— Извинете, може ли да ме насочите към кабинета на терапевта? — попита млада жена в бял халат медсестрата.
— Пресичате коридора, след това завийте надясно, кабинет 18. Само при Мария Петрова Соколова редът е дълъг, вземете си талон, — отговори Нина, без да спусне погледа от списъка с пациенти.
— Благодаря, — жената тръгна по указания път, но спря нередно. — А как се пише вашата фамилия, Мария Петрова…?
— Соколова. Какво, познаваме се? — медсестрата вдигна очи и се замисли за миг.
— Не, просто името ми се стори познато, — тя се усмихна неловко и продължи напред.
Кабинет 18 наистина беше препълнен. Божана Костадинова взе талон №23 и се остави на свободната пейка. Сърцето й биеше като барабан в къщата на празничен парти, а фамилията Соколова й се въртеше в главата — майка й след развода се върна на девическото си име. Минали години, но всяка малка детайлка беше запазена.
— Следващ! — прозвуча строг глас от кабинета.
Божана се спогледа. Този глас беше толкова сух, колкото суха шега, но тонът му напомняше онзи, който я наричаше: „Божано, яж малко“, „Божано, свърши ли домашните?“, „Божано, къде си толкова късно?“.
Опашката се мързелеше. На всеки петнадесет минути се отваряше вратата, излизаше един пациент и гласът призоваваше следващия. Божана броеше: седемнадесет, осемнадесет, деветнадесет…
— Къде е двадесетият? — попита нетърпеливо възрастна жена с пръчка.
— Навярно е избягал, — намръщи се дама в шарена шапка. — Някои не издържат чакането.
— Тогава двадесет и първи! — извика някой от опашката.
— Двадесет и първи също се е скрил, — погледна Нина, която редовно проверяваше реда.
— Двадесет и втори! — гласът от кабинета вече се ядоса.
— Аз съм двадесет и трета, — прошепна Божана, ставйки от пейката.
— Тогава влизайте, няма време за губене, — махна пръчковата дама.
Божана се приближи до вратата, задъхана за миг, после решително я отворила.
Зад бюрото седеше жена около шестдесет, с къси сиви коси в строг пуч, в бял халат и тънки очила. Лицето й беше белязано от бръчки, но чертите останаха същите. Божана мигновено разпозна тази прегръдка на очите сред хиляда други.
— Влизайте, седнете, — посочи д-р Соколова към стола пред бюрото, без да отведе поглед от медицинската карта. — Фамилия, име, бащино име?
— Костадинова Божана Михайловна, — гласът й се задръмна при бащиното име.
— Година на раждане?
— 1978.
— Какво ви боли? — най-накрая Мария Петрова вдигна поглед към пациентката.
Божана замръзна. Майка й я гледаше като непозната, без следа от изненада.
— Главоболие, — изрече тя принудено.
— Колко често? Какъв е характерът? — докторът започна да пише в картата.
— Често, особено сутрин. И понякога сърцето ми „скочи“.
— Нали измервали кръвното?
— Не помня кога последно.
Соколова се изправи, приближи се с маншетата. Ръцете й бяха същите, които някога заплитаха Божанини косички, галеха я, когато болеше, и шепнеха „не се тревожи“ при първото падане.
— Сто четиридесет над деветдесет, — обяви тя. — Повишено. Стрес на работа?
— Да, — кивна Божана.
— Семейни проблеми?
Божана почти се засмя. Да, имаше такива. Пред двадесет години майка я изгони от къщи за „неподходящия“ приятел. Тогава беше на седемнадесет и си мислеше, че вече знае всичко.
— Може да се каже, че има, — отговори тя.
— Деца?
— Дъщеря – деветнадесет, учи в университета.
— Женена?
— Разведена.
Мария Петрова кивна, продължи да записва.
— Пушите? Алкохол?
— Не пуша. Понякога вино.
— Болести в семейството?
Божана се задъха. Как да отговори? Дали да каже, че майка ѝ има хипертония и сърцето ѝ е неспокойно? Дали да спомене, че баща й е починал от инфаркт на четиридесет и осем?
— Баща ми имаше сърдечни проблеми, — каза тя предпазливо.
— Жив?
— Не.
— Как умира?
— Инфаркт.
— На колко години?
— Четиридесет и осем.
Мария Петрова се замисли за миг, после продължи.
— Майката ти жива?
— Не знам, не сме се виждали отдавна.
— Разбирам. Сега ще послушам, — д-р Соколова вдигна стетоскопа.
Студената тръба докосна гърдите ѝ. Божана се опитваше да диша спокойно, но сърцето й тиктакаше като кутия с фойерверки.
— Тахикардия, аритмия. От кога?
— Не помня.
— Трябва да се изследваш. Ще ти изпратя за ЕКГ, кръвни тестове и към кардиолог.
— Д-р, а… — Божана се спъна, — а как мислите, защо семейството се отдалечава едно от друго?
Соколова сложи писалката и взе дълбок дъх.
— Какво имате предвид? За майка?
— Да. Поредната ни кървава прегръдка – преди двадесет години се разборихме за… малка дреболия. Сега не знам дали тя е жива, дали е здрава.
— Не сте се опитвали да я намерите? Да се обадите?
— Страхувам се. Ако не ме простии? Ако ми каже, че не е моя дъщеря?
Докторът мълчеше, мъркайки с писалката.
— Знаете ли, — вмъкна тя най-накрая, — и аз някога се кървах с дъщеря си. Тя скочи от вратата, викайки, че не ме разбира, че я душат. Аз мислех, че я пазя, че знам най‑по‑добре. Гордостта ме спря да направя първата крачка.
— И какво се случи след това?
— Минаха години, толкова много, че дори не знам дали щях да я разпозная, ако я срещна на улицата. Хората се променят, а времето не чака никого.
Божана усети как й се стиска гърлото.
— Не съжалявате ли?
— Всеки ден съжалявам. Имам внучка, може би и внук, но никога не съм ги виждала. Не знам как изглеждат, как се смеят.
— Защо не опитате? Сега можете да разберете всичко.
— А ако тя ме не прости? Ако аз съм за нея мъртва от двадесет години? — гласът й се разтрепери.
— Но вие сте майка. Майка винаги прощава, — прошепна Божана.
— Не знам. Аз й казах: „Нямам дъщеря, живей как искаш, но не се връщай.“ Тя беше още млада, глупава и влюбена в възрастен мъж, който според мен беше лъжец. Не слушаше ме.
— Какво се случи с него?
— Нямам представа. Може би се обърках, може би щастяха заедно. Но аз не трябваше да я изгонвам от дома.
Божана не издържа:
— Той не ме изостави. Живяхме заедно десет години, имаше и дъщеря. Разделихме се, но не заради него. Просто… просто хора понякога не пасват повече един на друг.
Соколова се изправи внезапно:
— Откъде знаете това?
— Защото аз съм тази дъщеря, мамо. Това съм аз. Божана.
Тишината се сплесна като падаща клечка в чиния. Мария Петрова погледна жената пред себе си и в очите й се появи бавен проблясък на познание.
— Божано? — прошепна тя. — Божанче, наистина ли си ти?
— Аз съм, мамо. Това съм аз.
Д-р Соколова обиколи масата, а Божана се изправи. Двете стояха лице в лице, без да осмелят първата крачка.
— Променихте се толкова, — каза майката. — Не се разпознах. Беше си тънка, с косички…
— А ти почти не се променя. Само поседя и сега носиш очила, — отговори Божана.
— Божано, толкова съжалявам… — гласът й се разкъса.
— Мам, не е нужно. Аз съм виновна, трябваше да се появя по‑рано.
— Не, аз съм виновна. Аз съм майка, трябвало беше първа да се изправя.
Те се прегърнаха. Ароматът на майчиностен парфюм, който Божана помнеше от детството, ги обвити.
— Прости ми, дъщеря. Прости тази глупава, упорита старица, — прошепна Мария Петрова.
— Мам, не казвай така. Не си стара, — усмихна се Божана.
— Стара съм, Божанче, и сърцето ми трепери. Давам си високо кръвно, сърцето ми скочи. Понякога забравям къде съм оставила нещата.
— Нищо, мамо. Главное е, че се намерихме.
— А внучката? Говореше, че имате дъщеря.
— Калина. Й е деветнадесет, учи в Софийския университет. Тя е красива като майка си.
— Мога ли да я видя? — попита Божана.
— Разбира се. Тя ще се радвам, че има баба.
Точно тогава вратата се разтъна.
— Мария Петрова, има опашка, — чу се гласът на медсестрата.
— Скоро, скоро, — спря д-р Соколова. — Божано, имам още пациенти. Да се видим вечерта? Спомняш ли си адреса?
— Помня, мамо. Ще дойда. И Калина ще доведа.
— Умееш ли да готвиш? — усмихна се майката.
— Да, а ти все още печеш баници по неделя?
— Печа. Сега ще ги правя за внучката.
Божана излезе от кабинета, а Мария Петрова покани следващия пациент. Ръцете й дрожаха, докато няколко пъти прочиташе същата редица от картата.
Вечерта Божана стоеше пред познатата къща с букет от рози и кутия с лешници. Калина се нервираше до крак.
— Мам, а ако тя не ме обича? — прошепна девойката.
— Ще те обича, слънчице. Тя е баба ти.
— Защо толкова дълго не говорихте?
— За глупостите, дъщеря. За глупостите.
Те се качиха на третия етаж, натиснаха звънеца.
— Кой е там?
— Това съм аз, мамо. Божана с внучка.
Вратата се отвори. На прага стоеше Мария Петрова в домашен халат, със сълзи в очите.
— Влизайте, родни! Влизайте!
Тя първо прегърна Божана, после погледна Калина дълго.
— О, мила, колко си красива! Същите очи, същият нос.
— Баба, — прошепна Калина, — мога ли да ви прегърна?
— Разбира се, малка звезда.
Седнаха в кухнената къща, пихат чай и парче торта, който Мария Петрова беше успяла да купи по пътя. Разказваха за изминалите години, разглеждаха снимки, смяха се и плачеха едновременно.
— Мам, все още работиш в поликлиниката? — попита Божана.
— Да, но мисля да се пенсионирам. Силата ми намаля, а здравето не е същото.
— А защо да не останеш? Ти имаш толкова опит, помагаш на хората.
— Какво да кажа… Днес не разпознах собствената си дъщеря.
— Но сега я разпознахме. Това е най-важното.
Калина листа стария фотоалбум.
— Мам, виж колко красива беше баба ти в
