Рада и отворената врата
Навън беше тъмно и страшно… Болка в сърцето. И неясно защо точно на Рада ѝ се случи това? Тя седеше тихо под сянката на дървото в двора. Поривистият вятър проникваше през козината на котката, а сълзите ѝ се превръщаха в ледени топки от есения студ. Притискаше замръзналите си лапи към коремчето и си спомняше…
Колко хубаво беше до топлия мамин бок, да лежи в меката купчина с братчетата и сестричките си. Мама ги миеше един по един, мъркайки нежна песенка. Толкова спокойно и сигурно беше с нея… А после лапичките ѝ се затвърдиха, и тя започна да се опитва да избяга от топлия кокон към просторите на светлия апартамент.
Постепенно раздадоха сестричките и братчетата, и дойде редът на Рада. Мъж и жена ѝ говориха нежно, гушкаха я, дори я целуваха. Но на Рада не ѝ харесваше. Тя искаше да тича! Занесли я в новия дом. И тя тичаше, изследвайки всяка стая, всеки скрит ъгъл.
С малката котка всички се играеха с удоволствие. А колко интересни играчки имаше сега! Мишки, топки, пучета с пера. А най-вълнуващото беше да гони червената точка от лазерната показалка, която винаги ѝ се изплъзваше.
Но Рада порасна в спокойна дама, игрите вече я интересуваха малко. Само чуейки звънтежа на верижката на показалката, тя веднага тичаше да лови неуловимата червена точка. Вечер седнеше с господарката в кухнята, помагайки с готвенето. Сутрин изпращаше господаря на работа. Рада беше щастлива!
И после всичко свърши… Господарите паковаха куфари и чанти. Рада подскачаше по вещите, радвайки се на новото забавление. Но те бяха намръщени и избягваха да я гледат. В полупразния апартамент дойде една намръщена жена с тънки, вечно свити устни.
От разговорите Рада разбра, че това е роднина на господарите, която ще се грижи за нея и за апартамента, докато любимите ѝ хора работят някъде. Котката седя дълго пред вратата, слушайки звуците от входа. Но стъпките, които толкова чакаше, така и не чу.
Вкъщи вече беше напълно неудобно и тревожно. Често забравяха да хранят Рада, а тя се притесняваше да поиска. Само седнеше до празната чинийка и чакаше тази жена да си спомни за нея. Едва почти я прегазила, жената обръщаше внимание на гладната котка и, мърморейки недоволно, насипваше храна в дълго неизмита съдче.
На Рада вече ѝ беше забранено да спи на дивана (всичко ще се окоси) и на прозореца (там има цветя). Котката прекарваше цялото си време в коридора на килима, пълен с пясък. Забрави топлината на човешките ръце, жената се отвръщаше да я докосне. Въпреки че Рада се стараеше и внимателно се миеше всеки ден, за да е чиста и козината ѝ да лъска.
Всичките ѝ усилия бяха напразни… Един ден, открила косъмчета от нея на своите замшеви ботуши, жената крещяше на котката, замахвайки се с кухненска кърпа. Рада се притисна до стената и затвори плътно очи. Уплаши се никога преди не ѝ се викало така. А господарите така и не се завръщаха…
И, забелязала полуотворената врата, Рада излезе. Излизайки от апартамента, погледна назад за последно и решително се спусна надолу. Котката се отдалечаваше от дома си, бързайки да отиде колкото може по-далеч.
А сега беше напълно сама, на студено, на почти открито. Нямаше къде да се скрие, а някъде наоколо бродяха кучета, и Рада пожела да стане невидима. За миг в
