Случайна среща
Пухеното яке на Христина топлеше само от кръста надолу. Пухът беше слегнал, а отгоре чак станало на плащ, през който вятърът минаваше като през мрежа. Долу поне вълнените клинове и домашните терлици помагаха, а на раменете си бе метнала дебел шал, вдигнат чак до ушите, та да не премръзне.
Колата, която Мартина колежката ѝ от пазара беше обещала, изобщо не дойде. И ето ги сега всяка с по два огромни сака, по средата на булевард Сливница махат по коли за на стоп. Толкова много багаж имаха, че трудно биха го събрали в една кола, затова се разделиха.
Когато Христина бачкаше за стария си шеф, такива грижи нямаше. Ала парите никога не стигаха сама отглеждаше две деца, и неотдавна реши да поеме на челенчото, заедно с Мартина ходеха до Турция, купуваха стока, носеха я на Женския пазар.
Обаче пари не станаха повече, а стоката си стоеше непродадена вкъщи между кашоните. Проблемите само се множаха.
Сутрин мъкнеше по на Женския пазар целия този товар, а вечер го влачеше обратно у дома на Лъвов мост на четвъртия етаж, на ръце, по няколко курса, ако пък синът ѝ си е вкъщи, тогава той помага.
Доскоро бе пяла с късмета Време е за промяна!. А ето какви промени ѝ се струпаха на главата предприятието закриха, съкратиха я. Мъжът ѝ, Веско, отдавна е изчезнал и на Христина ѝ се падна да върти целия този кръговрат на търговията, макар цял живот да е вярвала, че не е за нея.
Та стои Христина на булеварда, младичка още жена, а устните ѝ разранени, бузите червени от студ и вятър. Очите ѝ насълзени от досадното пазене по пазари и спирки.
Колите, наводнени в сиво-черната киша, профучават и пръскат без грам жал. Христина гледа нагоре към покривите, към клоните на дърветата, дето снегът още е бял и чист. В живота има предостатъчно киша, сиера и кал. Защо да го гледаш.
Отново маха с ръка и о, чудо! до нея спира оцапано немско комби, толкова мръсно, колкото и всичко наоколо.
Може ли за Катасаров за разумна сума? хвърли думите през вратата, и застина.
Познал го веднага. Направо все едно вчера се разделили. Не беше се променил много, даже беше станал по-приятен. Същият мистериозен поглед, същите леко повдигнати вежди, същата лека усмивка.
Докато тя умува, той излезе и пакостно натъпка нейните два сака в багажника. Христина се пльосна на предната седалка, оправи шала и почна да си измисля оправдание в главата как се е износила заради днешния ден. Сигурна бе, че и той я е разпознал.
Или пък…
Колко години бяха минали?
***
Била на двадесет и две тогава. Изпратиха я за преддипломен стаж в старо горско стопанство. В Пловдив я чакаше бъдещият ѝ годеник Кирил всичко уж подредено: стаждипломасватба.
Какво могат да променят три месеца практика? Нищо, вика си тя…
Настаниха Христина в малка квартирка при старицата баба Даша в село Копривищица. Жената работеше в горското, грижеше се за глух дядо Петър сериозен, но добър човек. Христина беше душа на компанията, а с баба Даша бързо си станаха дружки.
Един ден при Христина дядо Петър получи пристъп. Тича до съседите, ама никой! И ето ти трактор минава. Помаха. Оттам скочи млад мъж висок, хубав, с ясен поглед Данаил се казваше.
Данаил взе дядото на ръце, метна го на трактора, тя седна до тях. Притеснена си беше дали ще го спасят.
Заведоха дядо до фелдшера, там пристигна линейка, а Данаил и той с тях, не я пусна сама.
Чак като оставиха дядото на лекарите, се заговориха нормално.
Оказа се, че и двамата работят за същото горско стопанство и живеят почти съседи. Момчето се казваше Данаил.
Беше късен вече вечер. Линейката няма да ги връща обратно чак до Копривищица през гората.
Няма проблем, майката на приятеля ми живее наблизо. Ще спим там, утре с работниците обратно у дома.
Христина видя, че човекът е свестен, няма от какво да се страхува, но пак се удържа.
Абе, не е удобно. Аз съм в болницата, сутринта хванете ме там. Окей?
Как ще спиш по столовете цяла нощ? Точка да не си? При леля Лилия е! Ще спя с Генчо в сеновала.
Права беше спа, че като заклана, на пухени дюшеци. Сутринта леля Лилия я събуди с домашна закуска.
Докато я черпеха, леля Лилия разказа как жената на Данаил го напуснала, оставила му малкото момченце и той сам върти домакинство, гледа прасета, строи нова къща. А Христина само се усмихваше нямаше никакъв интерес към разведени с дете, имаше си годеник, амбиции.
Но след този случай започна все по-често да среща Данаил ту в столовата, ту на поляната, ту из улиците в селото. Баба Даша ги подкокоросваше.
Виж го, Данаил все пита за тебе. Изчерви се. Добра двойка ще сте.
Ама моля Ви се, какво говорите, аз си имам Кирил.
Е, още не е законен мъж! А Данаил е истински мъж. И помага народът да не остане гладен. И малкият му трябва майка.
А на Христина сърцето й прескачаше. И тя търсеше с очи Данаил вече навсякъде висока снага, топла постоянна сила и това усещане, че всички го уважават.
Ще питаш Данаил, той знае всичко казваха старците.
Тя беше чужденка тук градско момиче с кафяво палто, прашнобяло за калните улици. Минаваше като царкиня над калта.
Мъжете й подвикваха: Госпожо, чисто щастие това вашето, да дойдете в селото!
Христинче, почакай, аз ще те закарам.
Бяха тръгнали на дъжд, от горското до селото на трактора на Данаил.
А с кой е синът ти? попита тя, защото за нея мъж с дете беше истински мъж.
Абе, казвай ми на ти, малкия е с майка ми, та и една баба помага, в градината ходи… Расте…
Как се казва?
Жорко, палав е. Само го гледай, баба му го дебне, явно се страхуваш от селото?
Не, окей ми е…
Чакай малко. Когато затопли, ще видиш тук е рай. Река, поляни. Само уличното осветление липсва, ама и това ще оправим.
Данаил така говореше, та сякаш поемаше отговорност за цялото село.
А Христина изобщо не разбираше тогава, че това именно е най-важното в един мъж.
Загрижеността на Данаил стана явна дойде ги насече дърва на баба Даша, подкара я до аптеката. А Христина още не можеше да си представи живота на село, въпреки че в града я чакаха само годеник и роднини.
Опитваше да си представи как ще обясни на Кирил, че е срещнала друг мъж, че той вече не ѝ е интересен, а и майка й ще се разстрои. Дъщѐря ѝ завършила университет, станала снаха на свинар.
Вечер, когато вятърът свистеше и кучетата лаят някъде далече, тя си представяше живота с Данаил, децата им, усещането за дом. Но как ще изостави Кирил? Срам я беше и от родителите си.
Но сърцето й тайно се опияняваше от тази нова любов това и пролетта я правеха неузнаваема.
Вече беше уверена, че Никога не е обичала Кирил, а Данаил наистина обича. Фактът, че у дома я чака годеник, правеше чувството по-остро и някак романтично.
Веднъж, в порив на слабост, тя го накара да я целуне едновременно сбогуване с миналото и със самата себе си. Нямаше съжаления. Всичко се случи красиво.
Не можа обаче да вземе решение. Клише, младост, неопитност? Може би.
Но така й се случи една особена среща при кладенеца. Отиде за вода, срещна Жорко бяло момченце, което се катереше по ръба на кладенеца. Опасно! Христина забърза.
Ей, така не бива, ще паднеш! Де е майка ти?
По пътя притича момиче Галя, тиха, бледа. Момчето се гушна в полата й.
Г-жо, благодаря, изпуснах го за секунда.
Тръгнаха нагоре по улицата. Жорко не може да е на Данаил? В гърдите й стана мъчно, дори страшно. Чуждо дете. Трудно е да го приемеш отскача, плаче
След това при нея дойде майката на Данаил баба Клава. Плака, молеше, че Жорко вече бил свикнал с Галя, страдала и тя била бедна, но добра. А Христина мълчеше не очакваше да сбърка живота на някого ей така.
Как я молеше Данаил да остане! На гарата я изпрати, говореше ли, говореше. Но тя беше обидена не искаше да влиза в чужда съдба.
Той остана там на перона с карирана риза, лицето смръщено. Точно такъв го помнеше години.
Плака после под тропота на влака.
Три месеца практика.
Но младостта лекува. Омъжи се за Кирил. Нов живот семейство, деца.
**
Сега Христина се плесна на седалката, оправи шала си, готова за оправдание щеше да му обяснява защо изглежда така. Но вече го беше намерила или може би не.
Минали шестнадесет години.
Първо мълчаха.
Много хубаво време, нали пошегува се тя, когато една кола ги заля с вода.
В града е така, на село е чисто и хубаво отвърна той.
Често ли си там?
Да, между двете места, по работа…
Благодаря, че ме взе. Колата ни остана. Обичайно съм с транспорт, та днес Плащам ти, разбира се…
Погледна я с леко обиден и загадъчен поглед. Беше я разпознал.
Здрасти каза тихо тя.
Христинче, здравей.
Значи разпозна ме? Аз мислех, че сигурно ме забрави.
Не съм забравил, гледаше съсредоточено напред.
И нещо в гърдите на Христина пари този глас, тези ръце.
Как си, Дани? процеди тя.
Добре съм Нали виждаш. Като всички и ти май така.
В същото горско още ли работиш?
Не, отдавна не. След промените всичко се разпадна, аз тръгнах на свое.
Така трябва. И аз така. Ферма ли ти имаш?
Ферма, фирма, продаваме месо…
Ах… Всички сега продават…
Изведнъж Христина се сети веднъж на етикет на суджук видя “Данаилов”. Усмихна се тогава, но не вярваше да е Той.
Чакай, това твоите са “Данаилов” кюфтетата?
Моите са, да. Не са ли хубави? погледна я с лека тъжна усмивка.
Майка ми специално ги търси на пазара…
Ами, започнах уж на село, разшири се, хората си нямат работа, нямат пари. Построихме фабрика, магазини. Вече по цяла област продаваме.
Браво, сам ли си?
Бизнес партньори, ама аз ръководя.
Рязка разлика тя в проскубания пухеник, той бизнесмен. Сменили се ролите ама как.
Жорко как е?
Данаил се усмихна.
Трима са вече.
Трима сина?
Да… А при теб?
Момче и момиче отвърна тя.
Жорко е в казармата, преживяхме много, Галчето посивя, ама пролетта се връща Вторият е в техникума, а малкия е пети клас.
Галя значи е все пак с нея. Мъчеше я да не каже колко съжалява, че избяга някога. Но отрони:
А моят е десети клас, дъщеря ми осма. Лети времето.
Лети
Мълчаха. И двамата искаха да говорят за тайното, скритото, но вярваха, че другият няма нужда да чуе.
Почувства вина, но спомни за плачещата майка на Данаил, за Галя тя отстъпи тогава.
Ти как си? уж случайно попита.
Както виждаш, съкратиха ме. Въртя се, мъча се сама
А мъжът ти Кирил, нали?
Помниш?
Христинче, аз те видях като булка. Следях кортежа ви до ресторанта. Разбрах от баба Даша кога е сватбата.
Сериозно?
Не ти показах се. После предложих на Галка.
Да знаех само отсече тя.
Щях да ти объркам живота. Беше щастлива тогава.
Но за малко. След пет години се разведох, върнах се при майка. Кирил пил, изпусна се, върнахме се при свекървата, още по-зле, после се разделихме.
Жалко.
Справям се. Силна жена съм, сама се оправям. Децата учат, читави. А на пазара мястото ми е хубаво. Винаги има работа.
Вътре си каза, че не иска да изглежда неудачник пред него пак е добре, макар не е бизнесдама.
Данаил слушаше сbrежда между веждите.
А на теб вкъщи как е? Как е Галка?
Добре, хляб меси.
Сама ли?
Вече не магазин и пекарна.
Знам, купувам оттам понякога… А тя
Да, тя го завъртя. Построих й пекарна. Хлябът й любим на хората, та решихме така.
Христина се сети веднъж приятелка заведе я в Селски хляб видя там дребна жена, вече позната, Галя. Сега разбра връзката.
Тук ли вече е? вече наближаваха.
Следващият квартал
Но Данаил спря, изскочи, и се запъти към цветарския кът. Върна се с обилен букет бели хризантеми, даде й го сложи го в скута й върху вълнените клинове.
Ръцете й се разтрепериха, сълзите задържа ги. Само преди минута твърдеше, че е силна жена.
Накрая занесе тежките й сака до входа, прашните стени я посрещнаха. Притисна цветята до гърдите си.
Ще влезеш ли? тя дори се изненада, сякаш искаше да не влиза вкъщи всичко с краката нагоре, майка ѝ разпит за живота.
Но му стана мъчно. Дано беше разбрал
Не, Христинче, днес имам работа хвана я за китката, задържа я за секунда, после се обърна и хукна надолу.
Да го спре? Да му каже?
Докато го гледаше как се отдалечава, усети странна лекота. Няма повече да се видят но това ѝ донесе мир.
Влезе у дома, метна терлиците на радиатора, сложи цветята във ваза.
Майка ѝ още със сто въпроса, новини и сметки. Христина слушаше, ала умът ѝ беше другаде още усещаше ръката му на китката.
Седнаха на масата.
Мамо, помниш ли някога ти разказвах за момчето от практиката? Онзи Данаил, дето във ферма бачкаше?
Някак бях чула, а какво?
Тогава каза в село да си, с прасетата, не ти трябва. А днес го срещнах. Продукцията Данаилов, дето я харесваш неговата е. Жена му е собственичка на Селски хляб. Та така
Майка ѝ застина с чашката в ръце, после я сложи бавно, в очите й проблесна неспокойство.
Е, живота не се избира лесно. Ако се знаеше отнапред, всички щяха сламичка да подложат.
Погали я по ръката майка й, и на Христина й стана жал за нея.
Ще се оправим, мамо. Днес продадох два костюма и три якета. Все някак ще се оправим!
Така е. Човек съдбата си не знае, все да чакаш къде ще паднеш
В този миг влезе синът ѝ висок, със същия сериозен таен поглед. Как само й напомни за Данаил!
И кой би повярвал, че едно момченце на три килограма може да се роди седеммесечно? Но народът вярва, Христина винаги беше сериозна.
Момчето седна.
Мамо, само не се карай започна разпалено. Захванах работа в конния клуб ще гледаме конете, ще ми платят. Не се притеснявай!
Христина въздъхна до вчера би се разсърдила. Днес
Действай, Андрю. Вече си голям. Всяка работа е честна. На теб ще ти трябват пари.
Той засиява от този майчински вот.
А Христина лежа цяла нощ будна. Не плака, не страдаше, просто усещаше как животът я люлее.
Гледаше белите хризантеми. Мислеше си за съдбата, за срещата днес, за това как за всеки е дошъл нов период. Поотделно.
Онзи път срещата ѝ с Данаил раздели живота й на преди и след. Та и сега беше същото.
И на двамата тепърва им предстояха нови изненади и хубави промени няма пак да се видят, но пак ще си влияят някак.
Всичко става с причина.
И тази случка й беше дадена точно за да разбере нещо, най-важното.
