Значи, слушай какво стана… Моята сестра Мила ме унижи пред всички с една проста фраза: „Какво е това селско рокля?“ А моят „подарък“ в отговор я накара да избяга…
Представи си сцената. Мила винаги е била модница – слабичка като пръчка, винаги с най-новите тенденции. А аз… аз съм обикновена жена. Малко съм се закръглила, тук-там има една бръчка. Ами, живота си върви, какво да правиш.
И всяка наша среща за мен беше малко мъчение. Тя го правеше, може би не от злоба, а от „най-добри намерения“. Идва, значи, ме прегледа с този рентгенов поглед и почва:
„Светльо, ей, това рокля не те ли дебели? Някак си… бабино.“
„Светльо, трябва ти друга прическа, тая ти добавя пет години.“
„Де, момичета, вижте я цялата! Такъв цвят на червило вече никой не носи от десет години!“
И всичко това с най-милата, съчувствена усмивка. Ей, какво да правиш с такова нещо? Сякаш ми помага, а на мен след всяка такава „забележка“ настроението пада под пода и не мога да се гледам в огледало цяла седмица.
Боли ли? Още как! Не съм обложка на списание и без това, а тук още и сестра ми постоянно натиска по болното.
Отначало търпях, шегувах се, променях темата. Но последната капка беше майчиния юбилей.
Подготвях се с толкова любов! Купих хубава нова рокля, направих си прическа, грим. Чувах се като кралица, честно!
И ето, всички сме събрани в ресторанта. Гости, роднини, всички елегантни, весели. И тогава моята Миличка идва при мен. Поглежда ме от глава до пети и на глас, за да чуят всички, заявява:
„Светльо, какво е това на теб? Смешно е… Като на леля Гинка от село. Ако ме беше питала, щях да ти препоръчам нещо смислено.“
Момчета, в този момент усетих как земята се търси под мен. Тя го направи пред всички! Просто плюна в душата ми. И какъв празничен настрой може да имаш след това?!
И тогава нещо в мен „преключи“. Стига! Край на мълчанието! Сега е мой ред. А аз, между другото, бях много добре подготвена…
Не започнах скандал. Защо? Вдишнах дълбоко, усмихнах се с най-очарователната си усмивка и я прекъснах на полудума.
„Миличка!“ – казах гласно и радостно. „Наистина ти благодаря! Толкова ценя грижата ти! Ти си истински специалист в намирането на недостатъци у другите!“
Мила дори се просветна. Сигурно си помисли, че я хваля. Наивността – винаги е такава.
„Щом толкова разбираш от всичко“ – продължих аз, вдигайки кутията, която бях подготвила предварително – „реших да ти подаря нещо!“
Всички гости се обърнаха към нас с любопитство. Подадох й хубава кутия, превързана с панделка. Тя нетърпеливо я отвори, сигурно очаквайки парфюми или козметика.
А вътре, момчета, имаше един добре оформен сертификат, отпечатан на скъпа хартия – за индивидуална консултация с известен психолог. Темата: „Как да повишиш самочувствието си, без да унижаваш близките.“ И аз, разбира се, го прочетох на глас – така че да чуят всички! Даже и шофьорът на автобуса, който минаваше покрай ресторанта! Ох, и колко добре й се размина!
„Ето, сестрице!“ – допих, когато тя ме погледна изненадана. „Реших, че ще ти е полезно. Ще ти помогне да станеш наистина уверена в себе си, вместо да се самоутвърждаваш за моя сметка! Както се казва – точно в целта!“
Трябваше да видиш лицето й! Първо – пълна обърканост. После – осъзнаване. А след това бузите й станаха толкова червени, че не мога да опиша.
В залата настъпи мълчание, после чичо Иван се изсмя гласно. И след него – всички останали. И всичките й язвителни забележки излязоха наяве! Искаше да ме унижи, а всъщност сама си направи срам.
Краят беше бърз. Мила промърмори нещо, грабна чантата си и излезе от заведението…
И веднага ще ти отговоря на въпроса – да, помирихме се. В края на краищата сме си родни сестри.
И от тогава, представи си, тя нито веднъж не е засякла външността ми. Когато се виждаме, говорим само за времето. И знаеш ли – даже е приятно.
Ето я и историята. Благодаря, че ме изслуша! Ако ти е харесала, пиши коментар – ще ми е много приятно! И сподели я с приятелка – ще бъде страхотно!
