Автобусът спря внезапно, а хората се втурнаха към вратата, удряйки парапетите с чанти. Анелия слезе последна. Когато стъпи върху утъпкания сив сняг, леко я прободе коляното. Влажният февруарски въздух я посрещна с миризма на пушек от топлоцентралата и нещо борово, носещо се откъм тъмния пояс на гората.
Пред нея се простираше дългата сграда на санаториума, с редици еднакви прозорци. На фасадата избеляла табела с името на комплекса, под нея гербът на малкото градче Банкя. Около сградата типичният за такива места пейзаж: нищожни смърчове по алеята, бетонни кашпи без цветя, тук-там самотна фигура с куфар.
Направление, карта, лична карта, каза късо жената на рецепцията, без да вдига поглед.
Анелия подаде пластмасова папка през отвора. Миризмата на хартиени папки и евтин парфюм я лъхна отвътре. Зад нея някой притеснено въздъхна, докато дърпаше куфара си по плочките.
За колко смяна? попита жената делово, прелиствала документите.
Две седмици.
Добре. Трети корпус, втори етаж, стая двеста и шеста. Утре е прегледът при лекуващия кабинет седми. Храната по разписание, талоните са в папката ви. Следващият!
Папката ѝ върнаха с пластикова карта и подредена купчинка талони. Анелия се отдръпна, за да направи място на опашката. В главата ѝ отекваше: Две седмици. Две седмици без готвене, без домашни, без да си отварям лаптопа посред нощ.
Трудно си завлачи куфара по алеята към третия корпус. Колелото заяждаше и куфарът все се навираше в снега. Във фоайето на третия корпус миришеше на варено зеле и белина. На стената бе залепена табла с изсветлели съобщения: график с процедури, афиш за акордеонист, анонс за клуб по скандинавско ходене.
Асансьорът работеше, но вратите хриптяха така страховито, че Анелия несъзнателно се дръпна. Реши, че по-добре пеша полезно е и повлече куфара по стълбите. Коридорът на втория етаж приличаше на дълъг тунел, лампите жужаха. По вратите табелки с номера; тук-там лепенка с детска рисунка: слънце, къща, елха.
Стая 206 бе по средата на коридора. Анелия почука за всеки случай и бутна дръжката.
В стаята имаше две метални легла със сиви покривки, между тях нощно шкафче, до прозореца маса с мушама на квадратчета. На едното легло вече бе подредена пижама, а на стола чанта. От банята се чуваше шум на вода.
Влизайте, влизайте, ей сега идвам извика женски глас.
Анелия остави куфара до празното легло и се огледа. Прозорецът гледаше към гората, по стъклото се търкаляха редки капки. Радиаторът под перваза тихо съскаше.
От банята излезе ниска жена на петдесетина години с хавлия на главата. Лицето ѝ закръглено, очите тъмни и живи.
Съквартирантка? попита тя с усмивка. Казвам се Десислава.
Анелия.
Ръкуваха се някак плахо, като непознати във влака. Без свян, Десислава подреди по рафта лекарства в блистери.
За колко сте? поинтересува се тя.
Две седмици.
Чудесно. Аз съм за три. Трети път идвам тук, сподели с известна гордост. Свиква се, нали знаете. Първо си казваш: санаториум, баби, скука. А после Режим, чист въздух, процедури. Никой не те дърпа.
Анелия кимна, не знаейки какво да каже. Извади анцуг, топли чорапи и халат всичко това ѝ се стори чуждо, сякаш е от друг живот, в който има време да поспи след обяд или да се разходи.
За каква диагноза сте? пак попита Десислава.
Ортопедия и нерви. Гръб, коляно сви безпомощно рамо Анелия.
Много сме такива тук. Аз съм за сърце. И нерви, разбира се. Мъж, деца, работа Всичко ми е в главата въздъхна Десислава.
Анелия кимна. Не ѝ се говореше за мъжа. От две години нямаше мъж, само издръжка по сметката и редки обаждания до сина.
На вечеря в столовата да тръгнем заедно? предложи Десислава. Там е пълно, по-добре да не си сама.
Добре.
В столовата имаше опашка. Помещението беше ниско с висящи полилеи и четири-местни маси. Жените в бели престилки дрънчаха с подноси. Миришеше на задушена риба и компот.
Седнаха с Десислава на свободна маса. Към тях веднага се присъединиха още двама: висок, побелял мъж в спортна блуза и едра жена с ярко червило.
Може ли при вас? попита мъжът. В двама скучничко. Казвам се Любен, това е Маргарита.
Анелия. Десислава, представи ги Анелия.
Ето ти компания оживи се Маргарита. Всяка година идвам. Първо по синдикална линия, после сама купувам. В къщи не мога да почина. Внуци, двор, комшии.
Откъде сте? обърна се Любен към Анелия.
От Перник.
А, големият град! шеговито се подсмихна. Аз съм от Севлиево. Има си цяла делегация от нас тука. Утре ще ви запозная, ако искате. Вечерите прекарваме във фоайето, на табла.
Анелия се усмихна учтиво. Не я влечеше таблата, ала мисълта да просто поседиш в коридора без гонене я усмихна.
Храната беше обикновена: ечемик с риба, салата от цвекло, компот от сушени плодове. Анелия се улови, че яде бавно не на крак, както вкъщи между обаждане на началничката и съобщение от класната на сина.
След вечеря Десислава я покани да се поразходят към гората.
Да подишаме малко чист въздух, докато сме тук.
Излязоха по алеята. Гората беше тъмна, сред дърветата лежеше мек сняг. Лампите осветяваха пътя в жълтеникави кръгове. Надалече се чуваше смях, хлопваха се врати.
Работите ли още? попита Десислава.
Да, счетоводителка съм във фирма за борсови стоки.
Отговорност, поклати глава жената. Аз пък съм учителка по български. Двадесет и пет години. Май ми стига вече… махна с ръка. Тук санаториумът ми е спасителен пояс.
И Анелия си помисли, че и тя отдавна няма такъв пояс. Последните години само беше се държала над водата: отчети, срокове, родителски събрания, списък след списък. Санаториумът приличаше повече на пауза, макар и странна сякаш играе на разболянта от часовете.
През нощта не можа да заспи дълго. Съквартирантката ѝ дишаше плитко, някъде бръмчеше хъркане, хлопна врата. Анелия се взираше в тавана, неспокойството не ѝ даваше мира: да звънне на сина, да провери пощата, да пише на началничката. Телефонът светеше в тъмното, тя го взе, погледна часа, отвори чат и го затвори пак. Сложи го с екрана надолу.
Сутринта започна с опашка пред кабинета на терапевта. В коридора на първи корпус хора с халати и анцузи стискаха карти. По стената телевизор с предаване за градинари. Миришеше на кафе от автомата и лекарства.
По номер ли сте или по ред? попита жена с вълнена шапка до Анелия.
По талон, показа й тя хартийката.
Тогава сте след мен. Да не изпреварят.
Жената се обърна и почна да се оплаква на другата за кръвното. Анелия слушаше с половин ухо, гледайки затворената врата. Струваше ѝ се абсурдно да стои тъй сред хора, за които основна тема са лекарства. Работните ѝ мисли от вчера вече започваха да се отдалечават.
Терапевтът беше слаб мъж с очила. Прегледа бързо картата, попита няколко неща.
Оплаквания?
Гръб, коляно. Лесно се уморявам. Не спя добре.
Той кимна и си води записки.
Ще ви назнача лечебна гимнастика, басейн, масаж на кръста, физиопроцедури. И най-важното режим. Лягате до единадесет, разходки, по-малко телефон вечер.
Анелия се усмихна.
Това ми е най-трудно.
По-лесно е тук, отколкото вкъщи отбеляза лекарят.
Графикът от процедури подреди дните ѝ като чужд дневен ред. Сутрин ЛФК в залата с големи прозорци, където инструкторка в спортен екип им показваше упражнения с тояжка и топка. После басейн малък, настлан с синя мозайка, водата студена, мирише на хлор. След обяда масаж: дребна сестра с яки ръце й мачкаше кръста, а Анелия усещаше, че просто лежи и не прави нищо.
Опашките пред апаратите станаха място за разговори. Хората си разказваха като във влака. Десислава бързо се приобщи към кръга на редовни Маргарита, още една жена със смешни обици и пак Любен.
Любен беше малко встрани, но винаги наблизо. На ЛФК стоеше точно зад Анелия, в басейна плуваше по съседната пътека, в столовата често сядаше при тях.
Вашият стил на плуване е добър отбеляза, когато излизаха заедно от басейна. Не се задавяте.
Като дете ходех на плуване, отвърна тя, бършейки косата си. После нямах време.
Нямам време не е диагноза, усмихна се той. Аз след инфаркт осъзнах, че това нямам време е илюзия. Намерих време.
Анелия нямаше отговор. Погледна към гърдите му, там се виждаше белег под халата.
Страх ли ви беше? попита тя.
Беше, честно каза той. После привикваш. Започваш да избираш за какво ти тръгват дните.
Тези думи я жегнаха. Тя си спомни как лани боледува, но пак си отвори лаптопа, смяташе чуждите пари. Никой не ѝ предложи почивка. Не се сети и самата тя.
Вечер компанията се събираше във фоайето на третия корпус. Някои гледаха телевизия, други играеха карти. Сложили бяха диспенсър с топла вода и кутия с чай. Миришеше на разтворимо кафе и на домашни сладки някой беше донесъл.
Анелия няколко пъти подминаваше, решена да поседи с книга. Но една вечер Десислава я замъкна буквално за ръкав:
Хайде, запознай се с нашите. Иначе сама ще киснеш.
Седнаха до телевизора. Любен въртеше карти.
Ще играем на пасианс? предложи той.
Не мога, изчерви се Анелия.
Ще се научиш, каза Маргарита.
Картите шумоляха, някой се смееше, друг спореше засмяно. В началото Анелия се объркваше, после се разигра. Хареса ѝ чувството, че ако сбърка нищо страшно, няма последствия.
Разговорите във фоайето бяха обикновени: за времето, храната, за масажистката на девети кабинет. Понякога, обаче, се появяваше и нещо по-дълбоко.
Като бяха децата малки, си виках: ще пораснат, и ще живея прозвуча Маргарита, гледайки в картите. Пораснаха, а пак съм им нужна. Или да гледам внука, или да дам пари. Как да кажа оставете ме майка съм.
А защо не казвате? тихо попита Анелия.
Маргарита я изгледа учудено.
Как така? Родни са ми. Ние сме за това.
Анелия си спомни как синът ѝ преди тръгване пита: Кой ще ми готви?. А тя пак стоя до котлона, изморена.
Може човек да е майка, но и да се уморява, рече тя. И да го каже.
А някой учил ли ни е на това? включи се Десислава. Само да търпим.
Настъпи мълчание. По съседната маса някой се заливаше от смях на виц, по телевизията даваха концерт.
Дните потекоха еднакво: ставане, гимнастика, храна, процедури, разходка, вечерна среща. В този цикъл за Анелия се появиха малки острови на очакване.
Очакваше сутрешната ЛФК, където тялото се разсънваше. Очакваше басейна, за да се гмурне за миг във водната тишина. Очакваше масажа.
И осъзна, че очаква и кратките приказки с Любен. Той не беше досаден, не пита много. Стояха мълчаливо до прозореца с чай или си казваха дреболии: за Севлиево, за завода, затворен преди години, за младини на мотор, за сегашния страх да пътува далече сам.
Вие от какво се страхувате? попита я веднъж.
Тя се изненада. Инстинктивно щеше да каже от височини или от змии, но осъзна, че е друго.
Страх ме е да не остане всичко както си е каза, учудена от думите си. Работа, дом, отчети, списъци до пенсия. После нямам сили за промяна.
Познато но усещане добави той.
Замълчаха.
А какво искате да промените? попита той.
Не знам. Не съм сигурна какво аз самата искам, все някой друг иска нещо от мен.
Той кимна разбрано.
Това тук помага да видиш кое е твое и кое си носиш заради другите.
Анелия си даде сметка, че е така. Тук почти нищо не зависеше от нея. Разписанието е дадено, храната, леглото също. За пръв път се остави да лежи на обяд и да гледа през прозореца без вина. Сняг падаше бавно по клоните, някой вървеше навън с шал. Светът съществуваше и без нея.
На седмия ден позвъни синът ѝ:
Майко, къде е зарядното на таблета?
В дясното чекмедже на бюрото. А ти как си?
Добре. Татко ще ме вземе утре. Кога си вкъщи?
След седмица.
Много е, прозвуча лека обида.
На лечение съм. Имам нужда.
Учуди се на спокойния си тон без оправдания, без обещания.
Добре, въздъхна синът. Недей да скучаеш.
След разговора дълго стоя на леглото, държейки телефона. Усети леко напрежение, но и облекчение. Позволи си да е не само майка, а и човек, който има нужда да се лекува.
Вечерта във фоайето имаше “вечер на запознанствата” за новите гости. На масичката сложиха кана чай, чинийка с бисквити, някой донесе колона. Културната организаторка канеше за игри, но повечето просто приказваха.
Анелия слушаше разкази за градини, разводи или внуци. За първи път се почувства част от особено временно общество тези, които за малко са излезли от рутината си.
Любен седна до нея.
Утре приключва моят престой, каза тихо.
Анелия се стъписа, макар да знаеше, че всеки си има дата.
Вече ли?
Десет дена отлетяха. Прибирам се. Имам куче, съседката го храни.
Ясно, промълви тя.
Мълчаха.
Внимавайте там рече Любен. Не давайте всичкия си живот на работата. Дръжте си поне малко за себе си.
Ще се постарая.
Той ѝ се усмихна, погледна я замислено, после пак към телевизора.
На другия ден го видя при изхода с куфар. Същият спортен екип, но с якето отгоре.
Дръжте се. Всичко добро! сбогува се той.
И на вас.
Стиснаха си ръцете. Ладонта му беше топла и суха. За миг ѝ хрумна да предложи телефон, но и двамата не го направиха. Реши, че е редно нека си остане така, само в тези стени.
Когато рейсът с Любен замина, Анелия стоеше на прозореца и гледаше как автобусът се скри зад завоя, а по пътеката останаха само дирите му.
Останалата седмица мина другояче. Вечерните събирания продължаваха, но тя все по-често взимаше книга със себе си. Седеше на прозореца, четеше роман, който все отлагаше. Понякога препрочиташе страница няколко пъти, мислите ѝ литваха, но не се ядосваше. Имаше време.
Веднъж Десислава се върна от кардиолога възмутена.
Представяш ли си, каза ми трябва да нервничите по-малко. Все едно е бутон кликаш и вече си спокоен!
Опитайте поне малко предложи Анелия. Като не носите всичко на работа или вкъщи.
А кой ще носи? на автопилот попита Десислава. Децата
Замълча и после се засмя горчиво.
Слушай, аз съм като мъжа ми, и той все така: Кой, ако не аз?. Пукна с инсулт, и пак светът не спря.
Може би и без нас ще се наредят нещата тихо каза Анелия.
Десислава я погледна изпитателно.
За две седмици си поумняла, момиче или просто си починала.
Анелия сви рамене.
Просто писна ми да мъкна всичко. Ще пробвам другояче.
Произнесените думи добиваха тежест.
Последния ден обикаляше санаториума като музей на свой кратък живот влезе в залата на ЛФК, погледна към басейна, благодари на масажистката.
Върнете се пак каза сестрата Гърбът ви реагира добре.
Ще видим, усмихна се Анелия.
В стаята прибра нещата си: халата, анцуга, банския. Остана зарядното и книгата. Десислава въртеше в ръцете си направлението.
Не ми се тръгва. Тук всичко е по-лесно.
Защото не е завинаги отвърна Анелия. Ако живеем тук година, пак ще се изнервим.
Може и така да е съгласи се Десислава. Ако дойдеш пак, звънни, подаде й листче с номер. Аз тук идвам често.
Анелия записа номера в телефона.
Ще се чуем, обеща.
Автобусът тръгна след обяд. В столовата даваха за изпращане палачинки със сметана. Анелия седеше на обичайното място, ядеше бавно. Маргарита разказваше за внуците, Десислава обсъждаше резултати от изследвания. Навън снегът се топеше, по покривите капеше вода.
На спирката се бяха събрали десетина души някой се снимаше, друг пушеше нервно. Анелия гледаше с куфара към сивото небе. В гърдите ѝ беше тихо не радост, не тъга, а някакво спокойно приемане.
В автобуса седна при прозореца. Санаториумът плъзна назад: сградите, алеите, гората. Реши, че може би ще се върне тук. Акти няма тези две седмици остават в нея като малко късче живот, когато е позволила на себе си да бъде не само счетоводител и майка.
Пътят до Перник трая няколко часа. Градът я посрещна с мокър сняг и обичайната суета. Пред входа коли, някой преговаря по телефон, от прозореца гърми чалга.
Анелия се качи до етажа си, отключи. Миришеше на прах и нещо сладко: синът явно е топлил козунак. В антрето кецове, якето на кука.
Мамо, върна се! провикна се синът от стаята.
Изскочи по младежки, със слушалки. Прегърна я несръчно.
Как беше? пита.
Добре. Починах си, отвърна тя.
Донесе ли ми магнитче? изсумтя.
В чантата.
Отиде в кухнята, пусна чайник. В мивката съдове, на масата трохи. Преди би измила веднага, сега реши: после.
Телефонът избръмча. Шефката: Как сте, идвате ли утре? Натрупа се много…
Анелия погледна и обърна телефона с екрана надолу. После пак го взе и написа: Здравейте. Утре ще бъда, както е уговорено. Ще трябва да преразгледаме разпределението на задачите. Вече няма да поемам вечерна работа и няма да работя у дома.
Прочете. Преди би го редактирала. Сега прати.
Синът погледна от стаята:
Мамо, утре ще закъснееш ли? Трябва до Иван, ще
Ще се прибера навреме. И ще вечеряме заедно. Но ще почнеш да помагаш повече вкъщи. Не съм желязна.
Вдигна вежди.
Как така?
Така. Вече си голям можеш и чиниите да миеш, и нещо да сготвиш понякога. Няма винаги само аз.
Сгърчи лице, но замълча. Върна се в стаята си. Анелия въздъхна, но без обичайното чувство за вина. Почувства, че най-после е поставила граница.
Чаят завря. Направи си чаша, седна. Отвън лампите светеха в мъглата, на двора пробяга куче. Спомни си Любен с думите му за смисъла на деня.
Анелия отпи, чудеса не се бяха случили гърбът пак наболяваше, коляното се обаждаше, работата си чакаше. Но вътре нещо беше местено. Позволи си да усеща умората и правото си на почивка.
Извади направлението и го сложи до тефтера. На обяд щеше да пита за лятната отпуска не за да помага на роднини, а просто за себе си.
Синът показа глава:
Мамо, утре ще ядем ли кюфтета?
Може, но ти ще ги опържиш. Ще те науча.
Той се подсмихна, но в очите светна нещо.
Анелия се усмихна. Животът си вървеше, но вече имаше място, което бе само нейно. Това място започваше с едно не към ненужната работа, с молба за помощ у дома, с разходка не по принуда, а за наслада.
Допи чая, угаси лампата и влезе в стаята си. Утре щеше да е обикновен ден, но в този ден вече имаше място и за самата себе си. И тази мисъл я топлеше.
