И на мен ми се иска да бъда щастлива: Благодарности за вашата подкрепа, харесвания, споделяне на разказите ми, абонаменти и огромно благодаря от мен и моите пет котараци за даренията! Моля, споделяйте любимите си истории в социалните мрежи – това е радост за автора! Млада жена на малко над четиридесет, акушерка в софийско родилно отделение, напълно е изгубила интерес към живота. Работата е единствената ѝ радост – живее сама, след като съпругът ѝ, служител в полицията, загива на служба. Двамата са били женени едва две години, синът ѝ се ражда три месеца след неговата смърт и вече е пораснал, женен и живее в друг град. Синът ѝ Глеб понякога я навестява, често ѝ звъни, но все пак тя е сама… Колежките ѝ завиждат, че живее за себе си, но Люба страда от самотата и с нищо не може да се мери с техните разговори за семейство и радости. Времето у дома ѝ тежи, изпитва празнота и не ѝ се прибира… Все още пази спомена за съпруга си, за кратката, но силна любов, която е оставила незарастваща рана в душата ѝ. Единствената наслада в живота ѝ са новородените в родилното. Наскоро Люба помогна при раждането на съвсем млада жена, която веднага се отказа от детето си. Докато грижовната Люба започна да привързва към новороденото момиченце, усещаше как в сърцето ѝ се събужда желание – да го осинови. Знаеше, че като самотна жена, шансът ѝ е малък и затова предложи на любимия педиатър на отделението, д-р Константин, фалшив брак, за да увеличат шансовете си да задържат малката. Изненадващо, предложението води до нещо истинско – бракът им разцъфна, а новото семейство с дъщеричка и пет котки отново изпълни Люба с жажда за живот и любов. Костя, Маринчето и Люба – семейство, за което щастието не е случайност, а избор, постигнат със смелост и обич! Люба толкова силно искаше да бъде щастлива, че наистина го постигна – по български, с много топлота, взаимна грижа и ново начало!

И аз искам да бъда щастлива

Благодаря ви за подкрепата, за харесванията, за вашите мили думи, за споделените истории и, разбира се, за невероятната помощ с обич от мен и петте ми котарака.

Моля, ако ви е харесал разказът, не се колебайте да го споделите с приятели това стопля сърцето на автора!

Млада жена, току-що навършила четирийсет години, бе изгубила всякакъв интерес към живота.

Работеше като акушерка в родилното отделение на Пловдивската болница, а работата ѝ беше единствената ѝ радост живееше съвсем сама.

Съпругът ѝ беше загинал при изпълнение на служебния си дълг служеше като полицай. Заедно изкараха само две години, а синът ѝ се роди три месеца след смъртта му. Тя отгледа сина си сама вече пораснал, женен, живееше и работеше в София, имаше свой собствен живот и всичко му беше наред.

Петър ѝ идваше на гости понякога, говореха често по телефона, но той все пак си имаше своя живот а тя оставаше сама.

Колежките ѝ в болницата ѝ завиждаха живеела за себе си. Но Марина бе измъчвана от самотата. По време на обедните почивки другите приказваха за семействата си, грижите и радостите им. Тя слушаше, кимаше, понякога се ужасяваше от разказите им, но дълбоко в душата си си признаваше, че им завижда. И не ѝ носеше радост тази свободна самотия.

Все още помнеше съпруга си мечтателните му очи, здравите му ръце. Тази млада и кратка, внезапно прекъсната любов ѝ бе оставила рана, която не искаше да заздравее.

Истинска пълнота усещаше само на работа.

Наскоро прие раждането на младо момиче. Родила прекрасна дъщеричка, но майката, почти още дете, лежеше с гръб към стената, безмълвна, безизразна.

Добро утро, майчице заговори ѝ Марина, с топъл глас, така както наричаше винаги щастливите майки, но момичето се сепна и, без да отвори очи, остро отговори:

Моля ви, тръгвайте си, няма какво да говорим. Казах още като ме приеха, че не искам това дете. Няма да го гледам, имам други планове

Марина опита да каже още нещо, но момичето се завъртя към стената и замълча.

Когато натъжена Марина излезе от стаята, дежурната сестра само сви рамене и показа с жест край главата, кимвайки към отказалата се майка:

Нищо ново под слънцето Наскоро и друга такава имахме. Мечтаеше да грабне мъж от чуждо семейство, ама той никакъв не излезе, та и детето не ѝ потрябва

Марина бе виждала подобни случаи за двайсет години на смяна, но почти винаги накрая младите майки взимаха бебетата си при себе си. Тази обаче изглеждаше непреклонна. И Марина, сама не разбирайки защо, отиде да види малката изоставена госпожица.

Почти се сблъска на вратата с д-р Константин Василев педиатърът. В детското отделение цареше тишина бебетата току-що бяха нахранени и спяха спокойно. Марина се доближи до новороденото момиченце и, както тя погледна към нея, очичките ѝ потрепнаха отвори ги.

Марина застана неподвижна, за да не събуди малките спящи ангелчета. Момичето я гледаше с онези дълбоки, умни и сериозни очи, сякаш знаеше всичко за живота

Прекрасно момиченце

Този път се сепна, защото Константин Василев беше застанал до нея тихо като сянка. Колежките понякога се шегуваха, че той изпитва нещо към Марина, но тя само се усмихваше. Вярно, добър лекар е, но тя не изпитваше нищо повече към него.

Много е добра прошепна докторът и погали нежно бебето, като погледна Марина така странно и кротко, че тя изведнъж се смути.

От този ден Марина започна да минава през детското почти всеки ден.

Струваше ѝ се, че бебето я познава онзи поглед, това доверие й стопляха душата, раждайки отново топлина в сърцето ѝ.

Пак ли си в детското?, подсмиваха се колежките. На докторчето ли ходиш?

Не, тя е при изоставеното бебе отговори друга.

Абе да не си решила да го вземеш? Майката вчера подписа отказ и си тръгна

Внимавай, ще свикнеш с нея, пък скоро ще я предадат в Дома

Взема! Тази мисъл изведнъж грейна в нея като искра.

Без още да го осъзнава напълно, вече го беше решила в съзнанието си. Но времето беше малко. Изоставените бебета стояха месец в болницата, а после ги прехвърляха в Дом за деца. Можеше и в друг град да я изпратят, а всеки ден можеше да се появят нови осиновители.

Марина се уплаши, подаде нужните документи за осиновяване. Отговаряше на всички критерии, но като самотна жена имаше по-малко предимства от семействата.

Тогава ѝ хрумна дързък план.

Знаеше, че Константин я харесва. Знаеше и че той живее под наем извън града пътуваше всеки ден по повече от два часа.

А на нея ѝ трябваше съпруг поне уж. Може би някой ден, ако трябва, щяха и да се разделят

Константине, имам ти една особена молба Искаш ли да ти дам стая под наем наблизо до болницата? Но имам и предложение Ще се ожениш ли за мен временно? Искам да осиновя онова малко момиченце, но се страхувам, че няма да ми я дадат, ако съм сама

Неочаквано е но съм съгласен, усмихна се той, гледайки я с онзи свой неразгадаем поглед.

Изведнъж се приближи, наведе се и нежно я целуна.

Залята от вълнение, Марина не можеше да изрече и дума а и някой мина покрай тях, сега сигурно ще се разприказват!

За да е убедително промълви Константин и тя не намери сили да възрази

Късно вечерта, докато заспиваше, Марина милваше наум образа на малката си дъщеричка вече я възприемаше като своя. А после мислеше за неочаквания нежен целувка на Косьо и в себе си се уплаши да си признае, че ѝ беше приятно

Подписаха бързо гражданския си брак, а малкия купон направиха в отделението с всички колеги. Всички се радваха за тях вече беше ясно, че Марина и Косьо подали документи за осиновяване.

Сега Марина беше омъжена жена у дома растеше малка дъщеричка, нямаше време за тъга.

Нейният Косьо се оказа невероятно добър и честен човек, което тя винаги е знаела. Но сега, в душата ѝ е пламнала истинската любов.

Отново ѝ се искаше да живее, да гледа дъщеря си как расте, да се радва на живота и да обича да обича този мъж, на когото тя самата се беше престрашила да предложи брак.

Косьо, Марийка и Марина семейство

На Марина толкова силно ѝ се искаше да е щастлива, че наистина успя истински!