерпаха новините.
Първата седмица наистина ходеше всеки ден по интервюта, връщаше се следобед, лягаше си и гледаше телевизия. Постепенно и това спря. Седеше по цял ден вкъщи, прехвърляше каналите и до вечерта изпразваше хладилника.
Позволи си дори да се разполага в стаята на дъщеря ми. Напълни рафтовете на гардероба ѝ със своите дрехи. Когато я попитахме как е с търсенето на работа, отговори, че не може да се хване на първото попаднало нещо за жълти стотинки.
После започна да раздава заповеди на всички в дома ни кой какво да готви за вечеря, какви лекарства да се купуват и още какво ли не.
Надявахме се скоро да си тръгне и всичко да се оправи, но съдбата ни поднесе изненада. Един ден дъщеря ми, Калинка, се прибра от училище и какво да чуе от Венета:
Недей да си събуваш обувките, иди да ми купиш дамски превръзки!
Бях потресена. Казах на Калинка да не ходи никъде, после заявих на Венета всичко, което мисля. Тя ми кресна:
Отиди ти тогава! Много глезиш това дете!
Когато съпругът ми чу това, сгъна вещите ѝ в торби, остави ги до входа и я помоли веднага да си тръгне, иначе ще ги изхвърли през прозореца. Венета набързо се изнесе.
Оттогава нито един роднина не се е обадил да остава да пренощува у нас, но сме убедени, че тишината няма да трае дълго.
Животът ни научи, че добрината трябва да бъде с мярка. Ако хората не ценят вашето гостоприемство, няма смисъл да жертвате спокойствието на семейството си. Все пак домът е свято място.
