Всичко започна в осми клас, когато класната реши да ни размести по нов начин. Аз, Радка Димитрова, вечната среднячка и енергийната искра на класа, се озовах за една пейка с Георги. Георги Иванов. Най-умният, най-тихият и най-недостижимият момък в 8 “В”.
Той беше от друга вселена. Носеше перфектно изгладена униформа, решаваше задачите със звездичка и гледаше на света със спокойни, леко отрешени очи очите на човек, който знае отговорите на всичко. А аз бях неговата пълна противоположност. Стихията ми бяха училищните партита, смяхът до сълзи и бърборенето с приятелките на последните пейки. Ученето ме интересуваше най-малко.
Първоначално мълчахме. Той се заглъбяваше в учебниците си, а аз си драсках в тетрадката от скука. Но един ден не можах да реша една проста задача по алгебра и от яд хвърлих химикалката.
“Не става ли?” попита той тихо.
Аз само отчаяно си плюхна с ръка. Георги мълча взе тетрадката ми, написа няколко неща в колонка и я върна:
“Виж. Трябваше просто да изнесеш извън скобите.”
От този ден ледът се разтопи. Започна да ми помага. Първо с алгебрата, после с физиката, после със сочиненията. Опознах друг Георги не сухия зубър, а търпеливия, ироничен и изненадващо дълбок младеж. Седяхме след училище, и той ми обясняваше законите на Нютон, сякаш бяха сюжети на приключенски романи.
Влюбих се. Безогледно, безвъзвратно и за винаги. Скоро започнах да усещам, че и той не е безразличен. Георги се усмихваше по-често, понякога правеше шеги, а един път, докато ме придружаваше до вкъщи, ми каза: “Знаеш ли, Радко, светът е по-ярък, когато си до мен.”
Тогава ми дойде една лудa идея. Поставих си цел да стана негова равна. Исках да се гордее с мен. След седмица му обявих, че ще се боря за сребърен медал.
Георги се изненада:
“Сериозно?”
“Абсолютно. Но без теб няма да стане, трябва да ми помогнеш. Като репетитор.”
Той се съгласи. Да води приятели у дома му беше строго забранено, затова учихме у нас след училище. Първо през ден, после всеки ден. Георги се оказа строг преподавател, без компромиси. Трябваше да забравя за партитата и гуляите. Понякога исках да се предам, но той казваше: “Ти си силна, Радко. Можеш.” И аз продължавах, защото имах цел и огромна любов към репетитора си.
На абсолвентския вечер директорката с усмивка ми подаде дипломата с една четворка по физика и оня вълшебен сребърен медал. Помня как хванах погледа на Георги гледаше ме с толкова гордост и нежност, че ми спря дъх. Той ме прегърна здраво по време на танца и ми прошепна: “Восхищавам се от теб. Можеш всичко, Радко Димитрова.”
Изглеждаше, че щастието бе наблизо.
Но имаше един човек, който не виждаше в мен умна и амбициозна млада жена, а заплаха за бъдещето на сина си. Майка му, Стела Георгиева, вдовица на военен пилот, обичаше сина си повече от живота си. Жена с изправена гръб, студени очи и винаги перфектно спретната коса. Винаги се чудех сама си подрежда косата толкова добре или ходи всеки ден при фризьорката? Но така и не попитах.
Стела Георгиева от самото начало ме гледаше отвисоко и дори не отговаряше на поздрави, ако се срещнем в магазина или в двора. Разбира се, знаеше за приятелството ни с Георги, но упорито се преструваше, че аз не съществувам. Запомних единствения ни обед у тях. Георги, смутен, ме покани малко преди абсолвентския бал каза, че майка му иска да говори с мен.
Масата беше покрита с белоснежна скатертия, чашите и приборите блестяха като нови. Стела работеше в съда и разговорът приличаше на разпит:
“Радко, родителите ти къде работят? А, в завод Вие сте единствено дете? Апартаментът вече ли е ваша собственост? Разбирам, че си старала в училище, но университетът е много по-сериозно. На Георги му трябва да се концентрира върху ученето, а не върху увлеченията.”
Опитвах се да шегувам, разказвах за плановете си да кандидатствам за педагогика в крайна сметка Георги ме подготви отлично, но се чувствах като муха, уловила се в паяжината. Погледът й казваше ясно: “Ти не си пара на сина ми.” Георги се опита да ме защити: “Мамо, стига” но звучеше слабо, почти детински. За нея той беше още малкото момченце, което трябва да предпази от лошо влияние.
След училище Георги замина за София, премина лесно конкурса в престижна военна академия, където учеше покойният му баща. Аз кандидатствах в местния педагогически институт. Той успя да ми изпрати два писма, пълни с любов и надежди за общо бъдеще. Но съдбата реши иначе. Разбрах, че очаквам дете. Да, то се зача в нашата първа и, както се оказа, последна нощ.
Веднага му писах на новоизлязлия курсант. Отговори майка му. Сухим, официален тон Стела Георгиева ми съобщи, че Георги трябва да се съсредоточи върху образованието и бъдещата си кариера, че детето е изцяло моя отговорност и че семейството й не може да си позволи такъв скандал. В края имаше бележка от негова ръка: “Радко, извинявай. Оправи се сама. Не мога да се изправя срещу семейството.”
“Слабацина” помислих си в момента и някак веднага разбрах, че е време да порастна. Не
