Не знаех откъде дойде водата.
Един момент миях чинии, а в следващия вече ми стигаше до глезените после до коленете. Светлината изгасна почти веднага, а на предната врата се натискаше невидим натиск.
Хванах децата и изтичах нагоре, докато кафява вода наводняваше всекидневната. Телефонът ми беше мъртъв. Опитах се да остана спокойна за тях, но ръцете ми трепереха.
Отвън, през шумещия дъжд и зловещата тишина, чух тропот. Светкавична светлина. Човек се движеше през вода, стигаща до кръста мъж в ярко жълта дъждобранка.
Тук съм! извика той. Просто ми ги подайте!
Не се колебах. Първо Гошо, после Ралица. Той ги държеше сякаш тежаха нищо, непоклатим и спокоен, докато те се вкопчваха в него плачейки. Придвижваше се през водата сякаш го правеше ежедневно.
Последвах го, но на края на улицата се появи лодка. Той внимателно постави децата вътре, кимна безмълвно на водача и се обърна към нарастващите води.
Чакайте! извиках. Как се казвате?
Той спря.
Просто кажете, че някой ги пази днес отговори той и се отправи към съседната къща.
Екипът от лодката ме качи след тях. Краката ми трепереха, а аз усещах само студен, мокър ужас. По пътя към сушата държах децата здраво. Мисълта ми беше заседнала в неговия глас, лицето му и начина, по който без колебание влезе в опасността.
В убежището започнаха въпросите. Кой беше той? Спасител? Съсед? Непознат?
Описах го на всички. Никой не го познаваше.
Когато споменах жълтата дъждобранка, възрастна жена с дебели очила спря да мисли.
Звучи като човека, който спаси кучето на Иванови от покрива им каза тя. Те също не знаят кой е.
Това остана в мен.
До сутринта бурята премина, а водата бавно отшумя. Онова, към което се върнахме, не приличаше на нашия квартал. Калите бяха покрити с кал. Градински столове забити в огради. Трамбулина увита около знак за спиране.
Къщата още стоеше, но не можах да вляза веднага. Децата се нуждаеха от сухи дрехи, лекарства и каквото можеше да се спаси.
Държах Ралица. Гошо ме хвана за ръката. Когато влязохме, носът ни удари миризмата на мокра мазилка, развалена храна и плесен. Останахме само петнайсет минути достатъчно да вземем документи и дрехи от гардероба на горния етаж.
При напускането забелязах нещо странно големи следи от кал по стълбите. По-големи от моите.
Спираха до счупения прозорец този, през който се пронесъл.
Онази нощ в убежището децата заспяха на заемни легла. Аз седях, втренчена в ръцете си, затрупана от мисли. Почти загубихме всичко. Не само къщата а и един друг.
А той ни спаси, без дори да каже името си.
Два дни по-късно се нанесохме при сестра ми в другия край на града. Беше тясно, но топло и безопасно. Децата се адаптираха бързо. Ралица си постави за цел да разсмее братовчедка си Лилия. Гошо следваше зет ми навсякъде, разпитвайки за инструменти и гвоздеи.
Но аз не можех да спра да мисля за мъжа в жълтата дъждобранка.
През нощта, след като децата заспяваха, започнах да ходя. Да тропам. Да питам.
Не търся нищо казвах на хората. Просто искам да благодаря.
Една вечер възрастен мъж господин Димитров ме спря.
Казахте, че се върна в съседната къща? попита той.
Кимнах.
Там никой не живее от миналата година каза той. Откакто изгоря.
Тази с изгорялата веранда? попитах.
Да. Там живееше пожарникар. Митело, мисля. Жена му почина, после дойде пожарът. Продаде къщата и си тръгна.
Усещането беше ледено.
Знаете ли къде отиде?
Господин Димитров поклати глава. Не. Но ако беше той не трябваше да е тук.
На следващата сутрин се върнах до онази къща. Изглеждаше по-зле, отколкото си спомнях. Пропаднала веранда. Почернели прозорци. Кълнах се, че нещо се движеше но може би беше само вятърът.
Все пак почуках.
Никой не отговори.
Когато се обръщах, забелязах нещо залепено на пощенската кутия. Рисунка с пастели. Мъж в жълта дъждобранка, държащ две деца.
БЛАГОДАРИМ ТИ ОТ ГОШО И РАЛИЦА.
Сърцето ми спря. Не бях виждала да са я рисували. Трябва да са я направили, докато спях.
Дописах бележка под нея:
Ти ни спаси. Почукай, ако имаш нужда от нещо.
Минали две седмици. Нищо.
После, в събота следобед, сестра ми влезе внезапно.
Той е вън. Търси те.
Изти
