Дневник на Ралица
Днес се прибрах вкъщи уморена и изтощена. В едната ръка държах чантата, в другата торба с покупки, взети по пътя. Краката ми трепереха. Искаше ми се да седна директно на земята и да не правя нищо. Но вкъщи ме чакаше Борис. Синът ми. Единственият смисъл на живота ми. Ако не беше той, отдавна щях да сложа край на тази безсмислена екзистенция.
Някои хора се раждат със сребърна лъжица в устата всичко им се получава лесно и късметлията им се усмихва. Други, като мен, са създадени за вечно страдание. В десети клас, на рождения ден на една съученичка, срещнах момче с две години по-голямо от мен. За мен той изглеждаше като възрастен, силен, без пречки пред себе си. Влюбих се и загубих ума си.
Ралица не беше красива, но беше мила и привлекателна, както всички млади момичета. Ясният поглед на сивите ѝ очи, кестенявата права коса, добре очертаните устни, стройната фигура с леки закръглености на правилните места.
През януари майка ми беше хоспитализирана с пневмония. Апартаментът остана на мое разположение и на моето момче. Тогава се случи това, което се случва с неопитните момичета на седемнадесет. Поддадох се на обещанията и леките любовни думи, които влюбените толкова лесно изричат.
Когато разбрах, че съм бременна, веднага отидох при него.
Каква връзка имам аз с това? Какъв баща ще бъда? Погледни ме. Намери си някой друг каза той и изчезна от живота ми със същата скорост, с която се беше появил.
И сега какво да правя? На кого да се доверя, с кого да споделя мъката си? Времето летеше, а аз не можех да се реша да кажа на майка си.
Дойде пролетта, време е за по-леки и красиви дрехи. Стоях пред огледалото и се опитвах да си закопча дънките върху удебелената талия. Блузата вече не ми стигаше дори на гърдите.
Надалече си се, чух гласа на майка ми отзад. Стръвна се. Ела да те погледнем Обърна се към мен, въздъхна и сложи дясната си ръка на гърлото.
На кого? Колко си? Защо мълчиш? започна да ме разпитва.
Майка ми извика, унизи ме и се затича след мен, докато аз плачех с кърпа в ръка. После седнахме на дивана, прегърнати, и плакахме заедно. Беше твърде късно за аборт.
Дадох матурите, но не кандидатствах в университета. В края на септември родих сладко момченце, в чиито черти се отчиташе ликът на безотговорния ми любим.
Когато момчето порасна, майка ми помогна да му намеря работа в администрацията на един блок. Работата не ми харесваше. Клиентите непрекъснато се оплакваха, искаха нещо, заплашваха. Трудно ми беше да се справям. Освен това вечер почиствах офиси и коридори, изцапани от обувки. Синът растяше, трябваше да го обличам, да плащам детската градина.
Борис беше тихо момче, което не създаваше проблеми на майка си или баба си. Лишавах се от всичко, само той да не липсва на любов, грижи или играчки.
Когато започна училище, майка ми се разболя тежко и умря след осем месеца. Започнах и втора работа почистване в близък офис. Да мия подовете не беше голяма работа, но трябваше и прозорците да се почистват след ремонта на новата сграда. Прибирах се вкъщи изтощена.
После синът влезе в юношеството. Стана упорит и затворен. Не отговаряше на въпросите ми за училище, показваше се ядосан. Осъзнавах, че трябва да го наблюдавам. Можеше да попадне в лоши компании. Но аз се прибирах късно, едва имах сили да му приготвя проста вечеря и да го попитам как е минал денят.
Наскоро започнах да забелязвам на Борис надрасквания по лицето и синини по ръцете. Той махаше с ръка, казваше, че е паднал по спорт, препънал се
И един ден го видях с момиче. Би било добре, но тя изглеждаше странно. С огромна черна блуза, широки панталони, червена коса и пръстен в носа. Може би беше добро момиче, може би просто беше модата. Но не всички момичета се обличаха така.
Опитах се да поговоря със сина си, но той се намръщи както винаги и се затвори в стаята си. Какво да правя? Мислех, че трябва да преживее първата си любов, като болест. Забрани и скандали нямаше да помогнат. Но сърцето ми кървеше. Цял ден беше сам вкъщи. Да не повтори грешката ми, или нещо още по-лошо.
Вървях от работа с уморени крака, опитвайки се да видя през младата листва светлината в прозорците на апартамента. Тъмните прозорци не оставяха съмнение Борис не беше вкъщи.
Изкачвах се бавно по стълбите, гледайки надолу и клатейки глава, като кон, теглещ тежък товар. Дръжката на торбата ми режеше пръстите, сякаш исках да я изхвърля. Едва се опрях на стената, когато до мен мина като вихър Даниел, приятелят на Борис.
Даниел?! извиках го. Какво тичаш като луд?
Момчето пробяга още няколко стъпки, чак тогава спря. Сезира се за миг, после, прескачайки две стъпала, се върна при мен.
Лельо Ралица Даниел пое дълбоко дъх. Мислех, че Борис не е вкъщи. Значи е с тях
Кажи веднъж, какво се е случило? Къде е Борис? С кого?! попитах разтревожена.
Чух ги как Таня, неговата приятелка, го убеди и още няколко момчета да скачат от покрива на новия блок, за да докаже, че я обича, а те да снимат за интернет Даниел говори бързо. Но мисля, че ги видях, ще опитам да го спра. И изтича по стълбите, оставяйки ме със сведено от страх сърце, но и с надежда, че двамата младежи ще намерят силите да се защитават и да разберат, че истинската любов не изисква безумни жертви, а разбиране и търпение.
