Новогодишна смяна
От сутринта валеше мокър сняг лепнеше по ботушите, по парапета, по табелата над входа: Общински център за допълнително образование. Към обяд хвана студ, и пухкавата каша се втвърди, заскърца под краката.
Стефан Петров взе стъпалата така, сякаш е на върха на Балкана и парапетът му беше скъпоценен метал като ледена краставица. В джоба му дрънчаха ключове, а на рамо тегнеше чанта: термос, кутия с леща, тефтер. Във фоайето миришеше на сурова парцалка за под и топли прашинки от старите радиатори точно такива, които се разгряват след дълга почивка.
Крушката под тавана светеше в сънливо жълто, накриво, като да й се приспи.
Стефан свали шапката си, закачи я на кука, и разчеса набързо побелялата четина отзад. В огледалото отрази старец наближава седемдесет, излъган от живота, но с добродушни очи и нос като картофче. По яката на якето му снежинка замръзнала.
Айде, юнак измърмори си той. Последната смяна за годината.
На стола до бюрото седеше дневната портиерка леля Ваня Панева, все още пуловер без ръкави. Вече си тръгваше: обличаше ръкавици без пръсти, тикаше в торбата ябълки, мандарини и някакви листи.
Закъсня рече тя, без да натяква. Вече мислех, че ще ме държиш до заря.
Автобусът на кръстовището заседна обясни Стефан. Пак не ремонтираха дупката, както обикновено.
Е, дупки бол в България въздъхна Ваня. Добре, приемай дежурството.
Преместиха се при бюрото, разтвориха приемо-предавателната тетрадка, вписаха се, подписаха.
Камерите бачкат, алармата в ред, изброи тя от навик. Групите отменени, ваканция до десети. В актовата зала елхата не я разглобиха напълно време не стигна. Не влизай при директорката: електротехникът обеща след празниците, кабелите пак се вживяват.
Разбрах кимна Стефан.
Ще звънят добави тя. Всички забравят, че формално сме на обекта, дори затворено. Ти си спокоен ще обясниш.
Той поклати глава: дипломация не му беше силна страна, но гласът му кротък и равен, под него хората по-малко се караха.
Прибираш се?
Прибирам усмихна се Ваня. Внучката ще дойде, ще объркваме салати. А ти що пак на празник си тук?
Стефан повдигна рамена.
Тук ми е по-спокойно. И бонус към заплатата.
Ваня го гледа малко по-дълго, но не пита повече.
Ако стане нещо звъни. Но по-добре да не звъниш. Искам днес без аварии.
Вратата тресна и коридорът отведнъж утихна. Остана само шумът на вентилацията и чаткане на радиаторите.
Стефан извади термоса, чашата, контейнера. Подреди си ги грижливо, както винаги. Свали часовника, тури го отстрани. Три следобед. До полунощ все едно до София пеша.
Наля чай. Съседката баба Нуша наскоро му беше донесла сушена мащерка за нервите. Нервите му бяха железни, но обичаше аромата.
Телефонът на бюрото иззвъня стар модел с лепенка Портиер.
Общинският център, портиер обади се той.
Здравейте, у вас има ли занятия днес? Ходим на английски разнесе се женски глас.
Не, ваканция до десети отговори Стефан меко. Преподавателят не ви е звънял?
Не Ама почти се облякохме вече.
Тогава сваляйте якетата и чай да си пиете каза той. При такъв сняг само настинка ще хванете. Тук днес е само мрачно.
Жената се засмя, благодари, поздрави го за Новата година.
Последваха още два звъна: една майка се караше, че никой не е уведомил, друг господин разпитваше за счетоводството. Стефан с търпение повтаряше: Центърът затворен, всички са си тръгнали, само портиерът дежури.
Към шест навън вече бе тъмно като в мазе. През стъклената врата улицата се размиваше от мокрия въздух, фаровете се точеха като гирлянди. Седна по-удобно, включи малкото телевизорче в ъгъла звук почти нулев, нека само премигва.
Дома си нямаше кой да го чака. Жена му беше починала преди пет години. Синът му живееше в друг град, звънеше рядко: работа, деца, кредит. Внука си Стефан бе виждал два пъти на живо, още два по видео. Роднини са а все едно през стъкло.
Към седем фоайето се оживи: вратата скърцна, студ и снежни парцали нахлуха. Влезе куриер с червено яке и кутия. Вятърът беше омърморил очите му.
Здравейте изпъшка той, ритна ботушите. Доставка.
За кого? попита Стефан.
Куриерът погледна в мобилния си.
Общински център, за Татяна Викторова. Поздравление на дежурната смяна. Пица. Платено.
Стефан мигна.
Татяна Викторова счетоводителката ли?
Не знам каза куриерът откровено. Аз доставям.
Стефан се усмихна накриво.
Ясно. Дирекцията явно нас не забравя. Давай, ще подпиша.
Куриерът въздъхна, подаде кутията.
Благодаря! За връщане ни разправят. Честита нова година!
И на теб каза Стефан.
Куриерът вече излизаше, но огледа празното фоайе.
Тук сами ли сте?
Почти отвърна Стефан. Засега.
Куриерът кимна и изчезна в нощта.
Кутията приятно стопли ръцете му. Стефан вдигна капака пара литна, миризма на кашкавал и тесто изпълни помещението.
Ей, директорке засмя се той. Благодарим, че ни помниш.
Хапна едно парче, второ и тогава вратата пак скърцна.
Влезе Кати чистачката, на около четиридесет, в дебело яке. Бузите й червени, ръкавиците мокри.
О, с пица ли сте рече тя. Уцелих ли навреме?
Здрасти, Кати. Как така днес А, вярно, дежурни часове.
Празнична надница тросна Кати. Казаха: който иска може. След празниците децата ще налетят, а подът зле.
Издуха пръстите си.
Ухае хубаво призна тя.
Директорката явно ни е почерпила Стефан бутна пицата по-близо. Ще опиташ ли?
На работа не ям започна тя, но парещата плънка я изкуши. Ей, нова година е.
Той не настояваше, просто побутна кутията още.
Кати взе парче, отхапа предпазливо.
Горещо учуди се. Като в сериалите.
Там е студена засмя се Стефан.
Кати се засмя весело, почти момичешки.
Отивам да мия коридора и тоалетните каза, като дояждаше. Ако нещо викай.
На кого да викам засмя се Стефан. Само двама сме.
Тя тръгна, кофата издрънча. Отдалеч зачурулика вода.
Към девет и половина вратата пак се отвори. Млад мъж, очилар и раница, дишаше накъсано, пресен от път.
Здравейте, при Татяна Викторова, счетоводство трябва започна набързо. Трябва ми справка за банката. Уж каза, че ще остави на портиер.
Счетоводство няма спокойно отвърна Стефан. Всички са си тръгнали.
Знам, оправи той очилата. Обаче ми трябва тази вечер, да кача в системата, последен срок отвънка, банка затваря.
Стефан го огледа по-отблизо: устата суха, лицето напрегнато.
Име?
Сафронов.
Стефан отвори шкафчето: между папки и торба ключове стоеше бял плик с надпис: Сафронов на портиер.
Имаме, подаде плика. Татяна Викторова човек на думата.
Сафронов въздъхна като след стълба.
Благодаря! Не знаете какво ни спасихте Мога шоколад да ви оставя? За децата купих.
За децата го остави махна Стефан. Хайде вкъщи. Не губи празника по коридорите.
Сафронов кимна, усмихна се леко.
Честита нова година. Да сте здрав!
И ти.
След като затвори вратата, Стефан постоя, загледан през стъклото. Вътрешно му стана по-топло не от пицата, а от факта, че някой имаше нужда от него.
Кати надникна, влажна и уморена.
Още ли има парче?
Още има. Давай, докато е топло.
Поседяха заедно, хапваха мълчаливо. После Кати неочаквано рече, докато бършеше ръце:
Синът ми замина при тъщата днес. По-удобно било. Аз му викам: А аз? Той: Мамо, ти пак си на работа! Ей, така дошла нали
Усмихна се, но умората не се скри.
Моят внук е в друг град каза Стефан. Ще го гледам на телевизора.
Телевизорът не са хора въздъхна Кати.
Понякога е по-добре усмихна се той. Поне не спори.
Спори, изсумтя тя. Само дето тебе не те пита.
Десет часът Кати приключи с метлата.
Бягам, закопча якето си. Да не затворят метрото и да остана с теб до сутринта.
Да беше останала щяхме да доядем пицата каза той.
Не, отсече тя. Искам си салатата Оливие. Честита нова година, Стефане.
И на теб!
Когато тя си тръгна, тишината стана такава, че можеше да чуе часовника си.
Телевизорът показваше празничната програма: площад Александър Батенберг, българи с шалчета, водещи в микрофони крещят. Стефан намали още звука.
Без петнайсет дванайсет вратата пак скръцна.
На прага млада жена, на около двайсет и пет, с пухенка и голям плик в ръка. По миглите мокър сняг, бузите влажни от студа, може би дори сълзи. Вътре нещо дрънкаше сигурно коледни топки.
Здравейте каза тя, хвърли поглед към фоайето. А при вас още ли тече елха на желанията?
Стефан се намръщи.
Каква елха?
Ами преглътна тя. В чата за доброволци писаха, че до дванайсет приемат подаръци: за децата на служителите и от близкия дом. Аз стисна торбата. Обещах да донеса. После телефонът ми падна, май не видях, ако нещо се е променило
Стефан въздъхна.
Момиче тук днес нищо няма. Центърът затворен. Всички тръгнаха още по обяд. Ако е имало план видно е отменено или преместено.
Тя кимна, без особена изненада.
Добре рече кротко. Извинете. Ще вървя.
Завъртя се към изхода, и Стефан внезапно осъзна ако я пусне, навън я чака само сняг, студ и мокри очи. Думите изскочиха сами:
Почакайте каза той.
Тя спря.
Имам чай кимна към бюрото. И пица. Ако не бързате. Изчакайте поне камбаните. Вън е отврат.
Момичето се изненада.
Да не преча?
Кого ще пречиш усмихна се той. Стените?
Тя се приближи нерешително, свали пухенката. Под нея пуловер с елени.
Аз съм Галя седна на ръба на стола.
Стефан Петров.
Той й наля чай, подаде пицата.
Благодаря каза Галя, сякаш благодари, че някой изобщо я е забелязал.
Мълчаха известно време, докато навън избухваха редки фойерверки.
Не исках да се прибирам заяви Галя тихо. Там е много тихо. Много мисли. Видях елхата, реших: ще дам, ще се почувствам нужна поне за момент. Сега излезе глупаво
Не е глупаво каза Стефан. Понякога човек иска да има други хора наоколо. Макар и непознати.
Тя го погледна с благодарност.
Защо сте тук, на такъв ден?
Той повдигна рамене.
Някой трябва да пази: аларма, ключове, всичко. А мен и тук ми е добре.
Поне някой минава през вас усмихна се тя.
Ето, ти мина намери се, че го рече почти весело.
На екрана се появи президентът. Стефан намали звука докрай.
Няма ли да слушате?
Знам какво ще каже отвърна той. Най-важни са камбаните.
Мълчаха. Камбаните забиха.
Стефан вдигна чашата си.
Честита нова година.
Честита! отвърна Галя.
Чукнаха се с чашите с чай. Навън фойерверките гърмяха.
Галя извади от торбата малка кутия, с панделка.
Нося подарък. Топли вълнени чорапи, за един човек. Щом всичко е отменено, може ли са за вас? Тук е студено, а дежурите.
Момиче, започна Стефан, няма нужда.
Има нужда закорави тя. Утре ще дам други. А вие сте тук, точно сега.
Той взе чорапите. Преждата мека, леко бодлива истинска, домашна.
Благодаря каза и неочаквано честно: Отдавна никой нищо не ми е подарявал.
Галя се усмихна искрено.
Време е било.
Поговориха още: за сняг, за предновогодишни опашки, за трудностите с подаръци за тийнейджъри. После Галя стана.
Трябва да се прибирам. Мама мисли, че съм при приятелка. Ще се тревожи.
Ходи, кимна Стефан. Благодаря, че се отбиваш.
Аз на вас благодаря. Спасихте ми празника.
До вратата се спря.
Често ли сте тук? Ако дойда някой път просто ей така?
Ела каза Стефан. Портиерът винаги тук.
Тя се усмихна и излезе.
Тишината се върна, но не затискаше повече. Стефан си намъкна новите чорапи върху старите краката изведнъж се стоплиха, не само от вълната.
Часовникът удари един и половина. Фойерверките се разредиха.
Тогава неговият личен телефон стар, със спукан корпус завибрира. Рядко му звънеше.
На екрана: Син.
Стефан натисна зеления бутон.
Ало.
Татко, честита нова година чу се познат, но леко чужд глас.
И на вас отвърна той.
Тук, както винаги маса, салати, децата тичат. Слушай, благодаря ти за превода. Много ни помогна. Не стигахме по платежа
Стефан помълча секунда.
Нищо рече. Какво пък.
За нас не е какво пък настоя синът. После тихо: Искахме да те поканим, но ти каза, че си на смяна
Работа си е работа потвърди Стефан.
Татко синът събра смелост. След празниците да дойдеш ли? За уикенда. Ще ти подготвим стая. Внукът пита: Къде е дядо?
Вътре у Стефан нещо се сви не като болка, а като топлина.
Ще дойда отвърна, неочаквано за себе си. Трябва да оправя графика.
Оправяй изведри синът. Ще ни е кеф. Айде, татко, викат ме. Честита пак!
И на вас каза тихо Стефан и затвори.
Постоя с телефона, после го сложи до часовника. Усети странно като да се отвори малък прозорец някъде, и навлезе нов въздух.
Стефан извади тефтера, отвори нова страница и написа старателно:
След празниците да говоря за графика. Да поискам два почивни. Да звънна на сина уточня датата.
Почеркът му едра, буквите се разливат, но ясен смисъл.
Прибра тефтера, наля си чай, обели си мандарина парче по парче. Някъде капеше вода, някъде гудеше вентилатор. В тази тишина Стефан за първи път се почувства не като пазач на чужд живот, а като човек със собствени планове малки, но истински.
Изпъна крака в новите чорапи, погледна към снежната улица и си каза на глас, тихичко:
Е, да видим как ще е.
Навън снегът падаше кротко, а в опустелия център цареше странен мир.
