Краят! Шестнадесет години той ме унижаваше, а аз се поддавах… Пролетта донесе промяна. Не можех да си представя, че нещо ще разтърси онова калнисто, в което живях цялите си шестнадесет години.
Надявата ми бе изчерпана отдавна.
На двадесет и две години се ожених, убеден, че открих онзи единствен, с когото ще споделя живота. Ружа беше всичко за мен – магнетична, привличаше ме с невидима сила. Бях заслепен от нея, така че дори нейните странности ми изглеждаха прелестни.
Например, навика й да отваря прозореца напълно и да сваля одеялото ми в студените зимни утрини, за да ме събуди на зората.
Или любимата й „шега“ – пред приятели да ме кара да се въртя на място, като модел, който се оценява преди покупка.
Тя взимаше решения вместо мен.
Избираше къде да работя.
Определяше къде да отидем за почивка.
Решаваше с кои от приятелите ми мога да се виждам, а кого да изрежем от живота.
И аз й се подчинявах, защото си мислех, че така трябва да е, че това е истинска любов.
Бях заслепен. Вярвах, че дете ще промени всичко…
Когато семейственият ни живот започна да се разпада, сърцето ми се изпълни с надежда, че детето ще спаси брака ни. Грешех.
Ружа ме изостави в тази борба. Не й пукаше от страховете ми, от тревогите ми, нито от факта, че лекарите ни лишиха от шанс.
Тя се успокояваше с мисълта, че вече има деца от предишен брак и че нашите може и да не се случат. За мен това беше болка, за нея – възможност да ме унижава още повече.
Тя ме превърна в виновник за всичко.
— Не можеш да ми дадеш дете!
— Дори не можеш да готвиш, от храната ти скоро ще ми се образува язва!
— Не си мъж, ако не се справиш с такава дреболия!
Чувствах се безполезен. Опитвах се да се боря – търсих лекари, правех изследвания, записвах се на курсове. Но всичко беше напразно. Тя ме разбиваше, а аз търпях.
С времето се предадох. Затворих се в себе си, спря да се срещам с хора, отдалечих се от всички. Станах сянка на себе си. Не разпознавах вече онзи уверен младеж, който мечтаеше за семейство, щастие и деца.
Гледах се в огледалото и виждах жалък човек, който се страхува дори да изрече дума против.
Когато се опитвах да се противопоставя, че не заслужавам постоянни унижения и искам уважение, Ружа ми се смя в лицето:
— Ти? Какъв си ти? Жалък! По-лош от най-бедния бездомник по улицата!
Тя знаеше, че нямам къде да отида. Убеди всички около нас, че съм безсилен, слаб, безполезен. И аз започнах да вярвам в това. Тя ми шепнеше, че без нея ще пропадам, че няма да оцелея сам. И оставах.
Но през март всичко се обърка…
Остана ми само една приятелка – Калояна. Тя отдавна беше заминала да работи в Турция, но пролетта я върна: мъжът й тежко заболял, а после почина. Калояна остана сама в къщата си, децата й живееха отдавна в чужбина.
Започнах да я навиждам след работа, понякога прекарах нощувка при нея. Първоначално това не харесваше Ружа, после започна да прави скандали и най-накрая да ме заплашва:
— Няма да ходиш там!
— Ще те изтегля от там по косата!
— Ще те заключа вкъщи!
— Ще подам за развод!
Една вечер Калояна ме погледна и каза:
— Да ми се случи, да подаде за развод!
Погледнахме се и аз изведнъж разбрах: това е шансът ми. Тя ми предложи да остана при нея, когато се върне в Турция. Ако не трябваше да плащам наем, мога да живея от заплатата си.
Съгласих се. Напуснах. Избрах себе си.
Оттогава живея в нейния апартамент. Събуждам се сутрин, отивам до прозореца, гледам стария ни к
