Пазителите
– Госпожо, дайте да минем!
Някой бутна Елица в гърба и тя неволно направи още една крачка, здраво стискайки дръжките на количката, за да не се изплъзне на заледения тротоар. Разкопчаното ѝ палто, за кой ли път, ѝ изигра лоша шега развяващите се поли закриваха всичко и никой не виждаше защо върви така бавно, при това по средата на тротоара.
– Ой, извинете!
Момиче, което тичаше нанякъде, изпревари Елица и се спъна, щом зърна количката на Мартин. Той стоеше с преметнати ръце на колената и дори не помагаше на майка си. По това време му беше по-лесно да не се меси с тази тежка количка по кишата щеше само да пречи, въртейки внимателно колелата с ръце.
Елица въздъхна, кимна учтиво на момичето:
– Нищо, бягай, че сигурно бързаш!
Поправи шапката на Мартин, пое пак дръжките и тръгна.
– Айде напред! Имаме още малко време, както обикновено и то пак малко стига.
– Мамо, а как да изкараме повече време не само за ходене по лекари? Мартин огледа разстоянието до края на тротоара и все пак хвана обода на колелото.
– Мартине, поседи кротко, моля! Този участък е гаден, после е чисто, виждаш ли? Като минем улицата тогава ти завърташ!
– Добре, мамо.
– Почакай малко Защо пък искаш време?
Мартин се смути.
– Пешо каза, че на Гоце Делчев са отворили нов магазин за модели. Имало там боя, която ми трябва.
– Мартин, няма шанс да стигнем дотам в тази киша. Към вечерта пак ще вали сняг, а и да те качвам втори път по стъпалата… замлъкна, виждайки как посърна синът ѝ. Ясно беше, ще се съгласи, но ще му криво. Кажи ми каква боя ти трябва и аз ще я взема. Ти ще постоиш с баба Вера.
– Ама баба каза, че днес ще се занимава с цветята. Щяла да ги пресажда.
– Ама, чакай нали уж е реванш! Миналия път я бия три пъти на шах и се зарече да го върне. И искаше да те учи на покер.
– Мама, ама това е с карти!
– О, синко, това не е просто игра, това е цяла философия!
– Ти умееш ли?
– Е, баба Вера ме учи, но нямам твоята математика в главата. Все губя. Трябва да смяташ добре и да мислиш напред.
– Като на шах?
– Почти!
– Окей, ще стоя с баба Вера. Но
– Може пак да отидем до магазина напролет, а? Там има хубав парк, има патки, любимите ти… Съгласен ли си?
– Добре
– Сега кажи, каква боя ти трябва?
– Червена! Обаче не като на хусарите ми, а по-различна…
Докато Мартин увлечено обяснява каква точно боя да търси, ръцете му вече не въртяха колелото. Елица въздъхна, кимна, хвана здраво дръжките и отпраши натам своя кръстоносен поход, защото иначе нямаше как да го нарече.
Животът ѝ се делеше на преди и след вече две години.
Точно в онзи ден ѝ дадоха премия, вече си представяше как ще зарадва Мартин и съпруга си, когато вратата на кабинета се разтвори и бледата като гипс Вяра шепна:
– Ели, не могат да те намерят по телефона…
Елица усети как ръцете ѝ леденеят, в очите ѝ притъмня.
– Какво?!
– Мартин… Ели Не се тревожи! Жив е! Карат го в Пирогов.
Водача, който блъсна нейното дете, Елица видя за първи път чак в съда. Той не вдигаше очи, но това не ѝ направи впечатление. Разбра, че ходил в болницата, искал да я види, но тогава Елица нямаше сили за нищо такова.
С какво биха ѝ помогнали тревогите на този човек? Могат ли да я пуснат при детето ѝ в реанимацията? Да му върнат, току-така, здравето? Могат ли да ѝ поднесат някаква друга минута вместо онази, която преобърна целия ѝ свят?
– Защо карахте толкова бързо?!
Това беше единственият въпрос на Елица.
– Мама си тръгваше… Нищо не ми каза, скриваше болестта… Обади се чак накрая, да се сбогува… Виновен съм!
– Знам…
Нито капка лекота от това признание. Тогава мислеше само за Мартин. Да, вратата с яркочервената табела Реанимация остана в миналото, но не стана по-леко. Трябваше да е при сина си, в болницата, да не слуша тоя човек.
– Успяхте ли? все пак попита на излизане.
– Не
С повече не разговаряха. После Елица бе сменена от мъжа си, замина в болницата и вече не се върна на заседанията в съда. Имаше си по-важни неща.
– Сложна работа главният лекар прехвърляше документи, не я гледаше.
Какво да каже на майка, която иска само да чуе всичко ще е наред?
Няма да е.
Елица го разбра още в началото на разговора. Докторът говореше за рехабилитация и нови методи, а в главата ѝ кънтеше едно Мартин няма да проходи Никога Каквито и специалисти да се намерят. Защото е невъзможно. За жалост. За ужас.
Тогава не мислеше за себе си, за мъжа си за проблемите, които вече започваха да ги отдалечават. Винаги бяха били като едно, пък сега разни посоки… Едната прие случилото се, другият не можа.
– Ти не разбираш ли? Трябва да пробваме всичко! почти викаше съпругът ѝ.
– Няма такъв шанс Разбираш ли?
– Глупости! Ако тези доктори не могат ще намерим други!
– Давай, търси.
– Аз работя! Кога да се занимавам и с това?
– Чуваш ли се? Това е твоето дете…
– И твоето!
Търси тя. Доктори, клиники, всички варианти. Но чудесата се изгубват. Сякаш съдбата мърлява, разсеяна, рови в кошницата си, ронийки дребни чудеса по пътя, докато иде накъдето ѝ хрумне. Е, чудото за Мартин се изтъркули нанякъде. И Елица разбра трябва да живее нататък.
А беше ли трудно? Малко да кажеш!
И работата, която заряза, защото не можеше да оставя Мартин сам. И недомлъвките с мъжа си, скоро прераснали в скандали, които Мартин чуваше и от това ѝ идеше да затича из града, дорде усмири нервите си. Опитваше да се държи, но укорът в очите на онзи, когото вчера смяташе за най-добър човек, бодеше до разпад.
– Ако го беше прибрала от училище, както всички майки, това нямаше да стане!
Тези думи, като ледена буца, паднаха върху нея в разгара на спор. После съпругът се извини, но вече се настани полярен студ между тях.
– Изчезвай…
Втората болка, непроходима за прошка, дойде, когато той си събра багажа и излезе с такъв трясък, че Мартин стреснато се надигна:
– Мамо, какво има?
– Спи, мило. Лошото си тръгна.
– Завинаги?
– Завинаги. Вече сме сами. Няма да се връща.
По-леко ли ѝ стана? Наопаки всичко стана по-бъркало. Гледаше как на Мартин му е тежко и се мъчеше да помогне.
Тогава случайно купи първата кутия с войници.
– Ей, Мартин виж!
– Какво е това?
– Оловни войничета само, че не са оцветени. Ти ще ги боядисаш.
– Защо?
– За да приличат на истински.
– А защо са тези смешните униформи? върти един ездач, поглежда го странно.
– Хусари са! Старовремски войници, не съвременни.
– Какви са хусарите?
– Ще ти разкажа!
Сядаха, прелистваха книги, умуваха как да ги боядисат. И Елица, притаила дъх, гледаше как синът ѝ възкръсва. Оказа се, че идеята била златна.
За година Мартин имаше цяла армия, всяка вечер правеха битки и се караха за ролята на драгуните.
– Мамо! Ти си Наполеон, играй по правилата!
– Я недей да командваш! Имаш си армия!
– Ама ти преписваш историята! крещи Мартин, докато мама мести фигурките по килима.
– Ако можехме да я препишем, мило шепне Елица и му отстъпва от време на време.
Баща му спря да идва после, съвсем, особено след като в новото му семейство се роди дете. Новината дойде чрез бившата свекърва Вера Николаева, която винаги намираше начин да помогне и да го отглежда.
– Елице, прости За всичко
– Боже, защо Вие? Вие всичко ми сте! Без Вас не знам как се оправяхме!
– Те заминават…
– Къде? Елица едва не изпусна чайника.
– В чужбина. Всичко е готово. Мен не ме взеха Биологичната баба новата свекърва само веднъж ме доближи да видя внука. Точно толкова. Беше ми семейство, вече не съм никой…
– Искате ли да ме обидите? Чужди ли сме ви? Че Мартин не ви ли е внук вече?
– Елице, не ме гони… Моля!
– Кой знае… Може така е редно. Да не страдаш за хора, които не са заслужили. Само че, предаде ме той, не вие. Семейство има човек, ако го иска. Аз своето не искам да го губя! А вие?
Вера Николаева се разрида, после прегърна снаха си и така намери покой за себе си.
Оттогава Елица знаеше: има Мартин и Вера. Това е. Дори Юлия, най-добрата ѝ приятелка, която първоначално помагаше, с времето престана да се обажда. Обясни ѝ, че не може да гледа Мартин в такова състояние.
Елица не спори. Разбра, че другата се радва на живота си. Пожела ѝ щастие нали десет години бяха приятелки, преживели куп неща.
Когато след време Юлия пак потърси връзка, Елица просто не ѝ отговори. Не ѝ се искаше приятелката ѝ да тегли задачите ѝ, които никой не може да реши.
Проблеми имаше бол.
С някои Елица се справяше сама, с други с помощта на Вера. Страшното беше да качва количката от четвъртия етаж на панелката, без асансьор и без пандус. Засега още можеше, синът ѝ бе сравнително лек, но щеше да дойде ден, когато Мартин повече няма да може да слиза на двора.
Обикаляше из общината Елица, искала разрешение за пандус, но не ѝ се удаде. Системата беше по-твърда и от троен бетон. Навсякъде откази. Трябваше промяна.
– Може да купим къща край Пловдив, по-лесно ще е за Мартин, повече въздух окуражаваше я Вера.
– Мамо Вера, а процедурите, масажите, компютърното обучение? Как да го намеря това на село? Там, където едва ще има интернет! А Мартин расте, трябва му развитие! На село няма такива възможности.
– Не мога да те разбера, Елице, но щом така мислиш аз те подкрепям.
– Трябва да се мисли съгласяваше се Елица, но изход не виждаше.
Проверява дали да не смени апартамента за нещо на първия етаж.
Само че в новите сгради уж има всичко, но цените им се изкачиха до небето. Пробва с агенти, но такива квартири никой не иска.
– Това не се продава, госпожо! Какво да направим?
Елица им благодари за усилията, но вътрешно кипеше. Защо не може да уреди живота на сина си сама? Защо съдбата ту се смее, ту плаче, но не оставя и минута покой?
Само че съдбата не бе такава гаднярка. Разсеяна да, но злобна не. Някакъв късметлийски билет се беше затрил на дъното на нейния кош. Измъкна го, позяпа го учудено, направи от него самолетче и го пусна на вятъра…
И самолетчето проработи.
В деня, когато Елица бе бутната от забързана госпожица, в живота ѝ се появи бай Иван.
– Госпожо, да помогна?
Гласът зад гърба ѝ, докато мъчеше количката на Мартин през преспите на кръстовището, беше едва доловим.
– О, не, справям се, благодаря!
Посрещна го с усмивка нисък възрастен мъж. Само че той не я изслуша. Заобиколи количката, хвана строго ръката на Мартин.
– Аз съм дядо Иван. Защо не помагаш на майка ти? строг, но топъл глас. Ще те почерпя с мандарини, ако слушаш! Хайде, давай!
Майката зяпна, докато той изтласка количката през сугроба и пресече улицата, разказвайки нещо на Мартин. Елица скочи след тях, удивена как този човек ей така оправи всичко.
– Къде да ви закарам? Свободен съм! бай Иван премести количката на тротоара.
– О, не се безпокойте, справяме се!
– Ти много хубава, ама инатлива страооашно! обели мандарина, разчупи я и връчи парче на майката и сина. Как да не си направя една разходка с приятна компания?
– Добре де не можа да скрие симпатията си Елица.
И така се състоя разходката до поликлиниката.
На другия ден по обед някой чука на вратата ѝ.
– Добър ден на хубавите хора! Гости приемате ли?
Гледа тя вчерашния познайник, не знае какво да каже. Мартин ѝ решава проблема:
– Дядо Иване! За мен ли дойде? Ура! Мамо, де-е?
И само за още няколко дни бай Иван успя да нареди живота ѝ.
– Елица, приказвах с Кордови от съседния вход, имат същата гарсониера като твоята, но на първия етаж. Искат размяна! Довечера ще дойдат, да видят. Питай пари за поправка ти си с по-хубав ремонт. А ако горят от желание ще помагам и аз. Само малко лепило да си купят ще трябва.
– Ами ако размислят?
– Те са съгласни говорих с човек. Мъжкар е! Думи пази!
– Отде знаете?
– Така казват в гаражите. Половината град го знае няма да сгреши.
– Как ви се отдаде всичко това?!
– Трябва да се приказва с хората! мъдро клати глава бай Иван. А ти, дето не ме питаш как те намерих първия път…
– Я да чуя, как?
– Ми питах! Къде живее най-красивата с момченцето с количка ето ме при вас!
– Дядо Иван! Аз искам! Ама още не мога!
– Ако имаш мерак ще летиш някой ден!
– Как така?!
– Лятото ще ти покажа. Рано е още.
– Кажете де!
– Не може! Не пробивай, не си мома!
– Добре!
– Бягай тогава! С майка ти има да говорим. Ако направим всичко, лятото сам ще шаеш навън.
– Ура!
– То ти е като тръба, че ми заглъхнаха ушите! смее се бай Иван, докато Мартин помага с количката. Ръцете му са яки, ама не стига само това. Имам приятел масажист, бивш военен лекар знае много. Трябва да го заведеш!
– Няма смисъл, Иване. Всичко са ми казали какво да чакам.
– Смирила си се? присвива очи бай Иван. Не, Елица, докато няма точка в живота не се предавай. Всичко е възможно! Аз съм живото доказателство.
– Ще ми разкажете ли?
– И как не! И за моретата, и как три пъти потъвах, и как се научих да летя, за планерите, и за пилотите Всичко! Ама после.
– Защо?
– Щото днес майсторът от двайсет и втори има свободен ден. Сварчик е, ще помогне с пандуса.
– Бай Иване, ама трябва разрешение!
– Това видя ли? бай Иван изважда бял лист Й разрешение съм взел, подписи от всички! Хората са добри! Кой забравя припомняме.
– Кой сме?
– Мислиш, че сам мога? Не, Елица. И домоуправителят помогна, и Вера, и другите женици. У вас цветна градина е! Имаш късмет.
– Ох, ама сте флиртаджия!
– О, моряк съм! Не може без това! Ако бях млад, досега да сме женени! Като теб една на милион!
– Айде, стига! смя се Елица.
– Не, сега няма отърване! Ако ви приех веднъж вече сте мои! Ще ви гледам как жена с момче без помощ? Не върви!
И бай Иван държа на думата. Само за няколко седмици Елица и Мартин се преместиха в новия дом. Обикаляше тя из глухите, необзаведени стаи, гледаше широките врати, които майсторите правеха по-удобни за количката.
Новата отваряема рампа в кооперацията я караше да се извинява на съседите:
– Простете за неудобството, задължително ни е…
Но всички махаха с ръка:
– Ели, какво ти е здраве на детето!
Елица, която навън усещаше как хората бягат или прехвърлят поглед от количката и слабичкото момче, веднъж пита бай Иван:
– Защо тук ни приемат така? Никой не мрънка, не гледа лошо? Свикнах хората да ни обръщат гръб.
– Страх ги е, Ленка.
– От какво?
– Да не дойде върху тях беда суеверие. Ама не всички са така.
– Наистина ти не се плашиш. И съседите. Защо?
– Може да са си спомнили, че са хора! подсмива се бай Иван.
А всъщност бе минал по всички апартаменти с въпроси и похвали. Хората го заобичаха, а тя не знаеше. Имаше достатъчно поводи да му бъде благодарна.
Най-главният: лекарят, който намери бай Иван, много предпазливо повдигна въпроса за надеждата при Мартин.
– Само малък шанс е, не искам да ви мамя, но не трябва да се пропуска! Ще се ходи в София. Мой колега хирург, златни ръце! Ако има кой да помогне той е.
– София?! Това сигурно ще е скъпо…
– За пари не му мисли, Елице! намеси се Вера, въпреки че бай Иван изгледа строго. Аз ще продам апартамента, ще включа и сина си! Мартин е над всичко! Нали? Сега е важно да сме заедно, за да стане чудото.
Елица само кимна. Не искаше да спори. Всичко друго беше глупост.
Операцията бе направена половин година по-късно. Макар че движенията не се възстановиха напълно, пандусът от бай Иван вече не беше нужен. Елица намери друго семейство, където това съоръжение бе не по-малко важно.
– Вашето дете?
– Вече ходи. На патерици, трудно, но това е само начало.
– Давате ми надежда каза новата позната и погледна дъщеря си, която показваше количката на Мартин.
– Ще ви дам контакти на доктора. Може да помогне! Вече знам не бива да се изпуска възможност!
– Как издържахте всичко това? Страх, болка, макара
– Не по моя заслуга. Отдавна съм сигурна, че ангели има! Моите са цяла армия. Всички пазителите ми.
– Истина ли е?
– Да! И имат вожд. Бурен, железен, но и мил човек. Смята, че хората са добри, стига да им напомняш от време на време.
– Как се казва?
– Бай Иван. Иван Иванов Копринка. Моят си ангел пазител! Нали, Мартине?
Мартин ще се обърне, ще премигне на слънцето, ще стане трудно от пейката и ще намигне на едно палаво момиченце, което плямпа безспир.
– Да, мамо! Може ли да се разходим със Симона? Ще сме наблизо!
Елица ще потърси ръката на майката на момичето, ще ѝ се усмихне:
– Може ли и ние с вас? Да не пречим?
– Хайде! Ще черпим сладолед всички!
И още в едно семейство ще поникне надежда.
Не бива да се страхуваш от нея.
Щом ѝ дадеш воля, тя расте с часове и променя домове, стига да ѝ отвориш врата. Може реалността да не пасне на мечтата, но на надеждата ще ѝ стигне това някой вкъщи отново да се засмее, а мъката, свенливо навела глава, да се изниже през прага. Вече никой няма да я чува. Ще слушат друг звук ясен като кристален звънец.
И тогава надеждата ще направи първи, втори крачки, и не след дълго ще танцува след палавата Симона, за която Максим ще се моли на съдбата:
– Какво ти струва? Дай ѝ още едно билетче На мен вече помогна!
А съдбата, премисляйки, ще се рови пак в кошничката си, ще сгъне още едно самолетче и ще го пусне по вятъра, тананикайки си тихо. И ще тръгне нататък, замахвайки с полите на новата си рокля, чудейки се кому ли сега да даде частица щастиеВ това време, докато децата се отдалечаваха с откъслечен смях, а възрастните ги наблюдаваха с насълзени, но щастливи очи, Елица притихна. За миг чу нещо слънчево трептене или може би въображаемото бръмчене на хартиено самолетче, танцуващо високо над блока. Тя огледа хората около себе си: Вера, която крепеше чантата си като знаме на победител; бай Иван, който привидно нехаеше, но следеше всяка стъпка на децата; новата майка, прегърнала Симона още преди тя да се изплъзне.
Някъде над тях, в прозореца на втория етаж, се подаде възрастна съседка и махна приветливо. За всички един малък жест, но за Елица всяка усмивка бе частица от моста, който ги свързваше със света; който все още не бе напълно добър, но вече не беше толкова страшен.
И ето: Мартин се обърна, закрачи по-бързо, после изненадващо пусна патериците и залитна напред Симона хукна обратно, хвана го за ръката и двамата се засмяха несломимо, онзи смях, за който си струва да се чака цял живот. Момчето не проходи истински, но направи истинска крачка към друг човек, към себе си, към бъдещето.
Някъде в суматохата бай Иван зашепна на Елица:
Нали ти казах, момиче? Всеки има пазител. Само трябва да се научи да го познае, докато още самолетчетата не са свършили.
Елица се усмихна през сълзи. Защото знаеше надеждата вече има свой дом, а пазителите никога не си тръгват. Стоят и чакат докато някой отвори вратата и пусне светлината вътре.
В този миг, на двора между панелките, с вятъра и изгревното слънце, се роди още една история за чудо и никой нямаше да остане сам.
