Дневник, 12 март
Сещам се за онази поговорка Очакването на празника често е по-сладко от самия празник. Може би затова четири месеца с Георги се усещаха като сериал, в който всеки ден ме изненадва с нов епизод. Толкова време прекарахме в чат, че вече наизуст знам малките му слабости предпочита киселото мляко от Родопите, обича да си разхожда кучето Пухльо в Борисовата градина и отдавна не ме изненадва с навика му да слага по три точки след всяко Добро утро.
Аз съм Весела на четиридесет и пет, вече не се възмущавам, ако нещата не се получават, а по-скоро ми е интересно какви екземпляри ще се появят на хоризонта. Отивам на срещите с леко иронично настроение и наведена глава повече като изследовател, не като влюбено момиче с трепет в коленете.
От жените, които умеят да носят обикновен вълнен пуловер така, че да ти се иска да аплодираш, и умея с усмивка и самоирония да обезоръжавам всяка неловкост. Наоколо казват, че имам стил, и вътрешно се гордея, че съм си го извоювала сама.
Георги, на петдесет и две, по съобщения изглеждаше сериозен, уравновесен, с лек хумор и най-важното стабилен, истински мъж. Съвсем по нашенски, вечерите в чата минаваха с приказки за топлина, уют и искреност. Пишеше: На нашите години, Весела, не ни трябват вече фойерверки, а тишина в душата и жена, която разбира без думи.
Без думи да видим, подсмихвах се, докато си намазвах миглите. Важното е думите, които ще се кажат, да не ми развалят желанието да си тръгна още преди дори сервитьорът да дойде.
Уговорихме се в едно малко, приятно кафене до Докторската градина, ухаещо на канела и прясно изпечени кифлички. Отидох навреме, подготвена, уверена и решена да си изкарам хубава вечер защото с времето човек научава, че доброто настроение зависи първо от него самия.
Георги влезе след пет минути. На живо беше една идея по-нисък, отколкото на снимките, мъж с поглед като счетоводител, който току-що е открил грешка в баланса. Поздрави тихичко, седна срещу мен, пресече поглед с мен и… нито една топла дума, нито комплимент.
Разгледа ме изпитателно и поръча кафе с бисквитки. Там се спряхме.
Весела, започна той с тон на училищен заместник-директор, четири месеца анализирах нашата комуникация. И сега, като те виждам на живо, ще те запозная с пет мои критики.
Вътре в мен сякаш нещо тихо подрънка така, както се чупи настроението. Подпрях си брадичката и се усмихнах:
Пет критики? Звучи любопитно. Ще слушам.
Георги не усети иронията ми и започна с първия си пръст.
Първа критика: снимките
На една снимка със синя рокля фигурата ти изглежда по-различно. На живо си… по-истинска, по-забележима. Това може да обърка един мъж. На нашите години жената трябва да е по-искрена.
В ума си се подсмихнах. По-забележима значи, поне не каза едра.
Втора критика: скоростта на отговора
Понякога отговаряш твърде бавно. Например преди три седмици ти писах в 14:15, а ти отговори едва в 16:40. Мъжете не обичаме да чакаме. Това е признак на неуважение.
Тогава бях в оперативка… почнах да обяснявам, но той вече загръщаше втория пръст.
Трета критика: мястото на срещата
Защо сме тук? Това кафе е твърде претенциозно. Предложих ти по-обикновено място. Чудя се дали не обичаш да парадираш.
Погледът ми срещна чашата с лате и за миг ми се прииска да му я излея върху ризата. Но интересът май надделяваше.
Четвърта критика: външният вид
Защо тази рокля? Само ще пием кафе. Тя е прекалено ярка за деня. И бижутата също излишни. Истинската жена е хубава с ум и душа, не с украси. Аз на моята възраст търся съдържание, не витрина.
Пета критика: самостоятелност
Ти избра заведението, често казваш “сама”. Не оставяш на мъжа да бъде мъж. Искам жена, която се съветва, а не демонстрира независимост. Ако сме заедно, ще трябва да го обмислиш.
Свърши и скръсти ръце, очаквайки може би покаяние или благодарност за честността.
Гледах го и ми стана пределно ясно: всичките четири месеца чат бяха само удобна маска на един педантичен мъж, който просто иска удобна витрина за себе си. Не търси топлина, а удобен повод да си храни егото.
Знаеш ли, Георги, казах съвсем спокойно, и аз анализирах нещо. Само че за мен пет минути бяха напълно достатъчни.
И до какъв извод стигна? попита със стиснати устни.
Че си истински екземпляр. Измина целия град, за да изнесеш сметка на жена, която виждаш за пръв път за вкуса, външността, избора ѝ. Това е изкуство.
Той се намръщи:
Просто съм откровен.
Не, Георги, не си откровен. Просто си нещастен и мериш хората с извита пръчка. Не харесваш снимките ми? Иди в музей там експонатите не се менят. Бавя се с отговорите? Купи си аквариум. Роклята е прекалена? Не съм я облякла за теб, а за себе си.
Станах, оправих си чантата и го погледнах в очите:
И последно ако егото ти не издържа на сама, на теб не ти трябва жена, а психолог. На моите години уважавам времето си прекалено много, за да го хабя за някого, който започва с контрол на недостатъците ми.
Ама… кафето? промълви той.
Допий си го сам. Ще ти излезе по-евтино. И съвет: ако искаш някой да ти гледа в устата, иди на зъболекар.
Вкъщи първата ми работа беше да блокирам Георги навсякъде. На моите години уютът не е само плед и тишина, а телефон без хора, които се опитват да те наместват в техен шаблон.
Чудя се беше ли това лош флирт или повтарян спектакъл? И изобщо, струва ли си да продължаваш комуникация, ако още от първата минута ти броят дефектите?
